Решение № 5954 от 25.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5954 гр. София, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

БОЯН Г. БОЯДЖИЕВ при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно гражданско дело № 20251100511955 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Производството пред СГС е образувано по въззивна жалба, подадена от Г. П. С., чрез пълномощник адв. С. Г., срещу решение № 8488/12.05.2025г. постановено по гр.д. № 6033/2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 41 състав в частта, с която са уважени предявените от Г. П. С. срещу Б. Н. И. искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, и е направено искане да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. С въззивната жалба е направено искане за допускане до разпит на един свидетел при довеждане за установяване на размера на реално предадената сума между страните и липсата на уговорен срок за връщането й. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Б. Н.

И., чрез пълномощника адв. К. Г., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Моли да му бъдат присъдени разноски за въззивното производство.

От страна на въззивника Г. П. С., чрез пълномощник адв. С. Г. е подадена и частна жалба вх. № 343102/21.10.2025 г., срещу Определение № 30821/21.07.2025 г. на СРС, постановено по гр.д. № 6033/2025 г. по описа на СРС, с което е оставено без уважение искането му по чл.248 от ГПК за изменение на обжалваното решение, в частта за разноските, 1 а именно за намаляване на присъдените в полза на ищеца съдебни разноски като прекомерни и несъответстващи на фактическата и правна сложност на делото. Излага като съображения допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила – нарушаване на чл.142, ал.2 от ГПК, с което лишил страната – ответник да участва в проведеното открито съдебно заседание на 10.04.2025 г., в което да заяви надлежно както искането си за разноски, така и възражението си по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца на пълномощника му адвокатско възнаграждение. Поради изложеното, счита, че за него не е била преклудирана възможността да иска намаление на присъдените в полза на ищеца разноски и да заяви възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, за първи път в молбата по чл.248 от ГПК. Моли въззивния съд да отмени определението на СРС и допусне исканото изменение на решението в частта за разноските, като намали присъдения в полза на ищеца размер на адвокатско възнаграждение.

От насрещната страна Б. Н. И., чрез пълномощника адв. К. Г. е постъпил отговор на частната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата. Счита, че правилно районният съд е оставил искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските, без уважение, тъй като възражение по чл.78, ал.5 от ГПК не е било заявено своевременно до приключване на устните състезания в първата инстанция. Отделно от това сочи, че съдът не е допуснал процесуално нарушение, като не е уважил молбата за отлагане на съдебното заседание, доколкото същата била подадена непосредствено преди началото на насроченото о.с.з. и към същата не се представяли никакви доказателства, че пълномощника на ответника С. – адв. Г. е процесуален представител на някоя от страните в посоченото НОХД № 2490/2023 г. по описа на СГС. По същество, счита молбата по чл.248 от ГПК за неоснователна и поради факта, че делото не било с твърдяната от ответника ниска фактическа и правна сложност, а претендираното и присъдено в полза на ищеца адвокатско възнаграждение включвало освен представителство по исковото производство, още и осъществено такова в съпътстващите, и предхождащи исковото производство – обезпечително и изпълнително производства.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела, и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в 2 настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца Б. Н. И., чрез адв. К. Г., с предявени срещу ответника Г. П. С., обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които е претендирал осъждането на ответника да му заплати следните суми:

800 лева, представляваща дължим остатък от главница по сключения между страните на 14.04.2021 г. договор за паричен заем за сумата 3700 лева, с падеж на задължението на длъжника 15.06.2021 г. и

788,07 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху непогасената част от главницата за периода 16.06.2021 г. - 01.08.2024 г., формирано по начин, подробно описан в исковата молба.

В производството пред районния съд, с приетия за окончателен доклад по делото, съдът приел за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: По силата на сключен между страните договор за заем ищецът е предоставил на ответника сума в размер на поне 2700 лева срещу разписка (ответника оспорва размера на предоставените му в заем парични средства, като признава че е получил заем до размера от 2700 лв.), като ответника е заплатил на ищеца във връзка с процесния договор за заем сума в размер на 2900 лева.

Като спорни обстоятелства между страните, съдът извел действителното съдържанието на договора за заем (за каква сума същият е бил сключен), респ. налице ли е непогасен остатък от главницата, уговорен ли е бил падеж на задължението на ответника да върне предоставената му в заем сума, изпаднал ли е в забава длъжникът.

