Решение № 2017 от 26.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2017 гр. София, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-27 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Андреева при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Елена Андреева Гражданско дело № 20231100103672 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от И.

Х. Г., подадена чрез адв. М. И. от САК, с която е предявен иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ вр.чл.6 от ЕКЗПЧОС срещу Прокуратурата на Република България, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 124 000лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП – София, от образуване на сл.дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 25.03.2023г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че ищецът е пострадал от състоялия се в страната „Възродителен процес“ в периода 1964г. – 1989г., представляващ принудителна промяна на имената на българските граждани от турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им обичаи, традиции и вярвания, чрез репресии, физически и психически телесни увреждания, незаконни убийства, незаконни задържания и лишавания от свобода без съд и присъда, принудителен труд. Твърди се, че ищецът е пострадало лице по смисъла на чл.74 ал.1 от НПК от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл.дело № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, преобразувано в сл.дело № 780-II1998 по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП – София. С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012г. този процес е признат и осъден като форма на етническа асимилация и прочистване. Излага се, че за времето от 21.01.1985г. до 19.03.1986г. – 1 година и 2 месеца, ищецът е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене; от 20.03.1986г. до 22.06.1988г. - 2 години и 3 месеца, е бил лишен от свобода в с. Три кладенци, обл. Враца. През месец януари 1985г., в с.

Ябланово, където живеел ищецът със семейството си нахлула армия с военна техника, след което насилствено им сменили имената. На 21.01.1985г. ищецът бил задържан като престъпник, без да бил извършил каквото и да било престъпно деяние. Около три месеца бил държан затворен в сградата на МВР – Сливен в мръсна килия, като не му позволявали 1 да се измие. В течение на две седмици ищецът и негови съселяни били държани там и многократно разпитвани, като разпитите били съпровождани с мъчения и насилие. След това ги преместили в гаражните помещения на полицейското управление, а там нямало вода, отопление, завивки, като вместо тоалетни имало кофи. В началото на месец март 1985г. заедно с други хора и с белезници на ръцете ищецът бил откаран на остров Белене, като били настанени в помещения, в които вместо прозорци имало ламарини. Принуждавали ги да работят на строителни обекти. В продължение на около половин година от задържането му никой от семейството му не знаел къде се намира и дали е жив. През месец март 1986г. ищецът бил изселен в с. Три кладенци, обл. Враца, където останал до края на месец юни 1988г., като нямал право да напуска неселеното място, а сутрин и вечер трябвало да се подписва в местното кметство, като в документите от тези години фигурирал с принудително дадените му имена И.Х. Г. и И.Х. Г.. Престоят на ищеца в затвора в Белене и след това в с. Три кладенци оставили трайни и сериозни щети върху здравето му. След връщането му в дома му отново не бил свободен. Бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, трябвало да се подписва в кметството сутрин и вечер, и да не напуска селото. През 1989г. бил принуден от властите да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция. След демократичните промени в България ищецът се завърнал в родния си град със семейството си. Докато бил в Турция ищецът поддържал връзки с други хора, които също като него били преди това в Белене.

От средствата за масово осведомяване, няколко години след свалянето на режима на Тодор Живков, ищецът разбрал, че държавата започва разследване, за да установи организаторите и участниците в т. нар. „Възродителен процес“ и да потърси отговорност от тях. Години наред разследващите не потърсили нито ищеца, нито някой друг от пострадалите във връзка с воденото разследване. Не разполагал с информация за номер на делото и прокуратурата, водеща разследването, не знаел към кого да се обърне, за да получи информация, притеснявал се, че разследването се води само формално.

През 1996г. ищецът и част от хората, с които бил заедно в Белене, подготвили обща жалба до главния прокурор, към която всеки бил приложил бележка с информация, с посочване на имена, адрес, телефонен номер, информация за периодите и местата на лишаване от свобода. Жалбата с рег.№ 351/04.03.1996г. била внесена от друг пострадал И.Х., заедно с приложените към нея индивидуални бележки на 94 души, при длъжностно лице в българското консулство в гр. Истанбул. С жалбата пострадалите от т.нар.“възродителен процес“ искали прокуратурата да започне разследване във връзка с нарушаването на основните им и естествени човешки права, като искали да получат и справедливи обезщетения за произтеклите от това имуществени и неимуществени вреди, но не получили отговор. През м. май 1996г. изпратили запитване по факса до Главна прокуратура във връзка с жалбата, а на 01.04.1997г. от името на пострадалите било внесено отново искане вх.№ 3070/01.04.1997г. по същия въпрос в Главна прокуратура, заедно с 3 папки документи и материали, но отново не получили отговори. Излага се, че от писмо с вх.

№ 16494/2009г. от 06.01.2022 г. PRB2022129057020 на ВКП разбрали, че материалите по пр.

№ 3070/01.04.1997г. били изпратени на ВОП – София за приобщаване към въпросното забавено досъдебно производство поради връзката им с него. След това на 18.09.1997г. било внесено аналогично оплакване от името на пострадалите в Прокуратурата на въоръжените сили, като по него също не бил получен никакъв отговор или уведомление за развитието му.

