Решение № 3637 от 03.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3637 гр. Варна, 03.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Давидова Янева при участието на секретаря Антоанета Ив. Д. като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело № 20263110100933 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано въз основа на предявени обективно съединени искове, както следва: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т 10 ЗПК, предявени в условията на евентуалност установителни искове правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и предявени в условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът К. Н. С. твърди, че на 24.11.2022 г. сключил договор за потребителски кредит с „В. Б.“ ЕООД, въз основа на който му е отпусната сума в размер на 500 лева при годишен лихвен процент от 40.97 % и годишен процент на разходите от 49.50 %.

Сочи, че в договора е предвидена такса за разглеждане в размер на 55.78 лева.

Заявява, че е погасил изцяло задълженията си по договора за кредит, в т. ч. и за така посочената такса.

Поддържа, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в него не е посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Сочи, че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита или е променлив.

Наред с горното счита, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора е посочена само абсолютна стойност на ГПР, но не е разписана методиката на формирането му, в т.ч. и не са посочени включените в него компоненти. По този 1 начин не става ясно дали допълнителните такси са включени в ГПР и се създават предпоставки кредиторът да кумулира такси, завишавайки цената на кредита. Заявява, че сумата по допълнителните такси следва да бъде разглеждана като елемент от общия разход по кредита. Навежда доводи, че посочването на размер на ГПР, който не съответства на реално прилагания представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 ЗЗП.

В условията на евентуалност ищецът поддържа, че клаузата от договора за потребителски кредит, с която е предвидено заплащането на „такса разглеждане“ е нищожна поради противоречието й с чл. 10а ЗПК. В условията на евентуалност навежда доводи, че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такава се явява нищожна поради противоречието й със закона. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата е нищожна поради заобикаляне на закона, на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Излага съображения, че клаузата е нищожна поради противоречие с чл. 10а ЗПК, който не допуска заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.

Позовава се на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, като счита, че клаузата е неразбираема и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Поддържа, че чрез разглежданата клауза се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се нарушава нормативно предвиденият размер на ГПР.

Счита, че посочената клауза от договора накърнява добрите нрави, тъй като чрез нея се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации на страните, а именно – между размера на таксата и предоставената услуга, като по този начин се злепоставят интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода от кредитора.

Отправя искане до съда за прогласяване нищожността на Договор за кредит № *******/24.11.2022 г. поради противоречие със закона на основание чл. 22 ЗПК, в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на уговорката за заплащане на „такса разглеждане“ по Договор за кредит № *******/24.11.2022 г. поради противоречие със закона, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на закона, в условията наевентуалност – поради накърняване на добрите нрави. Наред с това претендира осъждане на ответното дружество да му заплати сумата от 28.97 евро, платена без основание по недействителен Договор за кредит № *******/24.11.2022г.

(съобразно допуснатото в о.с.з. на 18.09.2026г. изменение на иска), ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 06.02.2026 г. до окончателното изплащане на задължението, в условията на евентуалност – сумата от 2

28.52 евро, представляваща платена без основание „такса разглеждане“ по Договор за кредит № *******/24.11.2022 г., ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 06.02.2026 г. до окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „В. Б.“ ЕООД е депозирало писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявените искове.

Ответникът потвърждава, че между страните е сключен посоченият в исковата молба договор за потребителски кредит, както и че съгласно същия на ищеца е предоставена сума в общ размер от 500 лева и същият е бил задължен да заплати „такса експресно разглеждане“ в размер на 55.78 лева. Излага, че посочената такса е начислена за предоставена по искане на кредитополучателя допълнителна незадължителна услуга, гарантираща разглеждане на заявката за получаване на заемна сума в по-кратък от стандартния 7-дневен срок.

Признава, че ищецът е погасил предсрочно задължението си на 02.01.2023 г., като е заплатил дължимата главница, такса експресно разглеждане, както и договорна лихва съразмерно на периода на ползване на заемната сума в размер на 0.89 лева.

Оспорва при сключване на договора за кредит да са допуснати нарушения на приложимите правни норми. Сочи, че годишният процент на разходите и годишният лихвен процент са посочени като процент и в абсолютна стойност, като е посочен и общият размер на задължението. Заявява, че в т. 4 от ОУ е описано по какъв начин е формиран ГПР, в т.ч. и че същият не включва разходите за допълнителни незадължителни услуги. Твърди, че договорът не предвижда възможност за промяна на ГПР, а уговореният лихвен процент е фиксиран. Поради изложеното счита, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Подчертава, че ЗПК съдържа изрична разпоредба, предвиждаща недействителност на отделни клаузи от договора, водещи до надвишаване на нормативно определения максимален размер на ГПР.

