Решение № 24 от 04.02.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Р., 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аглика Гавраилова

Членове:

Антоанета Атанасова

К. Кавърова при участието на секретаря Ирена И.ова като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско дело № 20254500500921 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба от В. Г. П., чрез адв. К. Х. против Решение № 1453 от 17.10.2025г., постановено по гр. д. № 1028/2025 г. по описа на Районен съд-Р., с което са отхвърлени предявените от него против „ЮтеКредит България“ ЕООД, гр. София и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София искове за прогласяване на недействителност на договор за потребителски кредит № ************* г., сключен между ищеца и първия ответник, поради нарушение разпоредбата на чл. 11 на ЗПК, вземанията по който договор са прехвърлени чрез договор за цесия на втория ответник. Жалбоподателят изразява становище, че решението е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва се изводът на районния съд, че процесният договор е действителен, а недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК се явява само клаузата, с която страните са договорили, че потребителят дължи заплащане на такса за разглеждане на кредита. Излага подробни съображения в подкрепа на позицията си, че в настоящия случай ГПР не е посочен при съобразяване на всички участващи във формирането му елементи, а дори и да е правилно посочен, то процесният договор е 1 нищожен поради противоречие с добрите нрави. Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете му да бъдат уважени. Иска присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответникът по жалбата „ЮтеКредит България“ ЕООД, гр. София не е депозирал отговор по реда и в срока по чл. 263 ГПК.

Ответникът по жалбата изразява становище за неоснователност на жалбата.

Счита обжалваното решение за правилно и иска същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Р.нският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск от В. Г. П. от гр. Р., чрез адв. К. Х. от АК - Р. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, гр. София и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.22 ЗПК за прогласяване недействителност на договор за потребителски кредит № ************* г., сключен между ищеца и първия ответник, вземанията по който договор са прехвърлени чрез договор за цесия на втория ответник, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1 т. 9 и 10 ЗПК. С обжалваното решение исковете са отхвърлени. В мотивите си районният съд е констатирал нищожност на предвидената в договора за кредит такса за разглеждане, поради противоречието й с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК и с добрите нрави. Приел обаче, че недействителността на тази клауза не води до недействителност на целия договор за кредит, тъй като не е свързана с нарушение, посочено в чл. 22 ЗПК. Позовал се на чл. 26, ал. 4 и приел, че договорът за кредит би могъл да съществува и без уговорената такса за разглеждане, поради което същият е действителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а за да се произнесе по съществото съобрази следното:

От представените по делото договор за кредит № ******* от ******* г., 2 погасителен план, стандартен европейски формуляр и рамково споразумение за потребителски кредити № ********* от ******* г. се установява наличието на следните договорни отношения: ответникът „ЮтеКредит България“ ЕООД е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 1500 лв., при лихвен процент от 12 % и ГПР от 49,90 %, начислена е такса за разглеждане на кредита в размер на 254,75 лв., общата сума на лихвите е 98,90 лв., при 12 бр. погасителни вноски, 11 бр. от които в размер на 151,51 лв. и 1 бр. последна в размер на 151,04 лв., вносими на 28мо число от съответния месец, като общата стойност на плащанията по договора е посочено, че е в размер на 1853,65 лв. Съгласно т. 8. 4 от рамковото споразумение, таксата за разглеждане представлява таксата, заплащана от клиента на кредитора за преглед искането за кредит, за осигуряване на средства по кредита, сключване на договор кредит или изменения на споразумението по т. 6. 10. от процедурата.

Правилен и законоъсобразен е изводът на районния съд, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и пар. 13, т. 1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Въззивният състав намира, че правилен и съответен на фактическата обстановка по делото е изводът на райнония съд, че процесният договор за потребителски кредит не е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. За да обоснове този извод районният съд се е позовал на експертното заключение, че действителният размер на ГПР, с включени всички задължения по кредита, съответства на посочения в договора за кредит, т. е. същият е коректно изчислен и не надвишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК.

Действително, вещото лице по приетата по делото СИЕ е изчислило в три варианта размера на ГПР. При първия от тях ГПР е изчислен на 52,4199 % в случай, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на договора, т. е. при усвояване на кредита, но се плаща разсрочено към главницата. При втория вариант ГПР е изчислен на 61,5212 % в случай, че таксата за разглеждане се дължи преди усвояването, а при третия вариант ГПР е 49,

9 % при разсрочено плащане на таксата за разглеждане на 12 месечни вноски, съгласно погасителния план.

Районният съд е възприел третия вариант, а жалбоподателят настоява, че следва да се приложи първия вариант, при който ГПР възлиза на 52,4199 %, тъй като той съответства на постигнатите от страните уговорки, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивиуалния договор за кредит, като бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.

Възраженията на жалбоподателя са неоснователни. Действително такава уговорка 3 е постигната между страните още на първа страница от договора. Видно от заключението на вещото лице обаче и направените от него изчисления, при този вариант, т. е. при ГПР от 52,4199 %, при размер на кредита от 1500 лв. и при 12 месечни вноски, всяка една от тях следва да възлиза на 155,91 лв., общата сума на лихвите на 116,15 лв., а общата сума за изплащане на 1870,99 лв. Нито един от тези компоненти не съответства на горепосочените параметри на договора и погасителния план към него. Т. е., ако беше вярна тезата на жалбоподателя, че действителният ГПР възлиза на 52,4199 %, то той би следвало да се задължи да връща 1870,99 лв., а не 1853,65 лв., както е посочено в договора му и погасителния план към него. ГПР в случая е вярно и коректно посочен, което безспорно се установява от направените към третия, възприет от съда, вариант на СИЕ изчисления. При ГПР от 49,9 %, колкото е посочен в договора, всички направени от вещото лице изчисления относно лихви, размер на месечна погасителна вноска и общо дължима сума съответстват на постигнатите между страните договорености.

В обобщение, в процесния договор са посочени абсолютните стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Ясно е и как е формиран ГПР по кредита - кои компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,90 %. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т. е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит тези обстоятелства са ясни. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, посочена е таксата за разглеждане на кредита, която също е включена към ГПР по договора. И възнаградителната лихва, и таксата за разглеждане на кредита, са включени при формирането на ГПР. Ето защо, следва да се приеме, че процесният договор отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както правилно е приел и районния съд.

Въведеното с въззивната жалба в условията на евентуалност оплакване, че районният съд макар и да е констатирал нищожност на клаузата, с която е уговорено плащане на такса за разглеждане на кредита, е отхвърлил изцяло предявените искове, без да прогласи нищожност на тази конкретна клауза, е неоснователно.

Първоинстанционният съд е действал съобразно дадените в ТР 1/2020г. ОСГТК на ВКС разяснения като се е произнесъл в мотивите си относно служебно установената от него нищожност. Доколкото обаче не е бил сезиран с изрично искане за прогласяване на тази недействителност, не е дължал произнасяне. Обратното би довело до постановяване на недопустим съдебен акт.

4

Неоснователно е и другото заявено в условията на евентуалност оплакване, че дори и да се приеме, че ГПР е правилно посочен, процесният договор е недействителен, тъй като е сключен в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.

26 ЗЗД. В случая законодателят е определил максимален размер на ГПР именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите институции. За да обоснове възражението си, жалбоподателят се позовава на неотносима съдебна практика, постановена преди изменението на приложимия материален закон с включването на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова, ДВ бр. 35 от 2014 г.), съобразно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В случая ГПР е под нормативно установения размер и не може да се обоснове извод, че договарянето му е в противоречие с добрите нрави.

Съответствието на договорна клауза с добрите нрави предпоставя преценка на обстоятелството дали договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение, която преценка се извършва към момента на сключване на договора.

Въззивният съд намира, че фактите по делото изключват извод за противоречие на клаузите, касаещи конкретно посочения размер на ГПР, който не възлага върху потребителя тежест, която надвишава по размер допустимата от приложимия материален закон.

С оглед изхода на спора и отправените искания в полза на двете въззиваеми дружества следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция, размерът на на което съдът определя на 77 евро за всяко от тях.

Така мотивиран, Р.нският окръжен съд