Решение № 675 от 09.07.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 675 гр. Стара Загора, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530100627 по описа за 2025 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

26, ал. 1 и осъдителни искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД.

Ищецът С. К. С. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр. София, рн Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, в качеството си на кредитодател, били сключени следните договори за заем:

1. Договор за паричен заем № 4204700 от 16.07.2021г. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави заемни средства в размер на 600лв на кредитополучателя, а последният следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 40%, а годишният процент на разходите: 46.13%. Уговорен бил срок на договора в 11 четиринадесетдневки;

2. Договор за паричен заем № 4574387 от 26.08.2022г. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави заемни средства в размер на 1750лева на кредитополучателя, а последният следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 35%, а годишният процент на разходите: 41.71%. Уговорен бил срок на договора в 20 четиринадесетдневки.

3. Договор за паричен заем № 5246608 от 08.10.2024г. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави заемни средства в размер на 600лв на кредитополучателя, а последният следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2, т. 5 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 45%, а годишният процент на разходите -56.42%. Уговореният срок на договора бил 12 седмици.

1

Във връзка с Договор за паричен заем № 4204700 от 16.07.2021г., Договор за паричен заем № 4574387 от 26.08.2022г. и Договор за паричен заем № 5246608 от 08.10.2024г. били сключени и договори за предоставяне на гаранция. И трите акцесорни договора били сключени на основание чл.4 от всеки от договорите за заем, като и по трите договора, гарант бил „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК 202513690. Договорите за гаранция били сключени с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит. По всеки от трите договора за гаранция се уговаряло, че кредитополучателят дължи възнаграждение на дружеството „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК 202513690 за това, че става гарант по кредитните правоотношения. Същото възнаграждение се заплащало от ищеца директно по сметките на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по всеки от кредитите. Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите. Ежемесечно и кумулативно с месечните си вноски, С. К. С., плащал и такси „поръчител“, въпреки че такива не били предвидени в основните договори. Смята, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Също така и въпреки, че в договорите бил посочен лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР, което било в противоречие с чл. 19 от ЗПК. Счита, че в трите договора не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 46.13 % по Договор за паричен заем № 4204700 от 16.07.2021г., в размер на 41.71% по Договор за паричен заем № 4574387 от 26.08.2022г. и в размер на 56.42% по Договор за паричен заем № 5246608 от 08.10.2024г. Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. В тази връзка счита, че това нарушение има за правна последица недействителност на трите договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Смята, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит била включена в годишния процент на разходите по правоотношенията, то същия би бил многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на кредитополучателя относно стойността на разходите, които трябва да направи по обслужването на кредитите. Предвидената сума във всеки от договорите за гаранция се явявала скрит разход по заема и като такава следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи 2 по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от процесните договори за паричен заем, кредитополучателят следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да бъде - две физически лица-поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество – поръчител/гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги бил „Файненшъл България“ ЕООД, като същевременно договорът за гаранция, се сключвал непосредствено след подписване на основаните договори. Същевременно в договорите за гаранция се предвиждало възнаграждение за „Файненшъл България“ ЕООД, като това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори. Поставените от ответника в чл. 4 от всеки от процесните договори условия, практически били невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от договорите за заем, а именно предоставяне на гаранция от одобрено от ответника дружество - гарант. В тази връзка счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на - „Файненшъл България“ ЕООД, бил „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като гарант, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Също така, с цел заблуда на потребителя никъде в основните договори за заем не се посочвало, че исканата гаранция се предоставя от свързано лице на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и че тази гаранция ще бъде възмездна. Основната причина за сключването на акцесорния договор била, чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на договорите за кредит. Завишаването на разходите по заемите без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин, или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да 3 приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. Поръчителството бил предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите. Договорът за поръчителство/гаранция имал акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитната сделка и твърдението, че последната не е произвела правен ефект, смята, че и уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД за учредяване от негова страна на лично обезпечение също е нищожна.

Конкретните договори обаче се явявали недействителни и на самостоятелно основание.

Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е трето, не участващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията. На самостоятелно основание счита, че приложените възнаградителни лихви в размер на 40 % по Договор за паричен заем № 4204700 от 16.07.2021г., в размер на 35 % по Договор за паричен заем № 4574387 от 26.08.2022г. и в размер от 45 % по Договор за паричен заем № 5246608 от 08.10.2024г., са нищожни, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно чл.

10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет/съответно ПМС. Уговорените размери на възнаградителна лихва в настоящите правоотношения надхвърляли както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва за претендираните периоди, което правело клаузите, 4 уговарящи размера им - нищожни. С оглед на гореизложеното счита, че бил заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за паричен заем № 4204700 от 16.07.2021г., сумата от 289лева, на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В тази връзка моли да бъде осъден последния да възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност моли да се приеме, че паричните средства в общ размер на 289 лева - недължимо платени суми от страна на ищеца към „Изи Асет Мениджмънт“ АД, представляват възнаградителна лихва и възнаграждение / такса за поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, както и други такси към договора.