Решение № 653 от 22.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 653 гр. Варна, 22.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20253110108114 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен иск от Р. А. П. срещу Ф.Б. ЕООД, иск за прогласяване нищожност, поради противоречие на закона на договор за потребителски кредит № 1409375 от 06.12.2024 год., за предоставяне на потребителски кредит сключен между страните, на осн. чл. 26, ал. 1 предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1 от ЗПК.

Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 1409375 от 06.12.2024 год., по силата на който са и предоставени в собственост заемни средства в размер на 511,29 евро /1 000 лева/, при фиксиран лихвен процент по заема 3,38%, годишен процент на разходите – 49,85%.

Ищцата счита, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Разпоредбата сочи, че Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. По доказателствата, с които разполага ищеца, няма такива, че посоченият ГПР в размер на 49.66 % е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК формула.

Последната не е инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед на изложеното се настоява, че следва да се приеме, че Договорът страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Неспазването на това изискване е сред изброените в чл. 22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора. по тази причина, съгласно чл. 23 от ЗПК дължима е само чистата стойност на кредита.

Претендира съдебно деловодни разноски.

В едномесечния срок за отговор ответникът изразява становище за неоснователност на иска. Предявява насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за осъждане Р. А. П. да заплати Ф.Б. ЕООД главница в размер на в размер на 511,29 евро /1 000 лв./ представляващи главница по договор за потребителски кредит № 1409375 от 1

06.12.2024, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба- 15.09.25г. до окончателното плащане на задължението.

Ответникът изразява становище относно искова претенция за недействителност на клаузата за обезпечение, като производството по делото е прекратено с Определение №9845/25г., по предявен иск срещу Мултитюд Банк.

Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се излага следното от ответната страна: Договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е резултат от оценка на кредитоспособността по закон. „Ф.Б.“ е предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14дневен срок, но не е упражнил това си право. При изложеното се настоява за отхвърляне на исковете и за присъждане на сторените разноски. Посочено е, че „Ф.Б.“ ЕООД и „М.Б.“ ЕАД оперират като отделни икономически субекти. Те имат отделни банкови сметки (видни от погасителните планове към договора за кредит и договора за гаранция, приложени по делото). Българското законодателство не забранява договорът за поръчителство между длъжник и поръчител да бъде възмезден. Счита се от ответната страна, че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения и Ищецът е имал цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за него.

Ищцата признава предявения от ответника насрещен иск. Счита, че не дължи разноски по него. Прави възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи наличие на сключен между страните договор при посочените параметри, основанията за нищожност, на които се позовава.

Между страните е обявено за безспорно, а от представените по делото доказателства се установява факта, че между тях е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № 1409375 от 06.12.2024г. с главница сумата от 1 000 лв.

/511,29 евро/, като сумата е получена от ищцата.

Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла н а чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

Не е оспорено и това, че съгласно договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от "M.B.", както и това, че във връзка с предоставено от трето лице поръчителство в тежест на ищеца е начислено и заплащането на възнаграждение за поръчителство в размер на 326,20 лв., което било разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът "Ф.Б." ЕООД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията.

При справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличният собственик на капитала на ответника Ф.Б." ЕООД, като същото лице е и единият от собствениците на M.B. P. L. C. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът и дружеството – поръчител имат един и същи собственик, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с " Ф . Б . " ЕООД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Видно е, че 2

ГПР без включена в него неустойка е в размер от 49, 85 %, като след прибавяне и на уговореното възнаграждение за поръчител, която сама по себе си представлява почти половината от главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Така уговореното възнаграждение има значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на "Ф.Б." ЕООД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).

Следва да се посочи освен това, че съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело № C 337/23, имащо задължителния характер, разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" и следователно в обхвата на понятието "годишен процент на разходите".

Ето защо, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора за паричен заем и реалните разходи по заема. Като не е оповестил действителен ГПР в договора за паричен заем заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Липсата на този разход в договора за паричен заем при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за паричен заем, на основание чл. 22 ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г. о.) .

На основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК процесният договор за заем е изцяло недействителен /включително и процесната клауза/. Съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита / решение № 50174 от 26.10.2022 г по гр. д. № 3855/21 г на ВКС, IV ГО и решение № 50259 от 12.01.2023 г по гр. д. № 3620/21 г на ВКС, III ГО /.

С оглед на горното, предявения от ищцата главен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК:

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено 3 задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.

Предвид изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на сумата, получена от ответника по насрещните искове, която не е била погА.а до момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция.

Установено е по делото, че получената от кредитополучателя сума е в размер на 1000 лева, като Р. П. признава така предявения иск. Следователно и предявеният от дружеството насрещен иск следва да се уважи за сумата от 1000 лв., представляваща неизплатено задължение за главница по договор за потребителски кредит № 1409375 от 06.12.2024г.

По разноските: С оглед изхода от спора разноски се дължат на първоначалния ищец на основание чл. 78, ал. 1 т ГПК, като не му се следват такива и в качеството му на ответник по насрещния иск. Същият е извършил разноски, както следва: в размер на 25,56 евро/ 50 лева/ за държавна такса и 650 лева за адвокатско възнаграждение.

От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за сумата от 650 лева. Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага.