Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1802 от 16.04.2025, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 17721/2024
Вид
Решение № 1802
Подписан
16.04.2025
В сила
14.05.2025
Състав
Ирена Славова Аврамова - Смит

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 213 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • чл. 3 · Закон за кредитните институции
  • чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1802 гр. Пловдив, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330117721 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. Е. К., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *****/03.06.2024 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1 639,54 лева, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че на 03.06.2024 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1200 лева при фиксиран лихвен процент 51,00 % и ГПР в размер на 64,47 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на изрично посочени в договора изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11, ал. 1 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 1 639,54 лева, платима заедно с погасителните вноски. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане за неустойка. Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Твърди се, че неустойката в размер над 100 % от заетата сума водела до скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на заемодателя. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от 1 ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с който се изразява становище за недопустимост на предявения иск поради злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни. В тази насока се прави искане за съединяване по реда на чл. 213 ГПК в едно производство на настоящото дело, както и гр. д. № 16448/2024 г. и гр. д. № 16449/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив. В случай, че съдът не уважи така направеното искане се претендира да не се присъждат разноски на ищеца за повече от едно производство. По същество са наведени доводи за неоснователност на предявената претенция, тъй като договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК. Поддържа се, че неустойката не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото се дължала след сключване на договора и единствено при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Изтъква се, че кредитополучателят бил запознат с параметрите по правоотношение и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. В подкрепа на твърдението, че длъжникът е бил наясно с финансовите последици от сделката било и обстоятелството, че страните били сключили общо три идентични договора за кредит. Последното говорело за липсва на недобросъвестно поведение от страна на кредитора и неравнопоставеност в отношенията между страните. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № *****/03.06.2024 г., сключен между „Кеш Пойнт България“ ЕООД и Д. Е. К., по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 1200 лева за срок от 11 месеца, при уговорен ГПР в размер на 64,47 % и годишен лихвен процент в размер на 51 %.

В чл. 5 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит включваща, главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не помалко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

В чл. 11, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1 639,54 лева, която ще бъде заплатена разсрочено.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

2

По делото не се спори и по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на потребителски кредит в размер от 1200 лева. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Следователно за сключения договор за потребителски кредит приложение намират изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1 639,54 лева.

Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за потребителя да осигури едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител /едно или две физически лица. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за период шест месеца след падежа на последната вноска и в двоен размер на сумите по договора, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поръчител – едно или две физически лица, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от потребителя, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба. При това положение очевиден е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно 3 да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

Предвид изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 64,47 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Особено ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който надвишава чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. При това положение, след като неустойката е в размер от 1 639,54 лева и не е включена при формиране на ГПР, следва несъмнения извод, че с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40-46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).