Решение № 2089 от 01.08.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2089 гр. София, 29.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Райна Мартинова

МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100514804 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Д.А. БГ“ ЕООД срещу решение от 22.09.2021 г. по гр.д. №1202/2021 г. на Софийския районен съд, 178 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ЗАД „А.“ АД осъдителен иск с правно основание чл.405 ал.1 КЗ за сумата от 13 017,77 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по застраховка „Каско и злополука“ за претърпени от ищеца имуществени вреди по л.а. „Мерцедес С320“ с рег. № ****, ведно със законната лихва от 08.01.2021 г. до окончателното плащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че съдът неправилно е приел, че действията на водача на л.а. „Мерцедес“ представляват груба небрежност. Поддържа, че е недопустимо въвеждането от страна на застрахователя на допълнителни клаузи, изключващи отговорността му, освен установените в чл.408 КЗ, както и че тази клауза е неравноправна.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗАД „А.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 1 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.405 ал.1 КЗ, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок.

Срокът не може да е по-дълъг от срока по чл.108 ал.1–3 или 5.

За да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да се установи по безспорен начин: 1. наличие на осъществен застрахователен риск, в резултат на което са били причинени имуществени вреди на застрахования; 2. щетата да е настъпила по време на действието на валидно сключен договор за застраховка; 3. договорната отговорност да представлява предвиден и покрит застрахователен риск; 4. застрахованият да е изправната страна в застрахователното правоотношение, което означава да е изпълнил задълженията си по договора, включително и уведомяване на застрахователя в съответствие със законовите изисквания, респ. Общите условия на договора.

С настъпването на застрахователното събитие ответникът дължи заплащането на застрахователно обезщетение в уговорения размер, който е действителният размер на откраднатото имущество. Това следва и от разпоредбата на чл.386 ал.2 вр. чл.400 ал.2 КЗ, като последната норма предвижда, че за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка, и при съобразяване и уговорките по застрахователния договор с общите условия – чл.405 ал.1 КЗ. Обезщетеното трябва да кореспондира с размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие и не може да надвишава действителната стойност на вещта към момента на ПТП при пълна увреда, като в този случай се дължи обезщетение в размер на стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.

От събраните по делото доказателства е установено при условията на пълно и главно доказване, че при процесното ПТП л.а. „Мерцедес“ е бил паркиран на 1,03 м. от дясна трамвайна релса спрямо посоката на движение на трамвайната мотриса, като при отваряне на предна лява врата от страна на водача на л.а. „Мерцедес“ е реализирано ПТП с преминаващата трамвайна мотриса, както и че преди мястото на ПТП е наличен знак „Забранени са престоят и паркирането“.

При тези данни следва да се приеме, че водачът на л.а. „Мерцедес“ е нарушил разпоредбите на чл.95 ал.1 ЗДвП и чл.89 ал.1 т.4 ЗДвП.

В ОУ към процесния застрахователен договор застрахователят е дефинирал и изброил неизчерпателно какво приема за груба небрежност. Според тази дефиниция грубата небрежност представлява неполагане на минимално дължимата се грижа за предпазване на застрахованото имущество. Тази дефиниция отговаря най-общо и на дефиницията за небрежност и груба небрежност, които са възприети в съдебната практика. Съгласно трайната практика на ВКС /решение №348/2011 г. по гр.д. №387/2010 г. на ІV ГО, решение №184/2016 г. по т.д. №3092/2014 г. на ІІ ТО и др./, наличието на груба небрежност представлява извод, които се прави въз основа на установените факти във всеки конкретен 2 случай. Практиката приема, че груба небрежност, подобно на небрежността, в гражданското право представлява неполагане на дължимата грижа, такава каквато би положил добрия стопанин, но квалифицирането на небрежността като груба се дължи на неполагането на грижата, която и най-небрежния човек, занимаващ се със съответната дейност, би положил.

Грубата небрежност представлява неполагане на значително по-занижена степен на загриженост към извършваната дейност.

Според настоящия състав неспазването на поредица /комплекс/ от правила, регулиращи правилата за движение по пътищата, и несъобразяване поведението на водача на л.а. с конкретната пътна обстановка – участък, където спирането и паркирането са забранени, и е в непосредствена близост до трамвайните релси обективира неполагането на грижа, която и най-невнимателният, най-небрежният, зает с такава дейност човек би положил за безопасността и сигурността си /собствената и на останалите участници в движението/. Поведението на водача е вредоносно, защото то е повишило значително предпоставките за настъпване на ПТП и е в пряка причинно – следствена връзка с увреждането на автомобила, за което се претендира заплащане на застрахователно обезщетение. Водачът на л.а. е действал съзнателно, като съзнателно е нарушавал правилата за движение по пътищата, осъзнавал е опасността за автомобила и за неговото увреждане, и не е положил никаква грижа за застрахованото имущество, за неговото предпазване, което прави поведението му проява на груба небрежност.

Неоснователни са твърденията на въззивника, че клаузата на т.14.5 ОУ е нищожна, доколкото е налице предвидена и в КЗ възможност за ограничаване и изключване отговорността на застрахователя в определени хипотези /арг. от чл.408 КЗ/. В контекста на договорната свобода между страните, уговорената с ОУ клауза за изключване на риска за застрахователя, не е в противоречие с законови норми и добрите нрави. Разпоредбата на чл.408 ал.1 КЗ предвижда основанията, при които застрахователят може да се освободи от отговорност и да откаже изплащане на застрахователното обезщетение, а именно умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи обезщетение /т.1/, умишлено причиняване на застрахователното събитие от застрахования с цел получаване на застрахователно обезщетение /т.2/, при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователен договор и е довело до настъпване на застрахователно събитие /т.3/ или в други случаи, предвидени със закон /т.4/.

Уговорената в договора клауза не е в противоречие с разпоредбата и на чл.395 ал.4 КЗ, която също предвижда възможност за застрахователя да откаже изплащане на обезщетение при неизпълнение на задължението по ал.1, но само ако това е изрично предвидено в договора. Това предвиждане е именно в т.50 ОУ. В конкретния случай се установява неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на трето лице – водач на процесното МПС, последното собственост на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователен договор и е довело до настъпване на застрахователно събитие, респ. и на основание чл.408 ал.1 т.3 КЗ е възникнало правото на застрахователя да откаже плащане.

Неоснователно е и възражението на въззивника за неравноправност на клаузата на чл.14 т.5 ОУ. Съгласно разпоредбата на пар.13 т.1 ДРЗЗП „п отребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В хипотезата на сключен договор за застраховка на моторно превозно средство „Каско“ между търговско дружество в качеството му на застрахован, от една страна, и застраховател, от друга страна, търговското дружество не е икономически по-слаба страна в застрахователното правоотношение, тъй като застрахова автомобила с цел извършване на своята търговска дейност /в този смисъл е и определение №69/29.01.2021 г. на ВКС по ч.т.д.

3

№1049/2020 г., II ТО/, т.е. ищецът не се явява потребител по смисъла на цитираната по-горе разпоредба и не се ползва от защитата на потребителите по ЗЗП.

Поради изложеното и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Воден от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20188770 от 22.09.2021 г., постановено по гр.д.

№1202/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 178 състав.

ОСЪЖДА „Д.А. БГ“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, да заплати на ЗАД „А.“ АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „****, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4