Решение № 1204 от 27.07.2026, Административен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 1204

Ловеч, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Ловеч - II тричленен състав, в съдебно заседание на седми юли две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ГЕОРГИ ХРИСТОВ

ЧЛЕНОВЕ:

ДАНИЕЛА РАДЕВА

ТАНКА ЦОНЕВА

При секретар ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИ ХРИСТОВ канд № 20267130600277 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на глава дванадесета от АПК, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от Началник отдел „Контрол и правоприлагане“ в Национално ТОЛ управление – специализирано звено към Агенция „Пътна инфраструктура“ гр. София, чрез юрисконсулт Д. М., против Решение № 146 от 30.04.2026 г., постановено по НАХД № 893/2025 г. по описа на Районен съд гр. Ловеч.

В касационната жалба са изложени доводи, че решението на РС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/, с искане да бъде отменено, а издаденото наказателно постановление потвърдено. Твърди се, че районният съд е нарушил материалния закон, като според касатора, неправилно е направил правни изводи въз основа на доказателствата по делото и закона, че в хода на административнонаказателното и съдебното производство липсват надлежни доказателства за авторството на изпълнителното деяние, за което е ангажирана отговорността на ответника. Според касационният жалбоподател отговорността на нарушителя в настоящия казус е ангажирана на основание чл. 179, ал. 3, във връзка с чл. 139, ал. 6 от ЗДвП за това, че в качеството на водач е управлявал ППС от категорията на чл. 10а, ал. 7 от ЗП по път включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за заплащане на дължимата пътна такса, съгласно изискванията на ЗП и ЗДвП, като деянието се доказва по несъмнен начин от представените по делото доказателствени материали.

Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ответната страна.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В депозирано писмено становище чрез надлежно упълномощен юрисконсулт, поддържа жалбата и излага подробни доводи по същество на правния спор. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. При наличие на искане за присъждане прави възражение за прекомерност на адвокатското такова.

Ответникът - Д. Д. Д. от гр. Ловеч се представлява от надлежно упълномощения адвокат П., който пледира да се остави в сила атакуваното решение на районния съд като правилно и се отхвърлите жалбата. Позовава се на практика на Съда на ЕС, като претендира разноски.

Окръжна прокуратура Ловеч, редовно уведомени, не се представлява в съдебно заседание и не изразяват становище по жалбата.

Административен съд гр. Ловеч, в настоящият касационен състав, след като прецени допустимостта и основателността на подадената касационна жалба, с оглед наведените в нея касационни основания, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 от АПК, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Изведените в касационната жалба оплаквания са за неправилно приложение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН.

Разгледана по същество и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 220 от АПК касационният състав преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение.

С Решение № 146 от 30.04.2026 година, постановено по наказателно административен характер дело № 893 по описа за 2025 г. на Районен съд гр. Ловеч решаващият състав е отменил Наказателно постановление № 000340 от 01.09.2025 г., издадено от Началника на отдел “Контрол и правоприлагане“ в Н. Т. У., Специализирано звено към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ). Наказателното постановление е издадено въз основа на Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № 000340/02.02.2025 г., за нарушение на чл. 139, ал. 6 от ЗДвП, като на основание чл. 179, ал. 3 от ЗДвП на ответника е наложена глоба в размер на триста лева.

Административнонаказателната отговорност на Д. Д. е ангажирана за това, че на 20.03.2025 г., в 18:00 часа, по път II-35, км. 47+100, служители на АПИ извършили проверка на лек автомобил [Марка], с рег. № [рег. номер], с обща техническа допустима маса F1 1797 кг, управляван от ответника Д. Д., в хода на която установили, че на 02.02.2025 г., в 8:27:50 часа, горепосоченото МПС е било управлявано по път № II-35, км. 55+599, включен в обхвата на пътната мрежа, за което не била заплатена пътна такса по чл.10, ал.1, т.1 от Закона за пътищата (ЗП). Процесното ППС било засечено от устройство с идентификатор № 30291, като за нарушението бил генериран доказателствен запис в системата по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП с номер 000340/02.02.2025 година.

При преценка законосъобразността на обжалваното наказателно постановление РС е счел, че вмененото на санкциониранато лице нарушение не е доказано по безспорен и несъмнен начин. Първоинстанционният съд е приел, че както от представения по делото снимков материал, изготвен с устройство № 30291, като елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП /представляващ доказателствено средство по смисъла на чл. 189, ал. 15 от ЗДвП/, от приетата като доказателство по делото справка по чл. 189е, ал. 9 от ЗДвП от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, така и от събраните гласни доказателства, не се доказва по несъмнен начин извършването на вмененото на санкционираното лице нарушение. С оглед на установеното от събраните гласни доказателства по делото, че процесното ППС не е собственост на жалбоподателя, ответник в настоящото производство, съдът е счел за недоказано твърдението на наказващия орган, че именно той е извършителят на вмененото с обжалваното НП нарушение. Изложени са доводи за това, че не са налични доказателства по делото, от които да се установява, че изобщо е правена проверка за това кой е бил водач на превозното средство към момента на извършване на процесното нарушение.