Със съдействието на депутати няколко пъти някои от пострадалите се срещнали с главния прокурор и негови заместници, като след една такава среща през месец юли 2003г., главният прокурор обявил по медиите, че до две седмици делото за т.нар. „Възродителен процес“ ще бъде внесено в съда, което не се случило. Твърди се, че процесното досъдебно производство било прекратено, без материалите от разследването да са предявени на пострадалите, както и че единствения акт, връчен на ищеца, бил Постановлението от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство.

2

Установилите се в Турция пострадали от т.нар.“Възродителен процес“, сред които и ищецът, учредили сдружение, което да подпомага усилията ни за комуникация с властите в България относно започнатото разследване за издирване, установяване и търсене на отговорност от виновниците за упражнената спрямо тях репресия и причинените им страдания - по време и във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ - Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“. От кореспонденцията с институциите ищецът разбрал, че разследването за т.нар. „Възродителен процес“ се извършва по сл. дело № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София. Интензивните действия по разследването били извършени през 1991 г.-1994 г., след това делото два пъти е било внасяно в съда с обвинителен акт (НОХД №1/1994 г. по описа на Върховния съд – Военна колегия и НОХД № 1/1998 г. по описа на ВКС), което ищецът разбрал по-късно от кореспонденцията, водена между сдружението и властите в България. От същата кореспонденция ищецът разбрал, че впоследствие част от обвиняемите са починали, имало редица спирания и възобновявания на делото, промяна в квалификацията на обвиненията.

Ищецът твърди, че е бил разпитван като свидетел и са му били разяснени правата на пострадало лице по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София, както и че е пострадал от деянията, предмет на разследването, като първите разпити на пострадалите по наказателното дело започнали едва след 2000г.

На 11.01.2012г. 41-вото Народно събрание приело декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за така наречения „Възродителен процес“, като повече от 10 години след приемането от декларацията, нямало осезаем напредък по делото. В края на 2017г. били приети изменения в НПК, които за първи път дали възможност на пострадалия в наказателното производство да поиска ускоряване на разследването.

По искане на ищеца, направено по реда на чл.368 вр. чл.369 от НПК, отнасящо се до процесното досъдебно производство, било образувано НЧД № 4776/2018г. на СГС, НО, 13 състав., като с определение № 4946/06.11.2018г. по същото дело съдът дал на прокуратурата едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства, както и да се произнесе съгласно правомощията си по чл.242 ал.1 от НПК. Преди това, по искане на друг от пострадалите по досъдебното производство с определение № 3198/19.07.2018г. по НЧД № 3175/2018г. на СГС, на основание чл. 369 от НПК, на прокуратурата е даден едномесечен срок за произнасяне съобразно правомощията й.

Подавани били заявления за ускоряване на производството и от други пострадали.

Твърди се в исковата молба, че продължителността на наказателното производство нарушава правото на ищеца по чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като по обвиненията, за които се е водело разследването, давността отдавна е изтекла, а единственият жив обвиняем се е позовал на нея и е поискал прекратяване на наказателното производство. В резултат на прекомерно продължилото досъдебно производство ищецът бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му вреди от престъпното деяние за изпитваните от него притеснения и безпокойство за резултата от това производство, предвид страданията, на които бил подложен по време на т.нар. „Възродителен процес“ - бил лишен от свобода около три години и половина, без съд и присъда, a в това време бил подложен на нечовешко и унизително третиране и наказание, като наред с ищеца страдало и семейството му. С времето у ищеца се задълбочило до крайна степен усещането за липса на справедливост.

3

Обзело го отчаяние, загубил доверие в институциите, очакванията му за възмездие чрез довеждането до край на този наказателен процес останали излъгани и неоправдани. Прави се искане за уважаване на предявения иск и за присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Твърди, че не са ангажирани доказателства за процесуалното качество на ищеца по ДП № ІІ-48 от 1999г. по описа на СВОП и за това, че същият е страна в наказателното производство. Счита исковата претенция за неоснователна, като сочи, че до досъдебното производство е с голяма фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи на дадените указания от съда във връзка с воденото разследване. Твърди, че описаните от ищеца морални щети не са в резултат от продължителността на досъдебното производство, а са вследствие упражнената спрямо него и описана в исковата молба репресия през т. нар. „Възродителен процес“, като тези вреди не подлежат на обезщетяване по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ. Твърди се, че законодателят е уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица/ЗПГРРЛ/ и след като ищецът е бил реабилитиран с решение на НС, обнародвано в ДВ, бр.44/01.06.1990г., то той има право на обезщетение за претърпени от него вреди, съобразно чл.4 ал.2 от ЗПГРРЛ. Претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди се оспорва и по размер, като изключително завишена и несъобразена с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Излага се, че разследването по делото е провеждано системно и ритмично, като няма продължителни периоди на бездействие по него и са издирвани много пострадали лица. Възразява се, че за вреди, претендирани за периода след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането на наказателното производство на прокуратурата ответникът не е пасивно материално-правно легитимиран да отговаря, не носи отговорност за забавяне на производството във всички случаи когато са били налице обективни причини за това или бездействие от страна на трети лица.