Определение № 1515 от 19.05.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1515 гр. Пловдив, 19.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300501003 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

203670940, чрез пълномощник юрк. И.Н., против разпореждане № 3196/31.01.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 492/2025 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XVIII гр. състав, с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Н. А. М..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят излага становище за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Сочи, че заемополучателят, при подписването на договора за заем, се съгласил дружеството „Файненшъл България“ ЕООД да се задължи солидарно по договора за потребителски кредит и да отговаря заедно с длъжника, като последният не бил длъжен да сключи договора за поръчителство. Поради изложеното се прави извод, че клаузата на чл. 4 от процесния договор не била неравноправна. Неправилно съдът приел, че възнаграждението за гаранция следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. В тежест на длъжника било да докаже извършените от него плащания по договора, като това следвало да бъде установено обаче в исково производство. На следващо място сочи, че националният съд бил длъжен да извърши служебно прихващане между плащането, извършено по неравноправна клауза и останалата дължима сума по договора за кредит. В тази връзка заповедният съд разполагал със заявлението по чл. 410 ГПК, в което били посочени началните размери на задължението, а също и претендираните суми, като съдът следвало да присъди главницата, след като извърши прихващане с платеното. Погрешно било прието, че са налице нарушения на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, във вр.с което се излагат подробни съображения. В процесния договор били посочени ГЛП, ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя. Искането е за отмяна атакувания съдебен акт и произнасяне по същество на спора.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти:

1

673.66 лв., представляваща платена главница на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор за потребителски кредит №4794491; сумата от 60.79 лв. – възнаградителна лихва за периода от 23.07.2023г. до 21.11.2023г., дължима по договора за потребителски кредит; сумата от 137.21 лв. – обезщетение за забава за периода от 24.07.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане. Посочено е, че задължението е дължимо по договор за предоставяне на гаранция, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, като вземането било прехвърлено от последното дружество в полза на „АСВ“ ЕАД по силата на Приложение №1 от дата 01.03.2024г. към Договор за цесия от 01.02.2024г. На 09.05.2023г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н. М. бил сключен договор за потребителски кредит №4794491, а между „Файненшъл България“ ЕООД и Н. М. бил сключен договор за предоставяне на гаранция във вр. с облигационното правоотношение между кредитодател и кредитополучател. Задължението по договора за потребителски кредит било изпълнено от солидарния длъжник „Файненшъл България“ ЕООД, което вземане впоследствие било прехвърлено и в полза на заявителя.

От представения със заявлението договор за паричен заем №4794491 от 09.05.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н. А. М. е видно, че като размер на кредита страните са уговорили сумата от 800 лв., при размер на двуседмична погасителна вноска от 63.95 лв. и срок на заема от 28 седмици. Годишният лихвен процент по заема е фиксиран на 40 %, а ГПР е в размер на 48.86 %. Общата сума, дължима от получателя на средствата е 895.30 лв. В чл.4 от процесния договор е предвидено задължението на заемополучателя, в тридневен срок от сключването на договора, да предостави на заемателя поне едно от обезпеченията, а именно: две физически лица, поръчители, за които е предвидено, че следва да отговарят на описани в договора условия; банкова гаранция; или пък одобрено от заемодателя дружество - гарант.

От представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № 4794491/09.05.2023г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Н. А. М. е видно, че за ангажиране на гаранта заемополучателят дължи възнаграждение в размер на 616.70 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които по 44.05 лв. и с падежи, съвпадащи с тези на вноските по кредита. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора за гаранция, в случай че гарантът извърши плащане по гаранцията в изпълнение на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, гарантът има право да поиска от потребителя възстановяването на сумата на платените задължения, ведно със законната лихва върху платената сума и направените разноски.

С разпореждане № 1025/10.01.2025 г. заповедният съд е указал на заявителя в тридневен срок от съобщението да посочи кога са били сключени договорите за паричен заем и гаранция; какво вземане е прехвърлено с договора за цесия; има ли извършени плащания от длъжника по процесния договор; твърди ли се поръчителят да е заплатил и обезщетението за забава, което се претендира; кога сумите са били заплатени от поръчителя на кредитора, като съдът е указал и санкцията от неизпълнение на указанията в срок.