Първоинстанционният съд е обосновал извод, че след като контролните органи са потърсили отговорност за нарушение, установено в отсъствие на нарушителя (на базата на генериран запис от системата), е следвало да процедират по реда на чл. 187а, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и едва след това и само ако собственикът възрази, е следвало да се състави АУАН срещу водача, посочен от собственика в нарочна декларация, придружена и от СУМПС, което в случаят не е направено, както и че не може да се приеме за установен извършителят само от изявление пред актосъставителя, доколкото противоречи на основополащия правен принцип, заложен в разпоредбата на чл. 116 от НПК. Счел е, че деянието не може да бъде квалифицирано като маловажен случай на административно нарушение, предвид нормата на чл. 189з от ЗДвП, изключваща приложението на чл. 28 и чл. 58г от ЗАНН за нарушения по ЗДвП.

На основание горното, РС Ловеч е приел, че не е доказано жалбодателят (ответник в настоящото производство) да е осъществил вмененото му нарушение по чл. 179, ал. 3, във връзка с чл. 139, ал. 6 от ЗДвП, поради което неправилно е бил привлечен към административнонаказателна отговорност и санкциониран по този текст с налагане на глоба в размер на 300 лева. По тези съображения, подробно мотивирани, решаващият състав е отменил наказателното постановление като незаконосъобразно.

Настоящият касационен състав намира обжалваното решение за валидно, допустимо и постановено в съответствие с приложимия материален закон и доказателствата по делото.

От страна на първоинстанционният съд е извършена цялостна проверка на НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 от НПК, приложим по препращане от чл. 84 от ЗАНН. Не са допуснати нарушения на процесуалните правила относно събирането на допустимите и относими към спора доказателства. Обсъдени са всички доводи на страните, като е направено подробно изложение в мотивите на съдебния акт на установените от събраните по делото фактически обстоятелства и на следващите от тях правни изводи.

От установеното с доказателствата и анализа на приложимото право се налага извода, че не е доказано ответника по касация да е осъществил вмененото му нарушение по чл. 179, ал. 3, във връзка с чл. 139, ал. 6 от ЗДвП, и неправилно е ангажирана административнонаказателната му отговорност, поради което издаденото НП е незаконосъобразно. Касационната инстанция споделя мотивите на РС, с които е отменено наказателното постановление, тъй като не е безспорно доказано извършителят на описаното в него нарушение, към които следва да препрати на основание чл. 221, ал. 2 от АПК.

Съгласно нормата на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, водач, който управлява пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което е дължима, но не е заплатена такса по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗП, се наказва с глоба в размер 300 лева.

С разпоредбата на чл. 139, ал. 6 от ЗДвП е въведено в задължение за водачите на ППС преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да заплатят таксата по чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата в случаите, когато такава е дължима според категорията на пътното превозно средство, освен когато таксата е заплатена от трето лице. Съответно в чл. 179, ал. 3 от ЗДвП е предвидена санкция за лицата, които управляват ППС, без да е изпълнено посоченото задължение. В АУАН и в процесното НП е посочено неизпълненото задължение - не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗП, и няма как да има каквото и да било съмнение за какво точно нарушение е санкциониран водачът, а именно: че е управлявал ППС, за което не е платена такса за ползване на платената пътна мрежа - винетна такса.

В конкретния казус се касае за заснемане на нарушението чрез техническо средство, като посредством изготвените от въпросното техническо средство веществени доказателства (представени по делото пред въззивната инстанция), не може да се установи самоличността на водача, който е управлявал ППС в момента на нарушението. Отделно от това същото е извършено повече от месец преди проверката, а не към момента на проверката. По делото не са представени доказателства чия собственост е превозното средство. От показанията на разпитаните по делото свидетели – актосъставител и свидетел по акта, се установява, че процесното ППС не е собственост на жалбоподателя Д. Д., а на неговия баща. В случая, обаче отговорността на ответника по касация не е ангажирана в качеството на собственик на ППС, а като на негов водач към момента на извършване нарушението – 02.02.2025 година. Както и първоинстанционният съд е установил, липсват каквито и да било доказателства, че именно Д. Д. е управлявал посочения автомобил на датата, мястото и часа, когато е извършено нарушението, което съответно да обоснове законосъобразното ангажиране на административнонаказателната му отговорност по чл. 179, ал. 3, във връзка с чл. 139, ал. 6 от ЗДвП. По делото не са налице доказателства за това на 02.02.2025 г., в района на път II-35, км 55+599, лекият автомобил да е спиран за проверка от контролните органи на АПИ или да е установена по друг начин самоличността на водача на автомобила към момента на извършване на нарушението. Ето защо, необходимо е било, преди съставянето на АУАН и издаването на НП, съответните длъжностни лица да съберат доказателства, с които да установят самоличността на нарушителя. От обстоятелството, че Д. Д. не е възразил срещу съставения му АУАН, както и че според актосъставителя е заявил пред него, че той е управлявал автомобила на 02.02.2025 г., не може да се направи категоричен извод за доказаност на обвинението. От неупражняването на правото на възражение, не могат да се правят изводи за авторството и вината на привлеченото към административнонаказателна отговорност лице, както и от изявление пред актосъставителя, не може да се изведе безспорен извод относно авторството на деянието, тъй като това означава този извод да почива само на самопризнания, което е недопустимо с оглед регламентираният в нормата на чл. 116 от НПК основополагащ принцип, приложим по силата на препращащата разпоредба на чл. 84 от ЗАНН. В съответствие с презумпцията за невиновност, доказателствената тежест в нито един момент не може да бъде прехвърлена върху обвиненото в извършеното нарушение лице. Тя е изцяло в тежест на доказване върху актосъставителя в административнонаказателното производство, съответно върху административнонаказаващия орган в съдебното производство по оспорване на НП.