Решение № 1186 от 17.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1186 гр. София, 16.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Мария Райкинска при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20211000501954 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 262913/10.05.2021 г. по гр.д. № 8276/2019 г. на СГС, І-19 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ф. А. И. сумата 30 000 (тридесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът за горницата до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен.

И щ е ц ъ т Ф. А. И. е депозирал въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. Поддържа, че първоинстанционното решение в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. СГС в нарушение на процесуалните правила не обсъдил нито един от доводите му, изложени в писмената защита. В решението липсвали мотиви защо съдът приема, че обезщетение в размер на 30 000 лева е справедливо, както и защо искът се отхвърля за разликата до 100 000 лева. Не били обсъдени стандартите, приети от ЕСПЧ, подробно посочени в писмените бележки. Така според практиката на ЕСПЧ изчисленията следва да се основат на база 1500 евро за всяка година от продължителността на производството, като тази сума може да се увеличава или намалява в зависимост от спецификите на случая. Съдът не зачел тези основополагащи указания. В обжалваното решение не бил взет предвид и специфичният залог за ищеца от приключване на наказателното производство срещу него – той бил лишен от свобода без съд и присъда.

Не било взето предвид и обстоятелствата, че процесното разследване имало обществено-политически отзвук. СГС не обсъдил в достатъчна степен и бездействието 1 на прокуратурата да изпълнява определения на съда. Налице било предубедено отношение на наблюдаващия прокурор, което още повече засилвало нанесените неимуществени вреди. Прокуратурата извършила и множество международни поръчки за установяване на обстоятелства, за които нямало указания от съда и целели единствено забавяне на производството. Жалбоподателят поддържа още, че базовото обезщетение от 1500 евро при него следвало да се увеличи на 2000 евро, тъй като незаконно бил лишен от свобода - нито една от приложените мерки по чл. 39, ал. 1 ЗНМ (отм. 1993 г.) не позволявала въдворяването му в концлагера „Белене“ или принудителното му установяване в с. ***, а противозаконното лишаване от свобода е престъпление. Тъй като незаконното му задържане не било разследвано, както изисква ЕКЗПЧОС след ратифицирането й през 1992 г., то ищецът все още имал качеството на жертва на нарушението по чл. 5§1 ЕКЗПЧОС и това следвало да бъде отчетено от съда.

Като не отчел горепосочените стандарти и не взел предвид доводите на ищеца, СГС постановил решение в нарушение на закона при определяне размера на обезщетението.

Моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част и да бъде постановено решение, с което искът за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло.

Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор на въззивната жалба, но е депозирала въззивна жалба против първоинстанционното решение в неговата осъдителна част. На първо място се твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като ищецът не бил легитимиран да предяви иск по чл. 2б от ЗОДОВ. На следващо място се поддържа, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Не била доказана вреда, нито неразумен срок на разследването по смисъла на чл. 6§ 1 ЕКЗПЧОС. СГС не обсъдил причините за забавянето на разследването, нито неоказването на съдействие от страна на Република Турция. СГС не посочил и кое конкретно процесуално действие не е извършено в разумен срок. Твърде откъслечно било обсъдено и процесуалното поведение на ищеца.

Направено е и оплакване за прекомерност на присъденото обезщетение.

Жалбоподателят иска да бъде отменено обжалваното решение в осъдителната му част или алтернативно присъденото обезщетение да бъде намалено.

Ищецът не е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратурата.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е оплакването на Прокуратурата, че първоинстанционното решение е постановено по недопустим иск, тъй като ищецът няма качеството на страна – пострадал в наказателното производство, поради което искът по чл. 2б ЗОДОВ е предявен от ненадежна страна, която няма процесуална легитимация. Процесуалната легитимация се извежда от твърденията на ищеца, а в случая той твърди, че е жертва на „възродителния процес“, като за репресиите по време на същия е образувано процесното наказателно производство и той има качеството пострадал по него, като са засегнати правата му на водене и приключване на делото в разумен срок, които твърдения обуславят и процесуалната му легитимация да води иска по чл. 2б ЗОДОВ.

2

Дали тези твърдения ще бъдат доказани и дали ищецът има право на търсеното обезщетение е въпрос на материалноправна легитимация и е по съществото на спора.

Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът Ф. А. И. твърди в исковата си молба, че е потърпевш от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим на БКП, която впоследствие с декларация на 41-то НС от 11.01.2012 г. била обявена за престъпна. Изложени са твърдения, че от 80-те години на миналия век започнала подготовката за асимилиране на турското малцинство в България чрез смяна на имената. В исковата молба са изложени твърдения, че на 24.01.1985 г., докато бил на работа, при ищеца дошли полицейски служители, които го задържали. Бил отведен в полицейското управление, разпитан и пребит от бой. Останал в районното полицейско управление в гр. Момчилград една седмица при тежки и унизителни условия, при непрекъснат физически тормоз. След което бил отведен в полицейското управление в гр. Кърджали, където психическият и физически тормоз продължил. На 25.02.1985 г., ищецът с още седем души бил натоварен в автомобил и откаран в концлагера на о-в Белене, където бил съблечен гол и сложен в обща килия. Първоначално бил държан в първи сектор, където държали затворниците за тежки престъпления, а впоследствие бил преместен във втори сектор. През месец май 1985 г. бил откаран до съда в гр.

Кърджали, за което бил извикан като свидетел по случай, за който тогава разбрал.

Твърди се, че през времето, през което бил задържан, семейството му било подложено на непрестанен тормоз. На 24.09.1985 г. бил освободен от Белене и се прибрал при семейството си. Започнал работа, но всеки на работното му място го отбягвал. През юни 1989 г. го извикали в полицейското управление и му казали да донесе снимки на семейството му, защото щели да им издават паспорти. На 15-ти срещу 16-ти юни 1989 г., сутринта в дома му, дошли полицейски служители и казали на ищеца и семейството му да се обличат и да напускат страната. Нямали време дори да вземат багаж със себе си, а били изведени на около 5 км от селото, където живеели и били оставени на спирка „Джебел“. Били им дадени паспортите и им било казано да ходят в Турция. В резултат на асимилационната политика на тоталитарния режим на Т. Ж. в България ищецът и семейството му претърпели много загуби, материално и морално. Ищецът загубил името си в България, загубил и здравето си. Били изгонени от родината си и домовете си.

Ищецът твърди още, че след 10.11.1989 г., от медиите и от други като него, с които поддържал редовни контакти, разбрал, че започва процес за разследване и предаване на съд на виновниците за т.нар. „възродителен процес“, което му дало вяра, че справедливостта може частично да бъде възстановена, а пострадалите да бъдат компенсирани за разбития им живот. Станал съучредител на Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, което да подпомага усилията за подобаващо възмездие чрез съд на виновниците за упражнената репресия и причинените страдания. От многобройните запитвания на Сдружението разбрал, че следствено дело 1/1991 г. по описа на ПВС било образувано срещу Т. Ж.и о.з.ген.полк.

Д. И. С., затова че в периода 1984 -1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие били привлечени като съизвършители и други лица – Г. И. А., П. Ш. М. П. П. К.. На Д. С. било повдигнато и ново обвинение за престъпление по служба /чл. 387 ал.2 от НК/, а като обвиняеми били привлечени и Т.

Ж. и Г. А.. На 20.07.1993 г. във ВС – Военна колегия бил внесен обвинителен акт и образувано нохд 1/1994 г. като Върховният съд върнал делото за допълнително разследване. На 19.12.1997 г. бил внесен отново обвинителен акт и образувано нохд 1/1998 г., по което с разпореждане от 28.04.1998 г. делото отново било 3 върнато повторно, поради неизпълнение на указанията, дадени при предишното връщане на делото. След промяна в подсъдността, на 13.05.1998 г. делото било изпратено на СВОП, където с постановление от 29.09.1998 г. било преобразувано в сл.д. 780-ІІ/1998 г. и частично прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради настъпилата им смърт. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а впоследствие, на 04.12.1999 г., било възобновено и разследването продължило под нов номер ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София. При извършените следствени действия били установени имената и адресите на 446 лица, които били настанени в ТВО „Белене“. С оглед на обстоятелството, че част от тях се били изселили в Република Турция била изпратена молба за правна помощ до турските власти за разпит по делегация на пострадалите лица. В исковата молба се твърди, че за период от повече от едно десетилетие, видно от наличната кореспонденция, прокуратурата не е могла да осигури и извърши разпит на още около 130 души, пострадали, които били с установени имена и адреси. Ищецът излага твърдения, че през годините и чрез сформираното Сдружение е писал писма до различни институции с искане за информация относно хода на делото, в които се изразявало недоволство от прекаленото му забавяне. Писал писма до прокуратурата, разпитван бил като свидетел, разяснени му били правата като пострадал и въпреки това никога не бил получавал актовете на прокурорите по делото. Подавал молби до ВОП за информация, за копия от материали, но не получавал изричен отговор на тези молби. Твърди се, че след измененията на НПК от 2017 г., подал заявление за ускоряване на ДП по реда на чл. 368 и чл. 369 от НПК. Твърди, че делото било изпратено във ВС – София, който с определение прекратил производството и го изпратил на ВОП за изпращане на искането на настоящия ищец на компетентния съд.