Определение № 1054 от 16.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1054 гр. София, 15.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20228002902606 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В.

А. Д. срещу Решение № 2235/15.08.2022 г. , постановено по в. гр. д. № 7222/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено Решение № 67152/12.03.2020 г., допълнено с Решение № 139624/03.07.2020 г. и поправено с Решение № 172671/10.08.2020г., постановени по гр.дело № 20172/2014 г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, с които са отхвърлени предявените активно субективно и обективно кумулативно съединени отрицателни установителни и кондикционни осъдителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4 от Договор за банков кредит, бизнес продукт Овърдрафт от 14.07.2008 г.; за връщане солидарно на сумата общо от 1000 лв., представляваща сборът от надвнесените без правно основание възнаградителни лихви за периода от 14.07.2008 г. до 15.04.2014 г., респ. с които са отхвърлени предявените под евентуалност активно субективно съединени кондикционни осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане солидарно на сумата общо от 1000 лв., представляваща сборът от надвнесените възнаградителни 1 лихви за периода от 14.07.2008 г. до 15.04.2014 г. - поради тяхното неправилно опреД.е.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Считат, че в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд необосновано е достигнал да фактическия извод, че в процесния договор за банков кредит е била уговорена конкретна методология, обосноваваща правото за едностранно увеличение от банката на базовия лихвен процент. В този смисъл, твърдят, че не са установени ясни и конкретни компоненти, които да участват в определена математическа формула. Въззивният съд не бил обосновал своето правно съждение за необоснованост на правното твърдение на ищците за нищожност на оспорената клауза, уговорена в чл. 5, ал. 4 от процесния договор, съгласно която банката може - без предварително установени обективни критерии, както предписва правната норма на чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ, едностранно да промени ставката на дължимата възнаградителна лихва.

Изяснявайки правния характер на добрите нрави като неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, установяващи общоважими за съвременното общество нравствени принципи, касаторите поддържат, че не са разгледани всички изложени в инстанциите по същество правни доводи за нищожност на оспорената клауза – тя е уговорена в нарушение на принципа на добросъвестността, тъй като на кредитодателя е предоставена правна възможност едностранно да повиши насрещната парична престация за заетия финансов ресурс (дължимата възнаградителна лихва и нейната ставка), като по този начин се достига до неравностойност на насрещните договорни задължения.

Касаторите считат, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като, ако бе обсъдил техните доводи за неравноправност на оспорената клауза поради уговарянето в ущърб на физическите лица – солидарни длъжници по кредитното правоотношение, би достигнал до различен правен извод, а именно че за тези физически лица (като потребители по смисъла на ЗЗП) тази клауза е нищожна поради нейната неравноправност. В този смисъл, поддържат, че по отношение на физическите лица с исковата си молба и във въззивната жалба са се 2 позовали на неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, във вр. с чл. 146 ЗЗП на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4 от кредитния договор, за което и служебно съдът е длъжен да следи.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК , касаторите обосновават със специалните предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Противоречи ли на добрите нрави клауза от договор за кредит, сключен между банка, от една страна, и търговско дружество и физически лица, от друга, която позволява на банката да изменя едностранно лихвения процент по кредита (възнаградителната лихва), без да са посочени обективни критерии за това и това води ли до значителна липса на еквивалентност в насрещните престации? Накърнява ли такава клауза принципите на добросъвестност и справедливост?“; 2. „За да се приеме, че клаузата за едностранно изменение от страна на банката на размера на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, следва ли да са налице поне минимални стандарти за информираност относно начина на опреД.е на променливата лихва?“; 3. „Клауза от договор за кредит, която дава възможност на банката-кредитор едностранно да изменя възнаградителната лихва, част ли е от основния предмет на договора?“ (по този въпрос твърдят противоречие с Решение № 424/02.12.2015 год. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.); 4. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?“; 5. „Длъжен ли е съдът служебно да се произнася относно неравноправност на клауза и без възражение по делото?“ (по този въпрос твърди противоречие както със задължителната практика - Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, така и със задължителните за националните юрисдикции указания по правилното тълкуване и приложение на общностното право, дадени с постановени по преюдициални запитвания решения на СЕС: по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С- 244/98, С-397/11, С415/11, С-472/11, С-618/10, С-618/10, С-243/08, С- 472/11, С-397/11, С-618/10 и С-473/00).

3

Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване при самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно. Това процесуално основание е обосновано с правното съждение, че въззивният съд е приел за установено, че методологията за едностранната промяна на уговорения лихвен процент – при действието на договора за банков кредит, е достъпна на Интернет сайта на банката, но по делото е изяснено, че нито към датата на сключване на договора, нито през процесния период такава методика е била публикувана, респ. самият договор за банков кредит не препраща към методология. От друга страна, правният извод на въззивния съд за действителност на оспорената клауза е в пряко противоречие с нормативното правило, уредено в императивната правна норма на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, съгласно който при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко... лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита”.

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за прогласяване на оспорената клауза за нищожна не се основава на обстоятелството, че тя е недействителна поради нейната неравноправност по чл. 143 ЗЗП (не е предявен иск по чл.

146, ал. 1 ЗЗП), а на заявеното правно твърдение, че тя е уговорена в 4 противоречие с добрите нрави - нарушаване на принципа на справедливост поради неравностойност на насрещните задължения на страните по договора (иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). В този смисъл, приел е, че предметът на проверка от съда за нищожност на процесната уговорка обхваща единствено този порок, като е разяснил, че това основание за недействителност на клауза от договора за кредит предполага една от страните по договора да се възползва превратно от договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), за да наложи на другата несъразмерни тежести. Пояснил е, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала – те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 5, ал. 4 от процесния договор за кредит страните по него са постигнали съгласие, че действащият Базов лихвен процент-малки фирми (БЛПМФ) на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната му от банката, като тази разпоредба се прилага дори и в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на банката, промените, които влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи. За тях банката уведомява кредитополучателите чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в Тарифата на банката - и на интернет страницата си. Тази клауза е във връзка с чл. 5, ал. 1 от договора, съгласно който дължимата годишна лихва за предоставения кредит включва сборът от действащия БЛПМФ за оборотни нужди в лева, обявен от банката, и договорна лихвена надбавка в размер на 1,75 пункта, т.е. отнася се до променливата компонента на дължимата по договора възнаградителна лихва.

Анализирайки събраните по делото писмени доказателства (методология за образуване на БЛП, обявена на интернет страницата на ответника) и заключението на ССЕ, въззивният съд е приел за установено, че БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, включително пазарните лихвени измерители като Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за Банката при привличане на финансов ресурс, директните 5 нелихвени разходи на Банката по привличания паричен ресурс (минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и други).

Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия, на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,5% на годишна база.

Позовавайки се на формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – с Решение № 135/19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г. на ВКС, II т.о, Градският съд е изяснил, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ).

Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, при сключване на договорите във връзка с дейността си, търговецът трябва да положи найголямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва е цената на кредита и следователно, клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. Търговецът, при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва 6 едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца-кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл. 63, ал. 1 ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл. 289 ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност.