Определение № 5531 от 01.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5531 гр. София, 01.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20258002102523 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор К. Г., както и по касационна жалба на С. Б.

К., чрез адв. В. Х. и адв. К. П., срещу въззивно решение № 286 от 13.03.2025 г., постановено по гр. д. № 2636/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 4550 от 27.07.2024 г., постановено по гр. д. № 8170/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Б. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по н.о.х.д. № 4631/2020 г. на СГС, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2022 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Със същото решение на ищеца К. е присъдена и сумата от 14 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се разходи за защита и пропуснат трудов доход от същото незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2022 г. до окончателното й 1 изплащане. В тази част решението, като необжалвано от страните, е влязло в сила.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България, насочена срещу въззивното решение в неговата осъдителна част касателно неимуществените вреди, се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон – основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че въззивното решение противоречи на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 50073/2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г. на ВКС, IІІ г. о., решение № 50077/2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 226/2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.

В касационната жалба на С. Б. К. се правят оплаквания за неправилност на решението в частта, с която искът за неимуществените вреди е отхвърлен, поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция за неимуществените вреди да бъде уважена до пълния предявен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Следва ли въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази всички релевантни обстоятелства?; 2/ Налице ли е нарушение на изискването за разумен срок при налагане на мерки за неотклонение в общ размер от една година, когато делото не се отличава с особена сложност, подсъдимият съдейства на органите, а властите не са действали с нужната бързина?; 3/ Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД изисква ли сходно решаване на аналогични случаи и допустимо ли е съдът да присъди обезщетение под обичайния размер при подобни случаи, без да изложи съответни мотиви за това?; 4/ Извършването на действия по разследването пред съседите на пострадалия, последвано от дълъг период, в който същият очевидно не живее в имота, предполага ли обосновано предположение у живущите и познатите му за налично наказателно 2 преследване срещу него?; 5/ Неправомерното ограничаване на свободата подлежи ли на по-високо по размер обезщетение от незаконосъобразното накърняване на доброто име? По първия и третия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г.

(погрешно изписано като ППВС № 4/1964 г., с което е обобщена практиката по някои въпроси на съдебната делба), решение № 92/2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, I т. о. и решение № 16/2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. на ВКС, III г. о. По втория и петия въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК. Твърди се още, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока за отговор страните не ангажират становище по подадените касационни жалби.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че с постановление от 22.07.2020 г. ищецът К. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК за това, че на 22.07.2020 г., около 01.05 ч. в [населено място], на [улица], без надлежно разрешително по ЗКНВП разпространил, като продал на И. Г. Г. за сумата от 20 лв., високонаркотично вещество – 2 броя таблетки екстази, с нетно тегло 0,85 грама. Извършен бил обиск и ищецът бил задържан за срок от 24 часа. С постановление от същата дата ищецът е задържан за 72 часа. С определение от 22.07.2020 г., постановено по НЧД № 2667/2020 г. на СГС, потвърдено с определение от 30.07.2020 г., постановено по ВНЧД № 828/2020 г. по описа на САС, по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Лицето е постъпило в затвора в [населено място] на 21.01.2021 г. като обвиняем по образуваното досъдебно производство и е освободен на 23.04.2021 г. с изменение на мярката за неотклонение в „домашен арест“. На К. е прилагана мярка за неотклонение чрез електронно наблюдение в Контролния център на ГДИН на адрес в [населено място], наложена с протоколно определение от 22.04.2021 г. по ВНЧД № 439/2021 г. на САС.

Електронното наблюдение е прекратено на 20.07.2021 г в 14.46 ч., на основание протоколно определение от 09.07.2021 г. по НОХД № 4631/2020 г. по описа на СГС, като мярката за неотклонение „домашен арест“ е изменена в „подписка“.

Срещу ищеца е внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 5, алт. 1 НК за горепосоченото деяние. След проведени 6 открити съдебни заседания, с присъда от 09.07.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 4631/2020 г. на СГС, подсъдимият К. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 354а, ал. 1 НК. По повод на протест от СГП е 3 образувано ВНОХД № 1380/2021 г. по описа на САС, като с решение от 13.07.2022 г. оправдателната присъда е потвърдена и влязла в сила на 01.11.2022 г. Във въззивното производство са проведени 3 открити съдебни заседания. Ищецът е участвал в още 4 открити съдебни заседания и във връзка с отправените искания за изменение на мярката му за неотклонение.

Видно от представената справка за съдимост, с влязла в сила присъда от 01.04.2019 г. по дело № 10324/2013 г. по описа на СРС, за престъпление по чл.

198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 НК на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 4 години. С влязло в сила на 29.05.2020 г определение по дело № 2532/19 г. по описа на СРС, е одобрено постигнато споразумение между прокурор от СРП и К. за престъпление по чл.

354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок от 3 години.

От показанията на свидетеля Г. се установява, че познавал ищеца от 2018 г., до задържането му работел, ходел по дискотеки, басейни, излизали по заведения. След задържането му св. Г. заедно с друг общ приятел събирали пари, за да носят на ищеца храна и цигари и да помогнат на семейството му.

Свидетелят видял ищеца, когато бил под домашен арест. Бил много унил, отслабнал, имал сенки под очите от недоспиване и притеснение и повтарял, че е задържан неправомерно. Притеснявал се заради предходната му условна присъда. След домашния арест ищецът също имал нужда от помощ, имал много дългове. От майката на ищеца свидетелят знаел, че К. бил много притеснен, имал недоспиване, нервни кризи, не бил в нормално състояние.

От правна страна въззивният съд е приел, че са установени всички елементи от сложния правопораждащ фактически състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е посочил, че в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Изяснил е, че установеният в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, като подробно ги е изброил. За конкретния случай съдът е съобразил, че е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 3 до 12 години и глоба от 20 000 лв. до 100 000 лв. Наказателното производство е продължило в разумен срок, малко повече от година. Спрямо ищеца е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 9 4 месеца, а в продължение на 3 месеца му е наложена мярка за неотклонение „домашен арест“. Интензивността на така предприетите спрямо обвиняемия действия са довели до ограничаване на правото му на придвижване, правото му на труд и свободна комуникация със семейството, с близки и приятели. В съдебното производство са проведени общо 9 открити съдебни заседания, както и 4 заседания за промяна на мярката за неотклонение, в които ищецът е взимал участие. От показанията на разпитания по делото свидетел Г., ценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по делото, се установява, че ищецът се притеснявал от воденото срещу него наказателно производство, отслабнал, нарушил се сънят му. Считал случилото се за постановка и мислел, че е задържан неправомерно. Ищецът ограничил контактите си, не излизал. Съдът е възприел показанията на свидетеля, тъй като той има преки и непосредствени впечатления относно обстоятелствата, за които е разпитан. Съдът е съобразил още младата възраст на ищеца към момента на задържането му – 27 години, липсата на трайни и необратими последици за ищеца в резултат от воденото спрямо него наказателно производство, както и че повдигнатото на ищеца обвинение не е станало обществено достояние. Не на последно място е отчетено обстоятелството, че същият е бил осъждан с влязла в сила присъда и одобрено от съда споразумение с наказания лишаване от свобода, които не са изтърпени ефективно. При съвкупната преценка на посочените обстоятелства въззивният състав е прел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди при съществуващите в страна общественоикономически условия на живот към момента на увреждането възлиза на 12 000 лв.

По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:

Касаторът поставя в изложението си правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Съгласно постановките на ППВС № 4/1968 г. и трайната съдебна практика обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд е длъжен да вземе предвид характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които то е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. В случая въззивният съд е посочил кои обстоятелства счита за релевантни и подробно ги е обсъдил. Решението на въззивния съд не е в 5 противоречие и с т. 3 и 11 от ТР № 3/2005 г., в които се сочи, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, а отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, Настоящият казус, обаче, не попада в посочените хипотези. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.