Решение № 3723 от 11.10.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3723 гр. София, 11.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно наказателно дело № 20221110206053 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 189, ал. 14 от ЗДвП, вр. чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по повод депозирана жалба от К. К. Г., ЕГН ********** против наказателно постановление № 21-4332-025335 от 09.12.2021 г., издадено от началник група към СДВР, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, с което за нарушение на чл.162, ал.1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП.

С жалбата се иска отмяна на наказателното постановление, тъй като в хода на административнонаказателното производство били допуснати съществени нарушенията на материалния и процесуалния закон.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява. Постъпили са писмени бележки от процесуалния представител на жалбоподателя, с които се подържа депозираната жалба и искането за отмяна на издаденото НП. Претендират се разноски.

За АНО, редовно призован, не се явява представител в съдебно заседание.

Съдът намира жалбата за процесуално допустима по следните 1 съображения: атакуваното наказателно постановление подлежи на обжалване по реда на ЗАНН, жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити и производството по нея е редовно образувано пред РС-София.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 13.11.2021 г., около 01:18 часа, жалбоподателят К. К. Г. управлявал лек автомобил марка „***“, ***, с рег. № ***, като се движел в град София, по улица „***”, в посока от улица „***“ към улица „***“. Водачът бил спрян за проверка от служители на ОПП-СДВР, сред които и свидетелят Б. Г.. При проверката било установено, че водачът Г. управлява с чуждестранно свидетелство за управление на МПС, издадено във В., а след справка с дежурната част станало ясно, че Г. е влязъл на територията на Република България преди повече от 3 месеца, а именно на 31.03.2021 г.

Предвид на това срещу жалбоподателя К. Г. бил издаден АУАН № 472379 от 13.11.2021 г., който му бил връчен на същата дата. Актът бил подписан от актосъставителя и един свидетел, присъствал при установяване на нарушението, което било квалифицирано по чл.162, ал.1 от ЗДвП. Актът бил предявен на нарушителя, но той отказал да го подпише, като отказът му бил установен по реда на чл.43, ал.2 от ЗАНН с подписа на свидетеля К. М. В.

Административнонаказващият орган приел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа на него издал обжалваното понастоящем наказателно постановление № 21-4332-025335 от 09.12.2021 г., с което за нарушение на чл.162, ал.1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП.

Гореизложената фактическа обстановка се установява по категоричен начин от показанията на свидетелите Б. Г. и С. Б., както и от приложените по делото писмени доказателства.

Свидетелят С. Б. потвърди, че се е подписал като свидетел по акта, но дори след предявяването на последния той нямаше никакви спомени за случая.

Свидетелят Б. Г. обаче си спомни ясно за проверката, след като и на 2 него беше предявен съставеният АУАН. Подробно описа как спрели водача и той им представил СУМПС издадено във В.. След извършена справка с дежурната част било установено, че водачът е влязъл в Република България преди повече от три месеца, поради което му бил съставен АУАН.

Показанията на свидетеля са логични, последователни, непротиворечиви и кореспондират с приложения по делото писмен доказателствен материал, поради което съдът ги кредитира изцяло. По делото не бяха ангажирани никакви други доказателства от страна на жалбоподателя, които да оборват установената фактическа обстановка.

Въз основа на изложеното, съдът прие за категорично установени описаните по-горе фактически констатации.

Съдът, с оглед установената фактическа обстановка и съобразно възраженията и доводите в жалбата, както и като съобрази задължението си в качеството на въззивна инстанция да проверява изцяло правилността на наказателното постановление, независимо от основанията, посочени от страните, намира следното:

В административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на жалбоподателя да се защити. Спазени са императивните изисквания на нормите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН и сроковете за издаване на двата акта по чл.34 от ЗАНН. В АУАН и НП са посочени времето и мястото, където е извършено нарушението. Същото е точно, ясно описано и са отразени обстоятелствата, при които е било извършено. Нарушителят е бил запознат с всички съществени факти от значение за реализиране правото му на защита срещу административното обвинение. Поради това не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до порочност на административнонаказателното производство, до нищожност на съставения АУАН или до нищожност на издаденото НП.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съставеният АУАН не му е бил връчен, тъй като е видно, че същият е съставен на момента още при установяване на нарушението, но просто Г. е отказал да го подпише, като отказът му законосъобразно е бил установен по реда на чл.43, ал.2 от 3

ЗАНН с подписа на свидетеля К. М. В. тоест изпълнени са изискванията на закона при наличието на отказ на нарушителя да подпише акта, предвид на което не може да се приеме, че е било накърнено правото му на защита.

