Определение № 1893 от 18.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1893 гр. София, 18.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20248002902015 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 106/08.05.2024 г. по в.гр.д. № 104/2024 г. на Окръжен съд Габрово, с което е отменено и потвърдено решение № 87/17.02.2023 г. по гр. д. № 1489/2021 г. на Районен съд Габрово и касаторът е осъден на основание чл. 55 ЗЗД да заплати на П. А. недължимо получени суми, формирани от разлики в курса на швейцарския франк спрямо лева и основаващи се на неравноправни клаузи и споразумения, които не са породили правно действие, както и е установена недължимост на изискуеми вземания на банката от ищеца.

След влизане в сила на постановеното от състава определение № 762/11.03.2025 г. касационното производство е висящо само по жалба на „Юробанк България“ АД срещу частта от решение № 106 от 08.05.2024 г. по в.гр.д. № 104/24 г., с което е потвърдено решение № 87 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 1489/2021 г. на Районен съд Габрово за уважаване на иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД с цена 18 025, 09 лв.

В подадената касационна жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност. Твърди се, че установителните искове са предявени при липса на интерес. Поддържа се тезата, че не е налице сключване на споразумение към първоначалния договор от 2008 г., а е налице ново правоотношение, възникнало през 2015 г. в резултат на друг договор. С него страните не са постигнали съгласие за промяна в параметрите на договора от 2008 г. Макар между договорите да има връзка, те представляват две отделни съглашения. Отделно се заявява, че самото сключване на новия договор не води автоматично до погасяване на задълженията по стария, тъй като е имало период от време, в който двата 1 договора са действали паралелно и независимо един от друг. Навежда се съображение, че дори неоснователно да са били формирани курсови разлики, то те са били платени на банката при предсрочното погасяване на кредита от 2008 г. Съответно е следвало да бъдат предявени осъдителни искове, а не установителни. Във връзка с изложеното се прави извод, че установяване на незаконосъобразно изчислена сума, дължима за погасяване на кредита от 2008 г., не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл. 124 ГПК, поради което за ищеца липсва правен интерес от поддържането им. Обстоятелството, че банката се защитва срещу исковете не може да ги превърне в допустими. Според касатора единствената причина да се предяви установителен иск е намерението да се заобиколи институтът на давността, а въззивният съд неоснователно е отхвърлил това възражение. В евентуалност се заявява оспорване на качеството потребител на ищеца с твърдения, че по делото не са били представени доказателства отпуснатите кредити да са били използвани за задоволяване на лични негови потребителски нужди. Липсва законова презумпция, че текущите нужди, посочени като основание на договора, са задължително лични и потребителски такива. Оспорват се изводите, че банката е разполагала с информация за предстоящо увеличение на курса на швейцарския франк, че клаузите на договора не са индивидуално уговорени, че договорът от 2015 г. е спогодба и за него се прилага чл. 366 ЗЗД, че кредитът от 2008 г. следва да бъде погасен в швейцарски франкове, че извършените преструктурирания не представляват анатоцизъм, че са без значение извършените изплащания от трети лица, поради което с тях не следва да се редуцират претендираните от ищеца суми. Оспорва се и основателността на извода, че претендираните задължения не са погасени по давност. Релевират се оплаквания, че въззивният съд е приложил разрешения на СЕС, които не се отнасят до процесния казус, както и, че не е разгледал въпроса дали кредитополучателят е могъл разумно да узнае правата си в един много по-ранен момент от развитие на правоотношенията. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд относно недължимостта на такса управление на кредита.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на директното основание по чл.

280, ал. 2, предл. 2 ГПК, евентуално поради постановяването му в отклонение от практика на ВКС, евентуално от практика на СЕС, евентуално поради необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото. Поставят се следните въпроси :

1. „По дело с твърдения за неравноправни клаузи в договор и при оспорване на качеството потребител чия е доказателствената тежест за установяване на качеството потребител – на физическото лице, което твърди, че е потребител, или на търговеца?“

2. „Представлява ли обективна новация един договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато страните не са заявявали воля с новия договор за кредит да прекратят стария, а само да се погаси задължението по стария, и когато за известен период от време двата договора са съществували едновременно и 2 паралелно?“

3. „Представлява ли обективна новация договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато двата договора /старият и новият/ съществуват едновременно и паралелно докато сумата на новия кредит не погаси реално предишния кредит?“ 4. „Когато съдът прецени, че извършеното преструктуриране по договор за кредит представлява нищожна капитализация, означава ли това, че самите капитализирани суми не са дължими, или означава, че не са дължими само лихвите, начислени върху капитализираните суми?“ 5. „Петгодишната погасителна давност по българското право нарушава ли принципа на ефективност?“

6. „Към 2008 г. имало ли е нормативно ограничение за банките да събират други възнаградителни плащания освен лихвата? Уговорката за такса противоречи ли на добрите нрави?“

7. „При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, недължимо платено въз основа на тези клаузи – лицето, което е плащало вноските по кредита, или длъжникът по кредита?“

8. Относно задълженията на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, да укаже разпределението на доказателствената тежест, да приложи института на давността според българското право и да укаже на ответника, че трябва да докаже момента, от който кредитополучателят е узнал, или е могъл разумно да узнае за наличието на неравноправни клаузи.

