Решение № 258 от 07.03.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. София, 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Радиана Д. Андреева като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20221000503127 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.

Постановено е решение 261877 от 06.06.2022 г. по гр.д.№ 9363/2020 г. на СГС, с което частично e уважен иск с правно основание чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди за 15 000 лв., а е отхвърлена претенцията за сумата над 15 000 лв. до 120 000 лв., като вредите са причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС /“Конвенцията“/.

Решението е обжалвано и от двете страни в производството – Прокуратурата на Република България /ПРБ/ - ответник и Ф. Е. М. с ЕГН: ********** от гр. *** – ищец - със самостоятелни въззивни жалби. Изразяват се оплаквания по приложението на чл. 52 ЗЗД, а страните взаимно оспорват жалбите си в открито съдебно заседание. Прокуратурата желае отхвърляне на иска за обезщетяване за търпени болки и страдания, респ. намаляване на присъденото обезщетение, докато ищцовата страна иска увеличаване на обезщетението.

Първоинстанционният съд е постановил и решение 262653/05.08.2022 г. по същото дело /по реда на чл. 250 ГПК/, с което е допълнил първоначалното си решение с банковата сметка, по която може да се плати паричното задължение, както и е отхвърлена претенцията на ищеца М. за присъждане на законна лихва за периода от 03.09.2017 г. до 02.09.2020 г. по чл. 86 ЗЗД.

Това решение е обжалвано от Ф. М. с друга въззивна жалба, с доводи за неправилността му и искане, същото да се отмени и да се постанови друго, с което претенцията за присъждане на лихви да бъде уважена. Не е подаден писмен отговор на тази въззивна жалба от страна на 1

ПРБ.

Пред втората инстанция са приети нови писмени доказателства, подробно посочени в протоколно определение от откритото съдебно заседание, проведено на 20.02.2023 г.

Въззивните жалби са подадени в установения от закона срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащи на обжалване валидни и допустими съдебни актове.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

Предявен е иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди.

Искът е подаден от Ф. Е. М. чрез процесуалния му представител адв. Е. Ф. от САК против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева, причинени от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София за периода от образуване на делото през 1991 г. до датата на предявяване на иска. Претендира се още присъждане на мораторна лихва за забава по чл. 86 ЗЗД за периода 03.09.2017 г. до 02.09.2020 г. /три години преди завеждане на иска/.

Ищецът Ф. Е. М. твърди, че е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело №1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело №780 – 11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП №II – 048/1999 г. Твърди, че:

- от 20.09.1982г. до 04.10.1982г. бил задържан и лишен от свобода в Главното следствено управление на МВР – София,

- на 21.09.1982г. бил уволнен от длъжността „ръководител движение гара Филипово към СЕТРД – Пловдив”,

- от 20.01.1985г. до 07.04.1985г. бил задържан и лишен от свобода в МВР – Пловдив, - от 08.04.1985г. до 05.08.1986г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене /без присъда/,

- от 06.08.1986г. до 09.06.1988г. бил лишен от свобода в с. ***, тогава Михайловградска област /днешна община Вършец, област Монтана/,

- през юни 1989г. бил изселен принудително от България в Турция. Твърди, че не е извършил престъпление, което по закон да допуска задържането и лишаването му от свобода. Няма присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това бил фактически лишен от свобода близо 3 години и половина във връзка с така наречения възродителен процес. Ищецът заявява, че в ГСУ на МВР – София, МВР – Пловдив и на остров Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, като за 2 тоалетна трябвало да ползват една кофа в килията. Не му разрешавали да се свърже с близките си и да им съобщи къде е, след което свижданията били разрешени през 6 месеца.

Карали го да работи тежък физически труд, а накрая и да плати за настаняването си в Белене. Вследствие на лошите условия, след седмица престой в затвора в Белене, се разболял от жълтеница. Описва, че в с. *** не е бил заключен в килия. Там бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можел да напуска селото, не можел да контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да се върне у дома си, бил в пълно социална изолация, близките му трябвало да вземат разрешение, за да бъдат допуснати до свиждане. Всяка сутрин и вечер се подписвал в кметството. Още при задържането, властите му взели документите за самоличност. По време на престой в с. *** формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в които бил поставен години наред, бил лишен от свобода по смисъла на чл. 5 от ЕКЗПЧОС.