Разпоредбата на чл.162, ал.1 от ЗДвП гласи, че българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. По делото категорично се установи, че жалбоподателят Г. е български гражданин, който е управлявал МПС на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, което е издадено от В., а тя не е членка на Европейския съюз от 01.01.2021 г. и не е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, поради което той е имал право да управлява с това чуждестранно свидетелство в срок до 3 месеца от датата на влизането си в страната, след което е трябвало да поиска издаването на българско такова. Предвид на това от обективна и субективна страна е налице осъществен състав на нарушение по чл.162, ал.1 от ЗДвП. В случая обаче, жалбоподателят Г. е бил наказан на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, предвиждащ, че който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е загубил правоспособност по реда на чл.157, ал.4, или след като свидетелството му за управление на моторно превозно средство е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс, или е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено, се наказва с глоба от 100 до 300 лева. В тази връзка следва да се отбележи, че описанието на нарушението в обстоятелствената част на НП по никакъв начин не се съпоставя с хипотезите, описани в санкционната норма на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП. На посочената дата жалбоподателят нито е бил неправоспособен водач, нито е управлявал МПС без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, нито е бил загубил правоспособност по реда на чл.157, ал.4, или след като свидетелството му за управление на моторно превозно средство е 4 временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс, нито свидетелството му е било обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Нарушението му е по чл.162, ал.1 от ЗДвП, като това нарушение, както беше посочено не попада в нито една от хипотезите на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП. Нещо повече, за това нарушение изобщо не е предвидено наказание в ЗДвП, поради което е приложима разпоредбата на чл.185 от ЗДвП, предвиждаща наказание от 20 лева. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, а именно Решение № 5493 от 15.10.2020 г., постановено по КНАХД № 4325/2020 г. по описа на АССГ, XXIII касационен състав. Реално санкционната разпоредба на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП предвижда наказание само в случаите на липса на правоспособност (изначална липса или последваща загуба на такава), както и когато свидетелството за правоуправление е изгубено, откраднато или повредено, но в случая не е налице никоя от посочените хипотези. Няма как да се приеме, че с изтичането на посочените три месеца водачът губи своята правоспособност, тъй като и ако примерно напусне страната малко преди изтичането на този срок и после отново се върне в Република България, то за него отново ще започне да тече срокът от три месеца. Казано по друг начин, няма как загубата на правоспособността и последващото й възстановяване да се поставят в зависимост, дали лицето ще излезе от границите на страната преди изтичането на трите месеца. Дори след този срок той си остава правоспособен водач, но просто чуждестранният документ вече губи валидност пред българските власти.

С оглед на изложеното, съдът намира, че при правилно установена фактическа обстановка и дадена правна квалификация на нарушението е била приложена неправилна санкционна разпоредба. Преди измененията на ЗАНН от 23.12.2021 г. това би било основание за отмяна на атакуваното НП, но към момента е в сила разпоредбата на чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН, която гласи, че съдът изменя акта по чл.58д, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В случая не е налице никакво изменение на обстоятелствата на нарушението, тоест фактите във връзка с неговото извършване си остават същите, като единствено се налага съдът да приложи закон за по-леко наказуемо нарушение, прилагайки санкционната разпоредба на чл.185 от ЗДвП. Това е в интерес на наказаното лице, тъй като му се налага 5 по-леко наказание, като не се утежнява положението му, понеже не се прилага закон за по-тежко наказуемо нарушение, тоест по никакъв начин не се нарушават правата му и по-конкретно правото на защита.

Предвид на изложеното, то наказателното постановление следва да бъде изменено, като на жалбоподателя бъде наложена глоба по реда на чл.185 от ЗДвП. Посочената разпоредба предвижда, че за нарушение на този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове, за което не е предвидено друго наказание, виновните се наказват с глоба 20 лева. Наказанието е във фиксиран размер.

Съдът намира, че обществената опасност на извършеното деяние не се отличава с по-ниска степен в сравнение с други нарушение от същия вид, тоест обществената опасност се явява типична, обичайна за това нарушение, а и трябва да се вземе предвид дългият срок след изтичането на трите месеца, в който нарушителят е продължил да управлява с чуждестранното свидетелство – трите месеца са изтекли на 30.06.2021 г., а нарушителят е управлявал МПС на 13.11.2021 г. Предвид на това съдът приема, че нарушението не може да бъде счетено за маловажно по смисъла на чл.28 от ЗАНН.