Позовава се на решение на СЕС по дело C-714/22, съгласно което разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на ГПР само когато тяхното ползване е задължително условие за получаване на кредит.

Оспорва доводите за нищожност на процесната договорна клауза поради противоречие с чл. 10а ЗПК. Счита, че същата съответства на законовата възможност, уредена в чл. 10а, ал. 1 ЗПК, доколкото се касае за незадължителна допълнителна услуга, предоставянето на която зависи отволята на кредитополучателя.

Оспорва клаузата да е неравноправна или да противоречи на добрите нрави.

Твърди, че е налице свободно договаряне между страните, а размерът на таксата не е необосновано висок. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и на дружеството да бъдат присъдени разноски.

Прави възражение за недължимост на претендираното от ищеца адвокатско 3 възнаграждение по чл. 38 ЗА поради злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорно, че на 22.11.2022г. са сключили договор за кредит № *******, по силата на който „В. Б.“ ЕООД е предоставило на К. Н. С. кредит в размер на 500 лева, като от своя страна С. се е задължил да върне предоставения му кредитен ресурс в срок от 5 дни, ведно с лихва в размер на 40.3%, а така също такса за бързо разглеждане в размер на 55.78 лева, като общото задължение е определено в размер на 558.54 лева.

Договорът е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ДВ. бр. 104 от 8.12.2020г.), който в нормата на чл. 22 обявява договорът за потребителски кредит за недействителен, когато не се спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от закона. Към правоотношението се прилагат нормите на ЗПК, както и разпоредбите за неравноправните клаузи в потребителските договори по чл. 143–148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), съгласно аргумент от чл. 24 от ЗПК.

В настоящия случай съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, предвиждащо, че договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесният договор за кредит е предвиден ГПР от 49.5%, като между страните е прието за безспорно, че таксата за бързо разглеждане на кредита не е включена при формирането му. Бързото разглеждане на кредита обаче, макар и представена от ответника като допълнителна и незадължителна услуга, е пряко свързана с отпускането на кредита, тъй като без нея процесът на разглеждане би отнел повече време, което влияе върху достъпа до кредита. Липсата на изрично посочване в договора дали тази такса е включена в ГПР, както и отсъствието на информация за дневен лихвен процент по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, представляват нарушения на императивните изисквания на закона.

Този извод е в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз. В 4

Решение по дело C-714/22, параграф 55, СЕС приема, че липсата на прозрачност относно разходите по потребителски кредит, включително непосочването на всички компоненти на ГПР, води до недействителност на договора, като потребителят дължи само чистата стойност на кредита. Аналогично, Решение по дело C-448/17 подчертава необходимостта от яснота и разбираемост на условията, за да може потребителят да направи информиран избор. В настоящия случай липсата на яснота относно формирането на ГПР и отсъствието на дневен лихвен процент въвеждат потребителя в заблуждение относно реалните разходи по кредита, което нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК.

Съдът намира, че таксата за бързо разглеждане, макар и формално представена като отделна услуга, е неделима част от процеса на отпускане на кредита и следва да бъде включена в ГПР. Това е в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според който всички разходи, пряко свързани с кредитното правоотношение, трябва да бъдат отразени в ГПР. Непосочването на този разход в изчислението на ГПР води до занижаване на реалния му размер, което противоречи на изискването за добросъвестност и прозрачност в потребителските договори. Освен това чл. 10а, ал. 2 от ЗPK забранява начисляването на такси за действия, свързани с усвояването на кредита, а разглеждането на искането е неразделна част от този процес.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Поради изложеното, процесният договор страда от тези пороци, което го прави изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, в какъвто смисъл е и съдебната практика, според която липсата на прозрачност в потребителските договори е основание за тяхната недействителност.

На основание чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредите, без да дължи лихва или други разходи по кредита, то и платеното над 500 лева, подлежи на връщане на ищеца като платено без основание. Между страните не е спорно, че ищецът е превел на дружеството общо сумата от 556.67 лева, поради което и ответното дружество следва да бъде осъдени да заплати сумата от 56.67 лева, равняваща се на 28.97 евро, ведно с лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба в съда.