Решение № 218 от 15.06.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 218 гр. София, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела Атанасова

Членове:

Мая Цонева

Бонка Янкова при участието на секретаря Невена Пелова в присъствието на прокурора Атанас Гебрев като разгледа докладваното от Даниела Атанасова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200304 по описа за 2023 година Производството е образувано по жалба на адв. Е. П., защитник на подс.С. Г.

А. срещу въззивно решение № 47 от 07.02.2023г., постановено по внохд № 878/22г. по описа на Апелативен съд – София, НО, първи състав.

В жалбата се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК. Прави се искане в условията на алтернативност – за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или за изменение на въззивното решение, като се приложи разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл.55, ал. 1, т. 1 от от НК и се намали наказанието до 6 месеца лишаване от свобода, като същото бъде отложено с изпитателен срок от три години. По отношение наказанието лишаване от право да управлява МПС са прави искане за отмяната му или за намаляването му до срок от 6 месеца.

Заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се аргументира с това, че поведението на подсъдимия спрямо пострадалия не съставлява нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, а се явява случайно деяние. Другото твърдение за нарушение на материалния закон е, че съдът не е определил наказание при условията на чл. 58а, ал. 4 от НК, а именно с приложение на чл.

55, ал. 1, т. 1 от НК, предвид наличието на изключително смекчаващо вината обстоятелство – съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който е нарушил правилото на чл. 114 от ЗДвП, както и на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. По отношение на 1 релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, касаторът счита, че наложеното наказание е явно несправедливо и завишено, тъй като съдът не е съобразил наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и не е отчел че оправдаването на подсъдимия за всички инкриминирани нарушения на ЗДвП, с изключение на едно, води до намаляване на обществената опасност на деянието. Възразява се, че е даден превес на генералната над индивидуалната превенция. Определянето на наказание лишаването от свобода за срок от 6 месеца, чието изпълнение да е отложено с изпитателен срок от три години, според защитата съответства на целите на личната и генералната превенции. Искането за отмяна на наказанието лишване от право се аргументира с обстоятелството, че подсъдимият осигурява прехраната на семейството си с управление на МПС.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, защитникът на подсъдимия – адв. П., твърди, че в обвинителния акт липсват описани фактически действия на подсъдимия, които да се субсумират като нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. Алтернативно, ако се счете, че прокурорът е посочил такива, следва да се приеме, че нарушение на тази норма на специалния закон липсва, тъй като при наличие на технически средства – страничните огледала на товарния атвомобил, липсва задължение за подсъдимия да осигури друго лице, което да наблюдава обстановката. Също така защитникът твърди, че е нарушен материалният закон, тъй като се касае за случайно деяние, като единствената причина за настъпване на престъпния резултат е конкретното виновно поведение на пешеходеца. В условията на алтернативност релевира оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. На последно място, счита наказанието за явно несправедливо, тъй като изключителното допринасяне на пострадалия за вредоносния резултат самостоятелно обуславя приложението на чл. 55 от НК, на основание чл. 58а, ал. 4 от НК, а още повече, ако се добавят и останалите смекчаващи отговорността обстоятелства с оглед личността на подсъдимия. Изразява становище, че наказанието е изключително тежко най-вече предвид срока на наказанието лишаване от права, тъй като едно такова наказание би оставило без препитание семейството на подс. А.. Моли да се приеме, че в случая се касае за случайно деяние, алтернативно, че е нарушен материалния или процесуалния закон, или че наказанието е явно несправедливо, като на основание чл. 55 от НК се намали под минимума както основното, така и кумулативното наказание по чл. 343г от НК.

Подсъдимият поддържа изложеното от защитника и твърди, че е изпълнил задълженията си като водач.

Частните обвинители П. В. Г. и С. С. Г., както и техният повереник – адв. В. О., редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция.

Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба и несъгласие с аргументите на защитника, изложени в 2 съдебно заседание. Счита, че апелативният съд е извършил цялостна проверка, контатирал е нарушенията, оправдал е подсъдимия за нарушението по чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, но нарушението по ал. 2 на същата разпоредба е налице и в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.

Намира наложеното наказание за справедливо, съобразено с установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и съответно на целите, визирани в чл. 36 от НК. Пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

Подсъдимият С. А. в последна дума моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № 99 от 05.07.2022г. по нохд № 2065/22 Софийски градски съд е признал подсъдимия С. Г. А. за виновен в това, че на 05.10.2022г. около 13:30 ч. в /населено място/ /ул. №/, в закритите складове на борса /име/ при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка /марка/, /модел/, с рег. /рег. №/, при извършване на маневра „движение назад“, с посока на движение назад към склад № /№/, нарушил правила за движение чл. 40, ал. 1 от ЗДвП и чл. 40, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Й. Г., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл.

342, ал.1, пр. 3, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от три години.

На основание чл. 343г, вр. чл. 343 , ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК на подсъдимия е наложено и кумулативно наказание „ лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година и четири месеца.

