Определение № 251 от 20.06.2024, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 251 гр. ХАСКОВО, 20.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВАГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Частно наказателно дело № 20245600200284 по описа за 2024 година Производството е по чл.243 ал.4-6 от НПК.

Образувано е по жалба на Д. В. П. от гр.Харманли, против Постановление от 08.04.2024 г. на прокурора от Окръжна прокуратураХасково, с което е било прекратено наказателното производство по ДП № 295/2023 г. по описа на РУ-Харманли, образувано и водено за престъпление по чл.278 ал.6 от НК.

Жалбата е насочена срещу тази част от прокурорския акт, в която е постановено някои от иззетите и приобщени като веществени доказателства по делото предмети да бъдат предадени на Регионалния исторически музейгр.Хасково. Твърди се, че това решение на прокурора е неправилно, необосновано и взето при неизяснена фактическа обстановка. Акцентира се върху липсата на мотиви относно необходимостта от идентификация и регистрация на иззетите предмети, характеризирани в постановлението като културна ценност, както и върху отсъствието на законова пречка за връщането на такъв род вещи на техния притежател, в случай че такова производство не е било проведено. Неясни били съображенията на прокурора и относно квалифицирането на иззетите вещи именно като културни ценности по смисъла на Закона за културното наследство, доколкото разпоредбите в този нормативен акт предвиждали редица изключения от тази категория обекти и именно такова изключение в случая било налице, се посочва още в жалбата. Последната се допълва и с твърдение за отсъствие в прокурорския 1 акт на фактически и правни аргументи относно момента на придобиването на вещите, срока за тяхната идентификация и/или регистрация, задължението за нейното прилагане и произтичащите от неизпълнението му правни последици. Посочва се още, че прокурорът безкритично е приел заключението на назначената по делото експертиза, чиито изводи също били изцяло декларативни, а и сами по себе си те не били в състояние за заместят необходимостта от собствени правни заключения относно статута на вещите в контекста на приложимите законови правила. Неизлагането на конкретни и ясни съображения както в експертния доклад, така и в прокурорския акт, жалбоподателят счита за съществен процесуален порок, препятстващ възможността му за ефективна защита срещу постановения акт. С тези аргументи той претендира отмяна на атакуваната част от прокурорското постановление, формулирайки и искане за връщане на предметите, за които е било постановено предаване на РИМ-гр.Хасково.

След като прецени изложените в жалбата доводи, съдържанието на атакуваното постановление и доказателствата, съдържащи се в досъдебното досие, съдът установи следното:

Преценката на жалбата относно нейната допустимост и приложимия спрямо нея процесуален ред, позволяващ разглеждането й по същество, е втора по ред след отмяната на Определение № 199/09.05.2024 г., постановено по настоящото дело, с което същата тази жалба е била оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство е било прекратено. Отмяната на така постановения от съда акт е станало с Определение № 221/04.06.2024 г. по ВНЧД № 260/2024 г. на Апелативен съдПловдив, в което наред със съображенията за неправилност на прекратителния акт, са дадени указания и относно реда, по който жалбата на Д. П. следва да бъде разгледана – посочено е, че приложим е регламентът по чл.111 ал.3 от НПК, тъй като на практика се касаело за отказ да бъдат върнати приобщени като доказателства по делото вещи, което всъщност обосновавало и възможността на правоимащия да атакува прокурорското решение за противно на исканото разпореждане с тях. Настоящият съд счита обаче, че така дадените от въззивния съд указания не следва да бъдат съобразени.

Разпоредбите в чл.111 ал.1-3 от НПК уреждат връщане на веществени доказателства в хода на висящо наказателно производство и това без съмнение произтича от систематичното тълкуване на законовата уредба – в 2 ал.1 на посочения текст е обявен основният принцип за пазене на вещите до приключването на наказателното производство: в ал.2 е уредена възможността за връщането на тази вещи и в хода на висящия все още процес, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина и в същото време отделянето на вещите от делото бъде разрешено от прокурора; така в ал.3 пък е регламентиран редът, по който отказът на прокурора за предварително връщане на вещите може да бъде атакуван пред съда.

Очевидно е, че тези правила не са относими към приключилия вече – със съдебен акт или с постановление на прокурора, наказателен процес, защото аналогично на визираното в чл. 301 ал.1 т.11 от НПК изискване към съдържанието на присъдата, е уреденото в разпоредбата на чл.243 ал.2 от НПК задължение на прокурора за произнасяне по въпроса за веществените доказателства, когато наказателното преследване бъде прекратено.

Следователно при завършен вече наказателен процес регламентът в чл.111 ал.1-3 от НПК няма как да бъде приложен, защото не нуждата от вещите за постигането на неговите цели (на процеса), респ. липсата на такава необходимост, е основанието тези вещи да бъдат върнати на правоимащия, съответно да бъде отказано това. В този смисъл процесуалната причина за разпореждане с веществените доказателства при завършило наказателно производство е промяната в статута на вещите – те губят своето доказателствено значение и именно от това произтича нуждата от решение на кого да бъдат те предени, за да се възстанови съществуващото преди началото на наказателното производство положение или това, което самият закон налага. Имайки предвид тези съображения, съдът ще разгледа настоящата жалба по предвидения в чл.243 ал.4-7 от НПК процедурен ред, защото в случая прокурорът се е разпоредител с приобщени като доказателства по делото вещи, след като е прекратил наказателното производство, а от друга страна съдът е сезиран с искане за проверка именно на този прокурорски акт в частта му, отнасяща се до разпореждането с веществените доказателства.

Разгледана по същество, жалбата е принципно основателна, макар и не по всички изложени от в нея съображения, но основното – касаещо обосноваността на атакуваното постановление, е напълно споделимо, защото напълно вярно се твърди, че прокурорът не е назовал фактическото и правно основание, заради което е решил, че иззетите от Д. П. вещи – монети, 2 3 предмета и произведения на изобразителното изкуство /икони/, следва да бъдат предадени на Регионалния исторически музей, а само част от тях (девет на брой икони) следва да бъдат върнати на същия. Макар и на пръв поглед значително по обем, на практика постановлението съдържа съвсем кратка аргументация – отбелязано е какъв е бил предметът на разследването (престъпление по чл.278 ал.6 от НК), описани са резултатите от предприетите като неотложи процесуални способи – оглед, претърсване и изземване, възпроизведени са заключителните изводи на назначените по делото експертизи /нумизматична, културно-историческа и изкуствоведска, както и съдебно-психиатрична/, а след като е споделено експертното мнение на лекаря-психиатър, е прието, че П. не е наказателноотговорен и затова въпреки че той да бил безспорен държател на иззетите предмети, а следователно и извършител на „описаното деяние“, наказателното производство следвало да се прекрати. В съобразителната част на постановлението въпросът за веществените доказателства изобщо не е коментиран – дори не е отбелязано, че част от вещите подлежат на връщане, а друга следва да бъде предадена на съответен орган, както е било решено в неговата завършваща /диспозитивна/ част. При това положение съвсем основателно жалбоподателят счита, че правото му на защита срещу постановения акт е сериозно ограничено както поради липсата на дефиниране на вещите като културни ценности по смисъла на приложимия материален закон /Закона за културното наследство/ и произтичащото от този статут задължение за тяхната идентификация и/или регистрация, така и поради отсъствието на ясно визирано законово основание, позоваването на което е предизвикало заключението за предаване на вещите в разпореждане на съответния музей, защото (вероятно това се има предвид от прокурора) притежанието им е забранено или пък досегашният им държател не е техен легитимен собственик. Несъмнено обосновка в тази насока е била необходима и то не само с цел гарантиране на ефективността на защитата против взетото решение за разпореждане, но и с оглед възможността за пълноценната й съдебна ревизия, която в случая няма как да бъде осъществена, след като отсъстват не само фактически обозначени съображения в горепосочената насока, но дори и препратка към конкретна материална норма, от която прокурорът е бил воден, за да вземе своето решение, при все че иззетите, приобщени и експертно изследвани предмети попадат в коренно различни категории от общото използвано в закона 4 понятие „културни ценности“ и това предопределя различния законодателен подход както относно легитимното им притежание, така и относно задължението за тяхната идентификация, актуалната уредба на която се съдържа в чл.96 и сл. от ЗКН и Наредба № 1/16.02.2021 г. за реда за извършване на идентификация на движимите културни ценности и за водене на регистри на движимите културни ценности, отменила действащата по-рано Наредба № Н-3/03.12.2009 г. на министъра на културата. Няма как в тази връзка да не бъде посочено, че съгласно дефиницията в чл.2 от ЗКН културните ценности са тези материални и нематериални носители на историческа памет или национална идентичност с културна и научна стойност, които като съвкупност изграждат културното наследство на страната ни. Културните ценности са обявени от закона за публична държавна собственост, освен тези, които са придобити от общините по реда на ЗОС или от физически или юридически лица чрез правна сделка, по давност или други придобивни способи и които в същото време не представляват публична собственост. На следващо място, „археологическите обекти“ по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗКН са разновидност, подкатегория на „културните ценности“, защото те са само онези вещи, които са открити в земята, на повърхността й или под водата и свидетелстват за отминали епохи и цивилизации, обект на археологията. Според чл.2а ал.1 от ЗКН археологическите обекти са публична държавна собственост. Именно това предопределя и тяхната особена и по-засилена спрямо всички останали културни ценности закрила и точно затова предмет на престъплението по чл.278 ал.6 от НК (за което се е водело разследването и по настоящото дело) могат да бъдат само този вид обекти, а не всички такива, носещи общите белези, присъщи за всяка една културна ценност. Наред с това, като собственост на държавата „археологическите обекти“ подлежат на задължителна идентификация, както изрично сочи разпоредбата на чл.5 ал.1 от Наредба № 1/16.02.2021 г. и действащия преди това текст на чл.4 ал.2 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. Разпоредбите пък в §§ 5 и 6 от ПЗР на Закона за културното наследство уреждат реда за идентификация на движимите археологически обекти, (вторият параграф на монети и монетовидни предмети), от лица /включително физически/, които са придобили фактическа власт върху тях преди влизането в сила на този закон, като изрично е уредено задължението на тези лица в едногодишен срок да поискат тяхната 5 идентификация и регистрация по съответния ред – за монетите по реда на §6 от ПЗР на ЗКН. Неизвършването на идентификация в този срок лишава физическия субект от възможността да бъде държател, владелец или притежател на археологическия обект, който следва да бъде предаден на държавата, чиято собственост е той. Със същите правни последици е свързано и неидентифицирането на придобити при действието на закона археологически обекти, именно защото законът обявява тяхната публична собственост и произтичащата от това задължителност на идентификацията и регистрацията им. От тези принципни положения е продиктувана и законодателната идея за криминализиране на поведението, изразяващо се в държане на попадащи в тази категория движими предмети (във връзка с изложеното вж Решение № 20/25.02.2022 г. по н.д. № 1083/2021 г. на II н.о. на ВКС, в което е коментирано и Решение № 7/29.09.2009 г. по к.д. № 1/2009 г., с което е обявена противоконституционността на § 5 ал.2 от ПЗР на ЗКН).