Решение № 256 от 18.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 256 гр. Стара Загора, 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20235530105111 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит, като при условията на евентуалност са предявени искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3, предл.1 и предл.2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на отделна клауза от него - чл. 4 от договора.

Предявен е иск с правно основание чл. чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция, като при условията на евентуалност са предявени искове по чл. 26, ал. 1, предл.2, предл.1, ЗЗД и чл. 26,ал.2, предл.4 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договора

В исковата молба се твърди, че на 17.12.2020г., Е. П. П., ЕГН ********** била сключила с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, договор за паричен заем № 4006832, по силата и съгласно условията на който кредиторът бил предоставил на ищцата сумата в размер на 600 лева със задължение за връщането й в срок от 26 седмици, на 13 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35%, като общата сума, подлежаща на връщане била 658,06 лева. В договора било посочено, че годишният процент на разходите – ГПР бил равен на 41,72%.

1

Имало приложен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В чл.4 от договора за потребителски кредит било предвидено предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора – осигуряване на поръчители или банкова гаранция или осигуряване на гарант.

Предвид горното ищцата била сключила договор за предоставяне на гаранция № 4006832 от 17.12.2020 г., с посочено от заемодателя лице – вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, по силата на който се задължила да заплати възнаграждение на дружеството – поръчител в общ размер 277,94 лева, платимо на 13 погасителни вноски.

По отношение на договор за паричен заем № 4006832 от 17.12.2020 г. между Е. П. П., ЕГН: ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, процесният договор за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК. Същият бил сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в него не бил посочен действителният размер на годишният процент на разходите. Уговореното възнаграждение за дружеството – поръчител било разход по кредита, който не бил отчетен при съответната калкулация в това отношение.

Съгласно дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това били всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита бил в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19. ал. 1 и 2 ЗПК първият ответник не бил включил в договорения ГПР разходите, които следвало да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на вторият ответник, в качеството му на поръчител, поради което ГПР не съответствало на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Последното от своя страна представлявало „заблуждаваща търговска 2 практика“ по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите, която водила до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

От съдържанието на договора за кредит несъмнено можело да се обоснове извод, че предоставянето на гаранция било условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключвал в деня на сключването на договора за заем и то със свързано с кредитора дружество (дружеството кредитор било едноличен собственик на капитала на дружеството гарант, видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Счита, че алтернативното посочване на видовете обезпечения било единствено с цел да се създадяло впечатление, че кредитополучателят имал право на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този избор бил напълно привиден. Това било така, защото осигуряването на поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да отговаряли на изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата на подписване на договора, било изначално непосилно за кредитополучателя.

Именно поради тази причина, единствената възможност ищцата да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем било като сключи гаранционен договор с предварително одобреното от кредитодателя дружество – гарант, за което следвало отново да се подчертае, че било свързано лице. Не случайно било и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция бил подписан в деня на сключване на договора за кредит. При тези данни липсвало каквото и да било съмнение, че сключването на гаранционния договор бил условие за сключването на договора за заем и усвояването му.

Въз основа на всичко изложено, счита че дължимото възнаграждение по гаранционната сделка следвало да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2. 7 от договора общата сума, дължима от заемателя, като се вземело предвид допусканията в т. 8 била 658,06 лева и се състояла от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и била изчислена към момента на неговото 3 сключване, следователно в нея не било включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не бил взет предвид и при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2. 8 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишавал размера, посочен в договора.

Следвало да се има предвид също така, че основното съображение за приемане на Директива № 2008/48/ЕО било именно да се дадяла възможност на потребителите да взимали своите решения при пълно знание за фактите, поради което те следвало да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъдел сключен договорът за кредит, която те можели да вземат със себе си и да обмислели, както и че с оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следвало да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз. Следователно размерът на годишния процент на разходите бил основният показател, който оказвал влияние върху решението на потребителя да сключил определен договор за кредит или не, който му позволявал да извърши реална преценка за цената, която щял да плати, за да полза заетата сума. Прикривайки даден разход по кредита, като не бил посочен изрично в договора за кредит и не бил взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика бил въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поемал, респ. цената, която трябвало да плати преди да бъдел обвързан от договора. Поради всичко изложено, счита че като не бил посочен действителният размер на ГПР в процесния договор за кредит, не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК за задължително посочване на ГПР в договора за кредит. Същото се отнасяло и до изискването за задължително посочване на общата сума, която кредитополучателят следвало да върне, въведено със същата разпоредба.

Разпоредбата на чл. 4 от процесния договор за кредит била нищожна.

Счита, че въведените изисквания в цитираната клауза от договора за вида обезпечение и срока за представянето му създавали значителни затруднения 4 на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятствало, а от друга страна, непредставянето на обезпечение не водило до претърпяването на вреди за кредитора. Напротив ответното дружество генерирало допълнителна печалба посредством това скрито оскъпяване на кредита, което ставало факт при сключването на допълнителния договор за предоставяне на гаранция. Видно било, че се целяло да се заобиколят изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а това не било допустимо по смисъла на разпоредбата на чл. 21, чл. 1 от ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон била нищожна. Следвало още един път да се обърнело внимание на информацията в Търговски регистър, съгласно която едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД (дружеството поръчител) било "Изи Асет Мениджмънт" АД (дружеството кредитор) и съответно печалбата на "Файненшъл България"ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик "Изи Асет Мениджмънт"АД, което потвърждавало, че изискваното възнаграждение за гаранция представлявало скрито възнаграждение към кредитора по договора. Счита също така, че клаузата на чл. 4 от процесния договор нарушавала изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уговорена разпоредбата противоречала и на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължавала последния, при неизпълнение на негови задължения да осигурял обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, (чл. 143, т. 5 от ЗЗП). Наред с изложеното, счита че същата тази клауза не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Следвало да се има предвид също така, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба било разписано, че не били индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това 5 потребителят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения били дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета/чл. 3/, според която не се считала индивидуално договорена клауза, която била съставена предварително и потребителят не бил имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза били индивидуално договорени, не изключвало приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочила, че той бил договор с общи условия. Безспорно установено било в настоящия случай, че клаузата на чл. 4 била част от съдържанието на сключеното между страните съглашение. Това обаче, не било достатъчно същата да бъдела квалифицирана като индивидуално уговорена, тъй като нормата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП изрично прокламирала, че не били индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им. В конкретния случай договорът бил бланков, като с оглед начина на попълване на договора намира, че на ищцата не била осигурена възможност да внася промени в неговото съдържание и да включвала нови условия по изпълнението на договорната връзка, в т. ч. да изрази воля по отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение. Оттук следвал извод, че клаузата по чл. 4 от договора не била индивидуално уговорена. С оглед на изложените съображения, счита че посочената разпоредба от договора за потребителски кредит се явявала неравноправна, като цели само и единствено неоснователно обогатяване на кредитора и доколкото същата не била договорена индивидуално, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП се явявала нищожна и не пораждала права и задължения за страните.