Съдът се произнесъл и по разноските.

С въззивно решение № 47 от 07.02.2023г., постановено по в.н.о.х.д. № 878/22г., Апелативен съд – София е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в частта относно приложението на чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, признал е подсъдимия С. Г. А. за невиновен и го е оправдал по обвинението да е извършил такова нарушение. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

На първо място следва да бъдат очертани пределите на касационна проверка. С подадената от адв. Е. П., защитник на подсъдимия, касационна жалба са заявени основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК.

Касационното основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е наведено за първи път в съдебното заседание пред касационната инстанция, след като вече е изтекъл срокът за обжалване на въззивния акт, поради което не подлежи на разглеждане. Единствено в срока за обжалване, страните могат 3 да релевират нови касационни основания, а след неговото изтичане само да допълнят вече заяви такива по реда на чл.351, ал.4 от НПК.

Твърденията в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон от контролираната инстанция са в две насоки – едната, че извършеното е несъставомерно от обективна страна, тъй като подсъдимият не е нарушил правилото на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, а втората касае несъставомерност от субективна страна – че деянието не е извършено виновно, тъй като е налице едно от изключващите вината обстоятелства, а именно институтът на случайното деяние, уреден в чл. 15 от НК.

По нарушението на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП:

Настоящята инстанция се солидаризира с изводите на предходните две, че подсъдимият С. А. е допуснал нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП.

Цитираната разпоредба гласи, че по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. В конкретния случай е установено, че подсъдимият, използвайки наличните технически възможности и предвид конструкцията на автомобила, не е разполагал с възможността непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, извършвайки маневрата движение назад, поради което за него е възникнало задължението да осигури лице, което да направи това вместо него и да му сигнализира за опасности. Въпреки невъзможността си да наблюдава зоната зад товарния автомобил, подсъдимият е продължил извършването на маневрата, с което е нарушил разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП.

По твърдението за наличие на случайно деяние:

Неоснователно е поддържаното становище, че настъпилото ПТП е резултат на случайно деяние, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Първото условие, според разпоредбата на чл.15 от НК за невиновно поведение е задължението водачът при управление на МПС да се съобрази с определени предписания на правилата за движение, за да не произтича за него задължение да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици.

В принципен аспект, водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия.

С оглед на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка е несъмнено, че подсъдимият е нарушил правилото за движение по чл.40, ал. 2 от ЗДвП, както бе обсъдено по-горе. По несъмнен 4 начин е установено, следното: подсъдимият е управлявал товарен автомобил в закритите складове на борса /име/; решил да направи маневра „движение на заден ход“ с посока назад към склад № /№/; предприел маневрата; по време на движението си назад не осигурил лице, което да му сигнализира за опасности, когато е било невъзможно непрекъснато да наблюдава пътя; по същото време и на това място се намирал пострадалият пешеходец С. Г. работник на борсата; пешеходецът навлязъл в зоната зад автомобила, който в този момент се движел назад със скорост от 3 км/ч.; със „задната зона“ автомобилът ударил и притиснал Г. към рампата на склада и на същия била нанесена травма, която довела до неговата смърт; веднага след инцидента подсъдимият слязъл, видял пострадалия, след което преместил автомобила напред.

При тези данни се налага извод, че подсъдимият е могъл обективно да предвиди опасността от появата на пешеходец, предвид обстоятелството, че е управлявал МПС на територията на закрити складове, където неминуемо се движат работници от тези складове, други шофьори и т.н., средата е динамична и следва да се подхожда с особено внимание. Обстоятелството, че подсъдимият е бил в невъзможност да възприеме намиращия се зад товарния път, предвид конструкцията на управляваното от него превозно средство и с оглед техническите му възможности, е налагало допълнително внимание от страна на водача и преценка за възможност от поява на пешеходци в невидимата за него зона. Вярно е, че поведението на пострадалия С. Г. също е било неправомерно, в нарушение на задълженията на пешеходците, регламентирани в чл.113 и чл.114 от ЗДвП, и с това свое поведение пострадалият е допринесъл за настъпването на пътнотранспортното произшествие, но съпричиняването, не е основание за отпадане на наказателната отговорност на подсъдимия, тъй като в причинна връзка с реализирания престъпен резултат е нарушението на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, извършено от него. Както въззивният съд правилно е отбелязал в мотивите си, предотвратяването на произшествието е могло да стане при необходимото поведение и от двамата участници в движението. Правилен е и изводът, че подсъдимият е можел да предотврати настъпилото ПТП, ако беше изпълнил задължението си да осигури друго лице, което да го напътства и да му сигнализира при наличието на опасност. Той е следвало да стори това, независимо дали е изисквало от него допълнителни усилия да открие такова лице, което да му окаже съдействие при извършване на маневрата. Предвид мястото, където е настъпило произшествието, не може да се приеме, че намирането на такова лице е било невъзможно.