Решение № 3637 от 18.06.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3637 гр. София, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100512673 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца А. Б. З. срещу решение № 8819/01.08.2022 г., постановено по гр.д. № 47304/2021 г. по описа на СРС, 173 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу С. Ц. У. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца върху 8/18 идеални части (разликата между предявения размер на иска от 4/6 ид.ч. и уважения размер от 4/18 ид.ч.) от недвижим имот, представляващ гараж № 2, находящ се в гр. София, ул. „****, на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16,20 кв.м., с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, и осъждане на ответника да предаде владението върху тях; както и в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу С. Ц. У. осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на идеалните части на ищеца от имота за периода м. 02.2021 г. – м. 08.2021 г.

Във въззивната жалба на ищеца се съдържат доводи за недопустимост на решението предвид неучастието на задължителни другари по иска за собственост – праводателите на ищеца.

Твърди се неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на 1 материалния закон и необоснованост, като въззивникът поддържа, че процесният гараж излиза извън обема на учреденото право на строеж и доколкото представлява самостоятелен обект на правото на собственост, след построяването му е придобит от собствениците на земята по приращение. Счита, че правото на строеж не може да се индивидуализира с одобрените архитектурни проекти, които касаели единствено административноправни отношения, като в случая право на строеж в полза на ответника било учредено единствено върху апартамента на втория етаж, поради което собствеността на процесния гараж е преминала върху праводателите на ищеца като собственици на терена, респ. техни наследници и правоприемници по вещноправни сделки. Намира, че по делото се доказва получаване от ответника на покана за плащане на обезщетение за ползата, от която ищецът е бил лишен през процесния период. Ето защо моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемият-ответник С. Ц. У. оспорва въззивната жалба на ищеца. Счита, че решението в обжалваната от ищеца част е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ответника С. Ц. У. срещу решение № 8819/01.08.2022 г., постановено по гр.д. № 47304/2021 г. по описа на СРС, 173 състав, в частта, с която е уважен предявеният от А. Б. З. ревандикационен иск с правно основание чл.

108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца върху 4/18 идеални части от недвижим имот, представляващ гараж № 2, находящ се в гр. София, ул. „****, на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16,20 кв.м., с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-1868/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху тях.

Във въззивната жалба на ответника се съдържат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът поддържа, че волята на Ц. У. е била превратно тълкувана и последният не е учредил право на строеж на съпругата си, а единствено на децата си Е.С.-Ч. и С. У.. Намира, че последните са станали съсобственици на гаражите, тъй като собствеността за тях не е била разпределена с акта за учредяване на суперфиция и следователно е била придобита от суперфициарите като част от къщата, за построяване на която изрично им е било учредено право на строеж. Следователно, Т. У.а не е придобила право на собственост върху процесния гараж и сключените от нея сделки не са породили вещно-прехвърлителен ефект, респ. ищецът не е придобил идеална част от собствеността върху имота. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено и ревандикационният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият-ищец А. Б. З. оспорва въззивната жалба на ответника. Счита, че решението в обжалваната от ответника част е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и частна жалба на ищеца А. Б. З. срещу определение № 24184/19.09.2022 г., постановено по гр.д. № 47304/2021 г. по описа на СРС, 173 състав, с което е оставена без уважение молба на ищеца с вх. № 178645/26.08.2022 г. за изменение на 2 решението в частта за разноските. Жалбоподателят счита, че определението е неправилно, тъй като по делото не били представени доказателства за реално плащане на уговорения от ответника адвокатски хонорар, евентуално счита, че същият е в прекомерен размер и следва да бъде намален. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено и решението на СРС да бъде изменено в частта за присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба С. Ц. У. счита жалбата за неоснователна.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Наличието на активна и пасивна процесуална легитимация по ревандикационния иск се определя от твърденията в исковата молба относно претендираното от ищеца спорно право, като надлежно легитимирани страни са лицето, което твърди да притежава вещни права върху имота, както и лицето, което упражнява фактическа власт върху имота и по този начин оспорва правата на ищеца. В настоящия случай искът е предявен от един съсобственик срещу друг съсобственик, като участието на останалите съсобственици на вещта не е необходимо, тъй като тяхното право на собственост не е предмет на делото, нито се твърди да владеят идеалната част на ищеца, респ. те не са необходими другари и неучастието им в процеса не го опорочава. По същите съображения не е необходимо участието и на праводателите на ищеца, по отношение на които е било допустимо конституирането им като подпомагаща страна на ищеца с оглед обвързването им с мотивите на съдебното решение, но същите не са необходими другари в процеса и неучастието им не обуславя недопустимост на обжалваното решение.