Посочва, че през м. юни 1989г. бил изгонен от България в Турция и така се установил да живее там. Част от пострадалите, които били изгонени и се установили в Турция, учредили сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите” с цел – да подпомага усилията им за комуникация с властите относно посоченото по-горе следствено дело. Заявява, че е издадено постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП №II – 048/1999г. по описа на Военно – окръжна прокуратура София.

Ищецът твърди, че в резултат на нарушаване на разумната продължителност на наказателното производство са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Посочва, че към настоящия момент част от обвиняемите са починали, а по отношение на повдигнатото обвинение на единствения жив обвиняем е изтекла абсолютната давност. Моли да се постанови съдебно решение, с което да се осъди ответникът да му заплати сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на посоченото дело в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума от 03.09.2017г. до окончателното й изплащане. Претендира направените разноски.

Ответникът – Прокуратурата на Р България в законоустановения едномесечен срок по реда на чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор. В него е наведено възражение за недопустимост на исковата претенция, като заявява, че за вредите от „възродителния процес” е предвиден специален начин на обезщетение /Закон за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица/ и ЗОДОВ не се прилага. Наведено е възражение, че претенцията е погасена по давност. На следващо място се посочва, че чл. 2б ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012 г. и тази норма няма обратно действие, поради което не може да се приложи за забавени действия преди влизането й в сила. Завява, че не са представени доказателства, че ищецът има качеството на пострадал от неприключилото в разумен срок производство. Навежда възражения за прекомерност на исковата претенция. Посочва, че посоченото наказателно производство е с изключителна правна и фактическа сложност, обусловена от няколко обвиняеми лица, стотици пострадали /чието процесуално поведение също е допринесло за 3 забавянето на производството/. Необходимо било разследващите да извършат множество процесуални действия. В периода, в който делото е внасяно с обвинителен акт до неговото прекратяване от съда и връщане в прокуратурата, се поддържа, че причина за забавянето не може да бъде вменено във вина на прокуратурата. Оспорва началната дата на акцесорната претенция за лихва.

Пред първостепенния съд са събрани писмени и гласни доказателства.

Писмените доказателства по делото категорично сочат /според настоящия състав на САС/, че ищецът Ф. Е. М. е сред тези български граждани, върху които пряко е била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво е обстоятелството, че повод на тези действия на държавата е образувано на 30.01.1991 г. сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили (впоследствие преобразувано в сл. дело №781-Н/98 г. на СВОП, а после с № II-048-99 по описа на ВОП), придобило обществена известност като делото за „Възродителния процес“.

От събраните по делото писмени доказателства, се установява, че ищецът е изявявал желание да се запознае с материалите по делото и се интересувал от развитието на досъдебното производство.

С оглед изключително дългия период от време от над 30 (тридесет) години, в който инициираното наказателно производство е неприключило в досъдебната фаза, САС намира, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Независимо от неколкократното връщане от съда на ПРБ на внЕ.ия обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството, така и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, или поради поведението на останалите участници в процеса. Налице е фактическият състав на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, § 1 от Конвенцията.

Основният спор между страните пред настоящата инстанция /съгласно техните въззивни жалби/ се свежда до това дали е справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди.

В тази връзка, пред СГС са събрани гласни доказателства.

М. Х. М. – съпруга на ищеца - описва какви действия са били извършени по отношение на ищеца в периода 1983г. до изселването на семейството им в Турция през 1989г. Посочва, че след като ищецът е разбрал за образуваното наказателно производство са се събирали пострадали в Турция във връзка с това, обменяли са информация за развитието му и какви действия, някои от тях са предприели във връзка с него – подаване на жалби. Посочва, че ищецът не е щастлив от това, че няма решение по делото.

Вторият свидетел – С. Е. М. – сестра на ищеца - също описва какви действия са били 4 предприети по отношение на ищеца и посочва, че след това е трябвало за 24 часа да се изсели в Турция през м.юни 1989г. Посочва, че ищецът е контактувал и с други пострадали, очаквал е да бъде повикан във връзка с делото, като един път е бил разпитван в София.

Свидетелят посочва, че ищецът е бил отпаднал, чувствал се възмутен, че няма развитие по делото и се бил отчаял.

По приложението на материалноправния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г. – т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл, справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок.