Определение № 378 от 11.06.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 378 гр. София, 10.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно търговско дело № 20241001000453 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по: частна жалба от 16.02.2024 г. на ищцата Т. Г. А. срещу определението от 10.01.2024 г. по т. д. № 1617/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-5 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено исковото производство; частна жалба от 20.03.2024 г. на ищцата Т. Г. А. срещу определението от 23.02.2024 г. по т. д. № 1617/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-5 състав, с което е осъдена да заплати на ответника П. М. Н. сумата 450 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ са недопустими поради липса на процесуална легитимация на ищцата да атакува решения на едноличния собственик на капитала, тъй като не била в членствено правоотношение с ответното предприятие и предвид постановките на ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС – ОСТК. Сочи се, че не било отчетено, че за предприятието се прилагал специалният правен режим на Закона за публичните предприятия, който дерогира в приложното си поле Търговския закон, за който се отнася и ТР № 1/6.12.2002 г. В ЗПП се уреждали императивно основанията за освобождаване на членовете на органите на управление на публичните предприятие, като сред тях не фигурирало едностранно предсрочно прекратяване на договора за управление по преценка на общото събрание или ЕСК. Ищцата имала правен интерес да оспорва решението за освобождаването й като член на УС, което накърнявало нейните права. Като страна по прекратеното правоотношение тя разполагала с правен интерес да установи неговото съществуване. Не било отчетено, че в исковата молба бил релевиран довод, че твърдяната нищожност обуславяла липсващо 1 решение на принципала. Сочи се, че ако съдът е считал, че не се излагали доводи за нищожност, то съдът бил длъжен да даде указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК.

В частната жалба по чл. 248 ГПК се поддържа, че неправилно на ответника П. Н. са присъдени разноски за адвокат. Твърди се, че не били доказани конкретно извършени от адвоката действия по делото преди прекратяване на производството. Било доказано само действие след прекратяването – извършена справка по делото.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваните съдебни актове.

Ответниците държавно предприятие „Български спортен тотализатор“, Министерството на младежта и спорта и Г. Х. Т. в писмени отговори оспорват частната жалба срещу определението от 10.01.2014 г.

Ответникът П. М. П. в писмен отговор оспорва двете частни жалби.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частните жалби, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Т. Г. А. с искова молба от 30.08.2023 г., с която срещу държавно предприятие „Български спортен тотализатор“, Министерството на младежта и спорта, Г. Х. Т., П. М. П. и Р. М. Г. са били предявени искове за прогласяване нищожността на решенията по протокол № 28-00-20/25.08.2023 г. на министъра на младежта и спорта, упражняващ правата на държавата, както и за установяване несъществуването на част от обстоятелствата по вписване № 20230901092827 по заявление № 20230828123817 – заличаване на ищцата като член на управителния съвет и вписване за такъв член на ответника П. М. П..

В исковата молба се твърди, че със заповед № РД-09-315/22.05.2023 г. на министъра на младежта и спорта ищцата била назначена за член на управителния съвет на ответното ДП „БСТ“ с 5-годишен мандат, след проведен конкурс по Закона за публичните предприятия, като била освободена от поста с решение по протокол № 28-00-19/25.08.2023 г. на министъра на младежта и спорта, с което за член на УС бил назначен ответникът П. П..

Твърди се, че решението било нищожно, тъй като не било налице нито едно от предвидените в чл. 24 ЗПП основания за предсрочно прекратяване на сключения договор за управление, а освен това липсвало и изискуемото по чл. 8, ал. 1, т. 19а от ЗФВС съгласуване с министъра на финансите. Решението било и нищожно като липсващо /невзето/. Ищцата имала интерес да се установи тази нищожност и несъществуването на вписаното обстоятелство, тъй като с вписването на заличаването й като член на УС се накърнявали правата й и се засягало правното й положение. Към исковата молба са приложени протокол № 28-00-19/25.08.2023 г. и заповед № РД-09-315/22.05.2023 г. на министъра на младежта и спорта.

С разпореждане от 20.11.2023 г. съдът е постановил изпращане на препис от исковата молба на ответниците за отговор в 2-седмичен срок на осн. чл. 367 ГПК.

2

На 11.12.2023 г. е постъпил отговор от Министерството на младежта и спорта, а на 21.12.2023 г. – от ДП „БСТ“. В отговорите е оспорена допустимостта на исковете поради липса на правен интерес и процесуална легитимация на ищцата.

С обжалваното определение от 10.01.2024 г. съдът е прекратил производството, като е приел исковете за недопустими. Прието е, че едноличен собственик на капитала на ответното ДП „БСТ“ е ММС, а статутът на предприятието се урежда от ЗПП. Прието е, че твърдените нарушения на закона при приемане на атакуваните решения на едноличния собственик на капитала поначало не квалифицират решенията като нищожни съгласно ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС – ОСГК, а и прогласяване на нищожността можело да иска само лице, което е съдружник в дружеството, каквото качество ищцата нямала. Ищцата не била и активно легитимирана по иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като нейното правно положение не се засягало от вписаното обстоятелство, а и била трето лице по регистърното производство, като успешното провеждане на иска не би довело до настъпване на желаната от ищцата правна промяна относно установяване на мандатното й правоотношение.

Впоследствие с молба от 18.01.2024 г. ответникът П. П. чрез пълномощника му адв. Д. Н. е заявил, че на 4.01.2024 г. му е бил връчен препис от исковата молба за отговор в 2седмичен срок, във връзка с което е наел адв. Н. на 5.01.2024 г. В срока за отговор и след като адвокатът бил проучил делото и документите в регистърното производство в ТР било постановено прекратителното определение от 10.01.2024 г. Поради това е поискано допълване на определението в частта за разноските и присъждане на такива за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 250 лв. по представения договор за правна защита и съдействие от 5.01.2024 г., в който е удостоверено и плащането.

В писмения отговор от 16.02.2024 г. ищцата е оспорила искането по чл. 248 ГПК.

Възразила е, че твърдяното от ответника проучване на материалите и документите по делото не попада в обхвата на представения договор за правна защита и съдействие, в което възлагането било за водене на т.д. № 1617/2023 г. на СГС до приключването му пред всички инстанции. Не били доказани и реално извършените действия от адвоката, а освен това е направено и възражение за прекомерност.

С обжалваното определение от 23.02.2024 г. съдът е присъдил разноски на ищцата в размер на 450 лв. Приел е, че на ищцата се полагат направените разноски за адвокат на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, като е доказано, че в срока за подаване на отговор на исковата молба адвокатът се е запознал с делото – на 30.01.2024 г. е правил справка по същото, което е отразено на картона към делото. Приел е за частично основателно възражението за прекомерност на възнаграждението, като е редуцирал същото до размера по чл. 6, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за проучване на делото с даване на мнение по него.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и са допустими. Разгледани по същество са неоснователни.

3

По частната жалба срещу прекратяването на производството

Предмет на исковата молба са отрицателни установителни искове – за установяване нищожността на посочените решения по протокол № 28-00-19/25.08.2023 г. /погрешно посочен в петитума на исковата молба като № 28-00-20/ на министъра на младежта и спорта, с които ищцата е освободена като член на УС на ДП „БСТ“ и за такъв член е назначен П. М.

П., както и за установяване несъществуването на част от обстоятелствата по вписване № 20230901092827 по заявление № 20230828123817 – заличаване на ищцата като член на управителния съвет и вписване за такъв член на ответника П. П..

Предварително следва да се отбележи, че противно на прието от СГС атакуваните решения нямат характер на решения на едноличен собственик на капитала, тъй като ответното ДП „БСТ“ не представлява търговско дружество и няма капитал – видно и от вписванията по партидата му в ТР. Касае се за специфичен търговец във формата по чл. 62, ал. 3 ТЗ – държавно предприятие, създадено със закон, което не е търговско дружество.

Предприятието първоначално е създадено по силата на § 11 от ПЗР на Закона за хазарта от 1999 г. /отм./, като универсален правоприемник на уредената в чл. 52 и сл. от Закона за физическото възпитание и спорта от 1996 г. /отм./ държавна организация Български спортен тотализатор. Впоследствие с § 9 от ПЗР на действащия Закон за хазарта от 2012 г. този му правен статут е запазен, като дейността и управлението са подробно уредени в Устройствения правилник на ДП „БСТ“ (ДВ, бр. 65/8.08.2000 г., изм. и доп.). По правния си статут държавните предприятия по чл. 62, ал. 3 ТЗ са юридически лица от типа „учреждения“, т.е. без членски състав. По тази причина държавата не е техен едноличен собственик на капитала, какъвто съществува само при едноличните капиталови дружества – акционерно и ООД, а и за разлика от дружествата предоставеното държавно имущество не променя вещноправния си статут. Държавата не е в членствено правоотношение с държавното предприятие, а е негов учредител и единствен собственик на неговото имущество. Предприятието няма своя собственост, а стопанисва и управлява държавна собственост – така изрично и чл. 5 от Устройствения правилник на ДП „БСТ“. Органите за управление на предприятието са управителен съвет и изпълнителен директор, които се назначават от министъра на младежта и спорта, съгласувано с министъра на финансите /чл.

13а, ал. 7 ЗХ/, като ММС осъществява и надзор върху дейността му /чл. 16а УП/.

Независимо, че е учреждение, държавното предприятие по чл. 62, ал. 3 ТЗ е юридическо лице на частното право – търговец, поради което и всички актове на компетентния министър относно назначаване и освобождаване на членовете на органите му са частноправни волеизявления /едностранни сделки/, а не административни актове. От тази гледна точка те могат да бъдат предмет на иск за недействителност, стига да са налице общите предпоставки за неговата допустимост по ГПК.

По правило допустимостта на установителен иск /положителен или отрицателен/ е обусловена от наличието на правен интерес за ищеца от предявяването му – чл. 124, ал. 1 ГПК. Такъв интерес е налице, когато: 1) между страните има спор относно съществуването на правото, задължението, правоотношението или факта /в допустимите от закона случаи – 4 чл. 124, ал. 4 ГПК/, чието съществуване или несъществуване ищецът желае да се установи със съдебното решение, 2) този спор да засяга конкретни права на ищеца, и 3) разрешаването на спора със СПН да е в състояние да премахне твърдяното накърняване на правата на ищеца. По тази причина правото на установителен иск принадлежи не само на участниците в спорното правоотношение, но и на лица, които не са негови субекти, стига от съществуването или несъществуването на това правоотношение да зависят техни права[1].

Както и самата ищца е посочила в исковата молба, а и в частната си жалба, предявените искове са насочени към една главна цел – да бъде установено или възстановено мандатното правоотношение между нея и ответника ДП „БСТ“, по силата на което тя е изпълнявала функциите на член на УС. Въззивният съд намира, че така предявените искове не обосновават правен интерес за ищцата от предявяването им. Това е така, защото уважаването на исковете не е в състояние да премахне твърдяното накърняване на правата на ищцата. Ако исковете бъдат уважени със сила на пресъдено нещо ще бъде установено единствено, че процесните волеизявления за едностранно прекратяване на правоотношението с ищцата и за назначаване на друг член на УС са нищожни. По никакъв начин обаче няма да бъде установено със СПН, че мандатното правоотношение съществува, а още по-малко – че е било възстановено /както желае ищцата/. Тази цел може да бъде постигната само с иск за установяване на съществуването на договорното мандантно правоотношение или осъдителен иск, с който се претендира изпълнението на неизпълнени от ответника задължения спрямо ищцата, произтичащи от това правоотношение, при разглеждането на които искове съдът може инцидентно да се провери и валидността на процесните решения, каквито искове не са предявени. Визираната в чл. 124, ал. 1 ГПК възможна цел „да възстанови правото си, когато то е нарушено“ визира осъдителните искове, тъй като за установителните искове важи останалата част от разпоредбата, обвързваща допустимостта им с правния интерес. По тази причина установяването на нищожността на волеизявленията по процесния протокол № 28-00-19/25.08.2023 г. е самоцелно и няма да премахне твърдяното накърняване на правата на ищцата.