При изложеното от касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отменено и да бъдат присъдени сторените пред всички инстанции разноски.

От ответника по касация П. А. в законовия срок е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания въззивното решение да бъде селектирано с цел извършване на касационен контрол, в евентуалност се заявява становище за неоснователност на подадената касационна жалба.

Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Исковото производство е образувано по предявени от П. А. срещу „Юробанк България“ АД отрицателен установителен иск за недължимост на главницата по договор за кредит от 2015 г., сключен с цел рефинансиране на друг договор за кредит в швейцарски франкове, подписан през 2008 г., установителни искове за недължимост на суми по договор за кредит от 2008 г., както и осъдителни искове за връщане на недължимо платени суми по договора от 2008 г. поради недействителност на неговите клаузи, нарушаващи правата на кредитополучателя в качеството му на потребител.

Въззивният съд е приел за установени фактите, че на 29.07.2008 г.

3 между ответника по делото „Юробанк България“АД /с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“/ и ищеца П. А. А. е сключен типов договор за потребителски кредит № HL41358 за задоволяване на текущи нужди, отпуснат в швейцарски франкове в размер равностойността в швейцарски франкове на 30 000 лв., при курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Съгласно клаузите на договора разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя П. А. А.. Уговорено е усвоеният кредит в швейцарски франкове по блокираната сметка да се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева. След усвояване на сумата по договора в последващ момент към него са сключени три анекса, с които е договорено просрочията по месечните вноски да бъдат отнасяни към главницата. На 28.04.2015 г. между страните по делото е сключен договор за банков кредит № HL71511 в размер на 49 600 лв. за целите на пълно предсрочно погасяване на задълженията по договора за кредит № HL41358 от 2008 г. Уговорено е на датата на откриване на заемната сметка сумата от 49 600 лв., или съответната част от нея, равняваща се на левовата равностойност на задълженията в швейцарски франкове по договора за кредит № HL41358 по обменния курс на банката „безкасов продава“ към датата на откриване на заемната сметка да се усвоява по блокирана разплащателна сметка в лева на кредитополучателя. След постъпване на средствата по посочената сметка същите да се превалутират безкасово служебно от банката от лева в швейцарски франк по обявения от банката обменен курс „безкасов продава“ към датата на заемната сметка и превеждане служебно по сметка в швейцарски франка с титуляр П. А. А.. Съдът е определил правната природа на процесните два договора като потребителски, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП - кандидатствал е като физическо лице и кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а първият е предоставен за покриване на текущи нужди, съответно вторият договор е предоставен за пълно предсрочно погасяване на задълженията по първия. Насрещната страна по двата договора „Юробанк България“ АД е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП.

Въззивната инстанция е преценила, че доколкото ищецът оспорва размера на главничното задължение по договора от 2015 г., позовавайки се на неговата нищожност като спогодба върху непозволен договор, за него е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с размер 18 025, 09 лв. Зачел е определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/2023 г. и е приел, че договорът от 2008 г. предоставя кредит в швейцарски франкове, като неговите клаузи не са били индивидуално уговорени и последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя без да е била дадена достатъчно икономическа информация за дълготрайните последици от сключването им - чл. 6, ал. 2, изр.2, чл. 24, ал. 1 и ал. 2. Определил ги е като неравноправни и нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗПК. Кредитирал е заключението на ССчЕ, според което в тежест на ищеца е била възложена 4 курсова разлика в размер на 18 025, 09 лв., която е била включена като главница по договора за кредит от 2015 г. Определил е правната му природа като договор за обективна новация и е подкрепил този извод с тълкуване на уговорките в чл. 2, ал. 3 и чл. 2а. Приел е, че сумата от 18 025, 09 лв. се явява недължима и е уважил изцяло предявения за нея установителен иск, като в тази част е потвърдил първоинстанционното решение.

В останалата част въззивното решение е влязло в сила.

В изпълнение на служебните си задължения да установи нищожност или недопустимост на обжалваното пред него въззивно решение касационният състав извърши проверка на акта, но не намира основание да приеме наличието на който и да е от двата порока, обуславящи директен достъп до касационен контрол. Дотолкова, доколкото ищецът не твърди, че дължимата по договора за кредит сума от 18 025, 09 лв. е заплатена, то за него е налице правен интерес от завеждане на отрицателния установителен иск, както правилно са приели и предходните две инстанции. Достатъчна като интензивност в случая се явява предприетата от ищеца защита, а и следва да бъде съобразено разрешението, дадено с Тълкувателно решение №