Решение № 143 от 03.05.2026, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Бяла Слатина, 03.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20251410101493 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от Р. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.Бяла Слатина, ул.В.Л. №76, със съдебен адрес: гр.София, жк Младост 3, бл.303А, ет.5, оф.21, чрез адв.М. М. от САК, против „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк.Т., ул.Б.

№1, бл.9, ет.2, представлявано от изпълнителния директор, общ. Столична, обл. София (столица), с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1 от ЗЗД, във вр. чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за кредит „Бяла карта“ № 11143418/01.04.2025г., и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, с който се иска да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 100,00лв./сто лева/, платена без основание по процесния договор, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба се сочи, че на 01.04.2025г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за кредит „Бяла карта“ № 11143418, по силата на който кредитодателят му предоставил револвиращ кредит с максимален размер от 300,00лв. под формата на разрешен кредитен лимит, която се усвоява чрез международна платежна карта – Бяла карта. ГПР по договора бил в размер на 63,24%, а ГЛП – 49,32%.

Ищецът твърди, че съгласно посочената в Договора тарифа на ответното дружество на кредитополучателя се начислява такса за поддръжка на отворен баланс в размер на 15% от усвоената и непогасена главница. Твърди, че посочената такса има характера на неустойка, като същата се начислява винаги на 6-то число на месеца. Излага доводи в подкрепа на 1 становището, че неустоечната клауза е уговорена по неразбираем за кредитополучателя начин.

Сочи, че неустойката е следвало да бъде включена към ГПР по Договора, като невключването и обуславя нищожност на Договора. Инвокира доводи в подкрепа на твърдението си.

Излага доводи за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, като сочи, че уговорките за формиране на лихвен процент по Договора не са написани на ясен и разбираем език.

Релевира подробно доводи за нарушение на чл.33 от ЗПК. Сочи, че на 27.11.2025г. е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 400,00лв. във връзка с процесния Договор. Твърди, че предвид нищожността на Договора дължи връщана единствено на отпусната главница – чиста стойност на кредита.

Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Аксес Файнанс“ АД е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Не оспорва, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за кредит „Бяла карта“ № 11143418/01.04.2025г. Релевира доводи за действителност на Договора, като сочи, че същият е сключен при съобразяване с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че ГПР по договора е изчислен законосъобразно, както и че ГЛП не противоречи на добрите нрави. Излага теоретични съждения.

Възразява срещу становището на ищеца, че размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Оспорва твърдението в исковата молба, че по Договора е начислена неустойка. Сочи, че тарифата по Договора не е прекомерна, нито противоречи на добрите нрави. Вързазява срещу твърдението в исковата молба за неравноправност на клаузите по Договора, предвиждащи заплащане на такси. Предвид изложеното моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В хода на производството са събрани писмени доказателства.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, като на основание чл.146, ал. 1, т.3 и т.4 съдът е отделил като признати и ненуждаещи се от доказване фактите, че между страните е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 11143418/01.04.2025г., по силата на който кредитодателят е предоставил на ищеца револвиращ кредит с максимален размер от 300,00лв. под формата на разрешен кредитен лимит, която се усвоява чрез международна платежна карта – Бяла карта, при ГПР в размер на 63,24%, и ГЛП – 49,32%, както и че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 400,00лв. във връзка с процесния договор.

Кредитополучателят се е задължил да заплаща общото си задължение до всяко пето число на текущия месец. Съгласно чл.3, ал.3 от Договора "общото задължение" към всеки 2 един момент от действието на договора включва цялата усвоена и непогасена главница, начислена върху нея и непогасена договорна лихва, както и в случай че са начислени неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и разходи/такси съгласно Тарифа на дружеството. В чл.4 от Договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 49,32 % и годишен процент на разходите от 63, 24 %.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че винаги е налице правен интерес от признаване нищожността на сключената сделка независимо от обстоятелството дали по същата е налице плащане, респективно дали е налице възможност за страната да предяви осъдителен иск, предвид което предявените искове са допустими. Разгледани по същество, исковете са основателни.

Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че облигационното правоотношение между страните е възникнало въз основа на Договор за кредит „Бяла карта“ № 11143418/01.04.2025г..

Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната ДиректИ.. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа 3 годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Основателен е доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорените разходи за събиране и такса за поддръжка на отворен баланс са свързани с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като посочените разходи не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.

Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, като за това не са необходими специални знания предвид обстоятелството, че общият размер само на предвидените разходи за извънсъдебно събиране се равняват над 30 % от главницата.

Следва да се даде отговор на въпроса дали горепосоченото обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-напред, след като предвидените такси за извънсъдебно събиране и за поддръжка на отворен баланс не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да 4 съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл са Решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директИ. (чл. 3, буква "ж" на ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.