Обжалваното първоинстанционно решение е частично неправилно, поради следните съображения:

За основателността на предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху 4/6 идеални части от процесния гараж, придобито на наведеното основание – дарение и продажба, както и упражнявана от ответника фактическа власт върху него.

3

Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по време на брака си с Т. И. У.а Ц. С. У. е придобил по силата на одобрена съдебна спогодба по дело за делба № 22.995/1983 г. по описа на Софийски районен съд, 46 състав, празно дворно място, съставляващо парцел XV-328 от кв. 340 по плана на гр. София, м. „Гърдова глава“, с площ от 633 кв.м. Видно от протокола за одобряване на спогодбата (л. 79 от делото на СРС), делбата е извършена реално между двамата съделители, като всеки от тях е получил в изключителен дял отделен парцел на относително еднаква стойност, поради което не се е наложило уравняване на дяловете в пари, респ. не е налице изплащане на част от имота с парични средства по време на брака. Следователно, макар и придобит по време на брака, процесният недвижим имот е станал изключителна собственост на съпруга Ц. С. У. – видно от издадения в негова полза констативен нотариален акт № 107, том IV, дело № 710/1985 г., имотът е придобит по дарение и съдебна делба, поради което на основание чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм., считано от 01.07.1985 г., но действащ към периода на придобиване на вещта) принадлежи на съпруга, който ги е придобил, а не е станал съсобствен на двамата съпрузи при условията на съпружеска имуществена общност.

С оглед на изложеното, видно е, че към датата на учредяване на право на строеж в полза на ответника и неговата сестра имотът е бил изключителна собственост само на Ц. С. У. и макар в заявлението от 13.02.1986 г. до началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ при кметство Бояна да е посочено, че двамата съпрузи са съсобственици на празното дворно място, Т. И. У.а не е притежавала вещни права върху парцела, респ. не е разполагала с правомощие да учреди суперфиция в полза на децата си, тъй като не би могла валидно да прехвърли права, които не притежава.

В заявлението изрично е обективирана волята на собственика на имота Ц. С. У. да учреди в полза на дъщеря си Е. Ц.а С.а – Ч. и на сина си С. Ц. У. право на строеж, с което последните да построят в парцела жилищна сграда в допустимите граници, предвидени в ЗГС и ЗТСУ съобразно архитектурните планове, одобрени от техническите власти. Доколкото към този момент Ц. С. У. е бил собственик на целия парцел, макар и съпругата му, също посочена като съсобственик, да не е имала вещни права върху имота, ограниченото вещно право е било валидно учредено от единствения собственик на вещта, чиято воля е ясно изразена.

Според съдържанието на заявлението, първият етаж от къщата остава в собственост на Е., вторият – големият апартамент и таванската стая над него са за С., а останалият трети етаж – „за нас“ (съпрузите Ц. и Т.) с таванската стая над него. Спорно между страните е обстоятелството чия собственост са станали изградените на партерния етаж на къщата три броя гаражи (включително процесният гараж № 2) предвид факта, че същите не са изрично посочени в акта за учредяване на суперфиция.

Преценката какъв е обемът на учреденото право на строеж се прави при тълкуване волеизявленията в договора за учредяване на право на строеж и спрямо този обем се преценява дали реализираното строителство е извън тези рамки. Обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора или административния акт, с който е учредено и построеното извън тези рамки, макар и на основание утвърден архитектурен проект и 4 издадено строително разрешение и което има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение от собственика на земята, а когато изграденото в повече не е самостоятелен обект – то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. В този смисъл – Решение № 118/16.11.2016 г. по гр.д. № 766/2016 г. по описа на ВКС, II г.о., Решение № 316 от 20.05.2013 г. по гр.д. № 217/2012 г. на ВКС, II г.о., Решение № 173 от 20.06.2013 г. по гр.д.