От съвкупния анализ на приетите пред районния съд писмени доказателства – разписка за получена сума от 14.04.2021 г.; запис на заповед от с.д., с издател ответника Г. П. С. и поемател Б. Н. И. за сумата от 3700 лв. и с падеж – 15.06.2021 г. и 3 бр. извлечения от банковата сметка на Б. И., за периода от 01.04.2023 г. до 30.09.2023 г., и с оглед разпределената доказателствена тежест, се установява безспорно, че страните в производството са били обвързани от заемно правоотношение от 14.04.2021 г., по силата на което заемодателят е предоставил на заемателя в заем сумата от 3 700 лв. В приетата по делото разписка от 14.04.2021 г. /която не е оспорена за нейната автентичност/, заемателят и настоящ въззивник изрично е признал, че е получил от Б. И. сумата от 3 700 лв. в изпълнение на договор за заем от 14.04.2021 г. Ответникът в производството С. е оспорил разписката единствено по съдържание, в частност относно вписания в нея размер на заемните средства, като е твърдял, че всъщност е получил в заем само 2 700 лв.

В тази връзка, по правилата на чл.154, ал.1 от ГПК и съобразно с константната съдебна практика в тази насока /вж. Решение № 235 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2322/2025 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Камелия Ефремова; Определение № 3617 от 1.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4791/2025 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Златина Рубиева; Определение № 2163 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1040/2026 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Кристияна Генковска и др./ за случаите, когато ищеца доказва предаването на сумата и основанието за това, с писмен документ, при оспорването му от насрещната страна, в тежест на ответника е да установи фактите, на които основава своите възражения - че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено, както и други факти съобразно наведените доводи.

По делото, при така разпределената доказателствена тежест, ответникът С. не е ангажирал доказателства за установяване на възраженията си във връзка с размера на заемните средства и за опровергаване съдържанието на приетата по делото разписка от 3

14.04.2021 г., изходяща от него. Тук следва да се отбележи, че правилно решаващия съд не е допуснал, като недопустими по см. на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК, събирането на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на писмен документ, изходящ от страната, която го оспорва. Такива доказателства, при липса на предпоставки по чл.266, ал.3 от ГПК, не са допуснати и от настоящата инстанция. Фактът на частично погасяване на дължимите суми по договора за заем, до общ размер от 2 900 лв., сам по себе си опровергава твърдението на ответника, че отпуснатите му в заем парични средства са в размер само на 2 700 лв. В производството, ответника нито е твърдял, нито е доказал, частта от сумата над твърдения от него размер на заема от 2700 лв.( т.е. до 2900 лв.) да е недължимо платена или платена без основание.

Падежът за връщане на отпуснатия заем (15.06.2021 г.) се установява от приетия по делото Запис на заповед от 14.04.2021 г., издаден от заемополучателя Г. С. в полза на поемателя /заемодателя/ Б. И., като обезпечение на договора за заем от същата дата.

Няма спор, че на посочената падежна дата задължението не е било платено в пълен размер от страна на заемополучателя. За извършените частични погасявания (до общия приет от районния съд размер от 2 900 лв.) по делото са събрани както писмени доказателства (представените от ищеца 3 бр. банкови извлечения за общо 1600 лв.), така също е ценено и признанието на ищеца, обективирано в исковата молба, че е получил към 15.06.2022 г. още 1300 лв. от ответника. Доколкото това признание е за неизгоден за ищеца факт, съдът преценявайки го по реда на чл.175 от ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, счита, че може и следва да го цени като доказателство за извършеното от ответника плащане на сумата от 1300 лв., извършено на 15.06.2022 г. След тази дата, считано от 16.06.2022 г. ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за забава вече върху остатъчна главница от 2400 лв.

Фактическият състав, от който възниква правото на заемодателя да получи предадените в заем заместими вещи (пари) са: 1. действително правоотношение по сключен договор за заем /неформален, реален, едностранен, възмезден и комутативен / 2. изискуемост на задължението за връщане на предадените заместими вещи в същото количество и качество – уговорен падеж, а при липса на такъв – изтичане на един месец от поканата до заемателя.

Горните предпоставки в тяхната кумулативност са установени от ищеца в производството, при условията на пълно и главно доказване. Ответникът от своя страна, при нарочно възложена доказателствена тежест, не е ангажирал доказателства, установяващи погасяване на претендирания остатък в размер на сумата 800 лева.