Решение № 8 от 23.01.2025, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Разград, 23.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина П. Димитрова

Членове:

Ирина М. Ганева

ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА при участието на секретаря Диана Здр. Станчева като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно гражданско дело № 20243300500471 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „ЮтеКредит България“ЕООД, подадена чрез пълномощник, против решение № 610/14.10.2024г., постановено по гр.д. № 550/2024г. по описа на РС Разград, с което са отхвърлени предявените обективно съединени искове против В. И. М. за заплащане на следните суми: 62,27 лв. възнаградителна лихва за периода 21.04.2023 г. – 10.06.2023 г., 476,66 лв. обезщетение за забава за периода 21.04.2023 г. – 14.02.2024 г., 324,57 лв. такса за разглеждане по договор за кредит №L310088, ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба до изплащане на вземанията.

Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност на решението на РРС при приложението на материалните норми относно потребителските договори и моли съда да го отмени, като уважи предявените искове.

Не е постъпил писмен отговор от В. И. М..

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа обстановка: със заповед за изпълнение № 127/20.02.2024г., издадена по ч.гр.д. № 266/2024г. на РРС, съдът на основание чл.23 от ЗПК е присъдил задължение по главница в размер 1831,73лв. по договор за кредит № L310088 от 21.11.2022 г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД и В. И. М., заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, и с разпореждане от същата дата е отхвърлил 1 претенциите за всички останали акцесорни вземания. Отказът от издаване на заповед за изпълнение за тези вземания е дал основание на кредитора да предяви настоящия осъдителен иск по чл.415 ал.3 предл. второ в.в. с чл.415 ал.1 т.3 ГПК. Заповедта за изпълнение е придобила стабилитет, поради което присъденото договорно задължение на длъжника следва да се счита за установено.

С договора „ЮтеКредит България“ ЕООД е предоставил на В. И. М. кредит в размер 2500 лв. със срок на погасяване 14 месеца, при годишен процент на разходите (ГПР) 52 % и годишен лихвен процент 17%. Договорена е и такса за разглеждане в размер 454,41лв.

Кредитополучателят се е задължил да погасява задължението си на равни месечни вноски в размер на 230лв., като всяка месечна вноски включва главница, договорна лихва и такса за разглеждане на кредита.

При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е неоснователна. С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към която изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена обща клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално определени, когато са предварително изготвени от търговеца, респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, по арг. от чл.146 ал.2 ЗЗП; уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови законни интереси, не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение на понятието "добросъвестност", но от общите правила на гражданското право, уреждащи изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения, тълкуването на действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение и при изпълнение на действително възникнало договорно задължение, може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин "добросъвестност", на чието изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и наложила се в обществото нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики, които са забранени от закона; уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, 2 водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора.

В разглеждания случай договарянето на такса за разглеждане в размер на 454,41 лева не представлява такса или комисиона за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Предвидената в процесния договор такса за разглеждане по естеството си е свързана с усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но процесното уговорено възнаграждение не е от тази категория. Допълнителните услуги по смисъла на чл.10а, ал. 1 ЗПК са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, например, издаването на удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. Дейностите, за които частният жалбоподател претендира, че се дължи такса за разглеждане, са във връзка с изпълнение на задълженията на страните по договора и за тях не се дължи заплащане от кредитополучателя на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Начиляването на таксата води до неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузата се явява неравноправна по смисъла на изложените по-горе съображения.

По-нататък, разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита като общи разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК е регламентирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Конкретно в разглеждания случай годишният процент на разходите в договора е определен на 52 %.

Ищецът – сега жалбоподател твърди, че таксата за разглеждане е включена в ГПР. В изпълнение на горните изисквания за добросъвестност и спазване на добрата търговска практика, потребителят трябва да е ясно информиран как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочения процент ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Налице е нарушение обаче, тъй като в договора кредиторът се е задоволил с посочването на лихвения процент по заема, такса за разглеждане и ГПР. Липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите и не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, защото, както е посочил в мотивите си районният съд, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Нарушена е разпоредбата на чл.11 т.10 ЗПК относно предоставяне на потребителя на пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да 3 може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Горното нарушение води до недействителност на договора на осн. чл.22 ЗПК, което пък влече последиците на чл.23 с.з. и при това положение длъжникът има задължение за връщане само на главницата и законна лихва върху нея от датата на подаване на заявлението в съда, за което вече е издадена заповед за изпълнение. Претенциите за дължимост на акцесорните вземания – предмет на настоящия иск, са неоснователлни и като ги е отхвърлил, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Искането на жалбоподателя за произнасяне с неприсъствено решение не следва да се уважава, тъй като не е налице предвидената в чл.239 ал.1 т.2 ГК предпоставка за наличието на вероятна основателност на иска, изводима от посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

Потвърждава решение № 610/14.10.2024г., постановено по гр.д. № 550/2024г. по описа на РС Разград.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4