Решение № 22 от 08.01.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Пловдив, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20255300502756 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Ти би ай банк“ ЕАД против Решение № 3543/14.07.2025г., постановено по гр.д.№ 22248/2024г., ПРС, с което е признато за установено в отношенията между ищеца И. М. Б., с ЕГН ********** и ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, че договор за потребителски кредит сключен между тях на 11.10.2023г. е недействителен на основание чл.

22 ЗПК, вр. 11, ал. 1 от ЗПК, като са присъдени и разноски.

Жалбоподателят „Ти би ай банк“ ЕАД поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неверен извода на съда, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поддържа, че в договора е ясно посочено както ГПР, така и общата дължима сума от потребителя и са посочени взетите предвид допускания. Посочва, че спорния въпрос е дали застрахователната премия представлява разход по кредита, който следва да се включи в общите разходи по кредита. Развива доводите си, че доколкото сключването на застраховка не е било задължително условия за получаване на кредита, то и застрахователната премия не е част от разходите по него, а освен това и застраховано лице е кредитополучателят и той може да се разпорежда с остатъчната стойност на застрахователната премия. Сочи и че в условията на договора за кредит изрично е посочено, че сключването на застраховка не е задължително условие за получаване на кредита. Този факт се установява и от избора направен от самия кредитополучтел в заявлението-декларация за 1 установяване на преддоговорни отношения, както и от Стандартния европейски формуляр. В последния документ е указана и възможността за прекратяване на договора за застраховка във всеки един момент от действието му. С оглед на това счита, че при определяне размера на ГПР по договора не следва да се вземат предвид и разходите по застрахователния договор. Счита извода на първоинстанционния съд за недействителност на процесния договор на основание чл.22 от ЗПК за неправилен. Моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия И. Б.. От същия е подадена частна жалба против определение № 10289/07.08.2025 г., с което от първоинстанционния съд е оставена без уважение неговата молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното определение с искане до въззивния съд за отмяната му и уважаване на подадената молба по чл. 248 от ГПК.

В писмения си отговор на частната жалба насрещната страна „Ти Би Ай Банк“ ЕАД взема становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на обжалваното определение, постановено в производство по чл. 248 от ГПК.

Въззивното жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгласно нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.

Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е спорът относно действителността на потребителския договора за кредит. За да уважи така предявения иск първоинстанционният съд е приел, че клаузите в този договор за неравноправни по смисъла на ЗЗП, т.к. клаузите за сключване на застраховки по договора не са отразени в посочения ГПР и водят до заблуждаване на потребителя за действителните разходи по кредита. Приел е, че така потребителят е поставен в неравностойно положение. Посочил е че с неяснотата относно действителните разходи по кредита е налице директно противоречие с чл.3, §1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Така, поради неизпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е приел, че е налице недействителност на договора за кредит на осн. чл.22 от ЗПК.

От фактическа страна по делото се установява , че между страните е сключен Договор за потребителски кредит на 11.10.2023г., по силата на който 2 дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя И. Б. сумата от 3000лв., със задължението да ги върне на 36 месечни вноски при годишен лихвен процент от 34,12 % и ГПР 39,53%. , като с договора е уговорено сключването на два вида застраховки. Представен е и Стандартен европейски формуляр, в който са отразени параметрите на кредита, като в т.7 на ч.2 приложимо за съответния кредит са посочени два пакета „bаnk пакет“ със съответни стойности.

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК.Съгл. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишният процент на разходите. Целта е потребителят да е наясно с разходите, които ще следва да извърши за погасяване на кредита и да може да направи изводите си касателно икономическите последици от сключването на договора. От клаузите в конкретния договор, обаче, не може да се направи извод, че тези две застраховки са включени в общия размер на ГПР.

Необходимостта от включване на тези разходи в ГПР следва от факта, че сумите по тези две застраховки са включени към общия размер на кредита, отразени са в погасителния план и върху тях се начислява възнаградителна лихва. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че в Стандартния европейски формуляр е записано, че процесните две застраховки са незадължителни. В графата застраховки –ч.3, т.3 действително е посочено, че застраховките не са задължителни, но в ч.2, т.7 са отразени двата пакета застраховки като приложими за кредита. Стойностите им са включени към главницата в общия погасителен план. В същото време посочената обща сума, която подлежи на връщане се разминава с посочения ГПР на кредита. Самият кредитор признава в отговора на исковата молба и в последващите си становище, че сумите по тези пакетни застраховки не са включени в посочения ГПР в договора. Така кредитополучателят не е могъл да разбере какви разходи реално ще следва да направи по този кредит и какви са икономическите последици от сключването му. Поради изложеното съдът намира, че са налице неравноправни клаузи в процесния договор с оглед неизпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

При тези съображения, приложение намира нормата на чл.22 от ЗПК и сключеният между страните договор следва да бъде обявен за недействителен, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

С постановеното от първостепенния съд решение в полза на процесуалния представител на ищеца е присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 400 лева по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв.

Въззивният съд намира, че определеният от първостепения съд размер на адвокатското възнаграждение съответства на вида на предявения иск за нищожност на договор за паричен заем сключен с потребител и отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като намира баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна сложност на делото.

3

В аспекта на така изложеното се налага извод, че частната жалбата е неоснователна, а обжалваното определение, с което първостепенният съд е отказал да измени решението си в частта за разноските, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на настоящия правен спор и на основание чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. Г. М., пълномощник на въззиваемия И. Б. , сумата от 204,52 евро/400лв./, адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв.

С оглед на изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3543/14.07.2025г., постановено по гр.д.№ 22248/2024г. по описа на РС-Пловдив.

ПОТВЪРЖДАВА Определение №10289/07.08.2025г., постановено по гр.д.№ 22248/2024г. по описа на РС-Пловдив.

ОСЪЖДА “Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, да заплати адв. Г. М., към АК Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 204,52 евро /400 лева /- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4