Указанията не са изпълнени от заявителя. Последният е депозирал молба, в която е посочил единствено, че договорите за заем и гаранция били сключени на 09.05.2023г., като в молбата са изложени съображения относно липсата на необходимост да се изпълняват дадените указания.

Районният съд е приел, че процесните вземания се претендират въз основа на договор за паричен заем от 09.05.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н. М., като задълженията по договора били заплатени от „Файненшъл България“ ЕООД като поръчител по договор за гаранция от 09.05.2023г. Вземанията впоследствие били прехвърлени от „Файненшъл България“ ЕООД в полза на заявителя. Констатирано е от съда, че са налице нарушения на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което и договорът за заем 2 бил недействителен. Липсвало ясно разписана методика при формира на ГПР, не било ясно какви компоненти са включени в него. Налице било неоснователно обогатяване за кредитора и скрито оскъпяване на кредита, тъй като при сключването на договора било предвидено, че възнаграждението за гаранта следва да се плаща разсрочено във времето, заедно с дължимите вноски. Налице била невярна информация относно общите разходи по кредита, респ. нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО, поради което и клаузата за общия размер на дължимата от потребителя сума била неравноправна, което водело до недействителност на договора изцяло. По този начин се заобикаляло ограничението на ГПР по чл. 19, ал.4 ЗПК. Уговореното възнаграждение за гаранта съставлявало разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, в който случай същият би надхвърлил законовото ограничение. Възнаграждението за гаранта било в размер, представляващ повече от половината от размера на заема. Заповедният съд е приел, че не следва да се присъжда и чистата стойност по кредита, доколкото не било ясно какви суми били заплатени от длъжника по договора за кредит, с оглед приложението на чл. 23 ЗПК, а от своя страна заявителят отказал да изпълни дадените му от съда указания.

Предмет на проверка от въззивния съд в настоящото производство е законосъобразността на постановеното разпореждане, при което контролната инстанция действа при условията на пълен въззив и не е ограничена от оплакванията в частната жалба – така изрично се прие в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за гаранция, страните са уговорили, че потребителят дължи възнаграждение на гаранта, платимо разсрочено на вноски, като падежите съвпадат с тези на вноските по кредита. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен във връзка с нарочно предвидено задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи "обезпечението", се явява разход по договора за кредит, който длъжникът понася, извън определените в самия договор за потребителски кредит разходи и лихви и по този начин реално води до оскъпяване на кредита извън посочения в договора ГПР. Действително възнаграждението е предвидено да се дължи не по договора за заем и не в полза на заемодателя, а по свързания с него договор за предоставяне на гаранция. Настоящият състав обаче намира, че в случая възнаграждението за гаранта представлява също разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Невключването на възнаграждението в ГПР представлява заобикаляне на закона с оглед постигане на съответствие с ограничението по чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Възнаграждението за гаранта представлява допълнителна скрита печалба за сметка на потребителя, която е извън договорната лихва. Това от своя страна води до оскъпяване на кредита.

В случая не следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради следното: съгласно чл. 410, ал. 2 от ГПК заявлението следва да отговаря на изискванията, на които следва да отговаря и исковата молба (чл. 127, ал. 1 от ГПК). Стандартът за индивидуализация на вземането и ясното посочване на всички обстоятелства, на които се основава искането, е еднакъв за заявлението по чл. 410 от ГПК и за исковата молба. Целта на това законово разрешение е двояка: от една страна – да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – да може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет на иска с правно основание чл. 422 от ГПК, ако такъв бъде предявен. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този смисъл определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ВКС).

3

С оглед на изложеното, явен е изводът, че заявителят следва да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер. При извършени плащания от длъжника по заявлението следва да се посочи как са разнесени те по различните компоненти на вземането (разноски, лихви, главница), тъй като това е обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не е сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда.

Законът забранява да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Това означава, че при наличие на съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл. 23 от ЗПК, е необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита).