Решение № 2180 от 28.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2180 гр. София, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Петя Попова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20231100500156 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на В. К. С. срещу решение №

20064860/01.11.2022 г. по гр.д. № 71551/2019 г. по описа на СРС, 138 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. К. С. срещу В. В. К. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 20000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.05.2018 г., до погасяването, представляваща непогасена главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, за която в производството по ч.гр.д. № 28790/2018 г. по описа на СРС, 138 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.10.2018 г.

Жалбоподателят – В. К. С., твърди, че решението е неправилно. Сочи, че първоинстаниционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е зачел оспорванията, релевирани в отговора на исковата молба, тъй като същият е подаден след изтичане на срока за отговор и е налице процесуална преклузия. Освен това, счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че е предал в заем на 1 ответника сумата в размер на 20000 лв., поради което изводите на районния съд в обратния смисъл са неправилни. Ето защо, моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен. Претендира разноските по производството.

Ответникът по жалбата – В. В. К., оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от В. К. С. с иск с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу В. В. К., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 20000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.05.2018 г., до погасяването, представляваща непогасена главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, за която в производството по ч.гр.д. № 28790/2018 г. по описа на СРС, 138 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.10.2018 г.

Ищецът – В. К. С., твърди, че 13.03.2017 г. е сключил договор за заем с ответника В. В. К., по силата на който се е задължил да му предаде в заем сумата в общ размер на 20000 лв., като предаването е извършено по следния начин – на 13.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 9000 лв. в брой, на 14.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 8000 лв. в брой, на 15.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 3000 лв. в брой, което е удостоверено с подписани разписки от страна на заемополучателя.

Страните са уговорили срок за връщане на предадените в заем суми, а именно – до 30.05.2017 г., като заемополучателят не е изпълнил задължението си да върне предадените му в заем парични средства. Ето защо, претендира от ответника сумата в размер на 20000 лв., представляваща дължима главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от 08.05.2018 г.

(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до погасяването. Претендира разноските по производството.

С решение № 20064860/01.11.2022 г. по гр.д. № 71551/2019 г. по описа на СРС, 138 състав, искът е отхвърлен изцяло, като първоинстанционният съд е стигнал до извода, че не е доказано заемодателят да е предал на заемополучателя сумата в размер на 20000 лв. по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е НЕПРАВИЛНО.

За основателност на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи наличието на 2 облигационно отношение между него и ответника по договор за заем, т.е. че е предал на ответника в заем сумата в размер на 20000 лв., по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане на процесната сума – изтичане на срока за плащане на задължението за главница, както и размера на вземането.

Договорът за паричен заем е реален и неформален, като за сключването му е необходимо предаването на вещта, предмет на договора, от заемодателя на заемателя, както и две насрещни волеизявления, по силата на които страните изразяват съгласие относно сключване на договор, т.е. необходимо е да е доказано волеизявление на заемателя, с което той изразява съгласие да получи в заем вещта, предмет на договора, съответно – да я върне на заемодателя по уговорения между страните начин. Заемът е едностранен договор, тъй като по силата на него задължение възниква единствено за заемателя – да върне вещта, предмет на договора.

По делото е представен писмен договор за паричен заем от 13.03.2017 г., сключен между В. К. С., в качеството на заемодател, и В. В. К., в качеството на заемополучател. Съгласно чл. 1 от договора, заемодателят предоставя на заемополучателя сумата в размер на 20000 лв. срещу задължение на заемополучателя да върне същата. В чл. 2 от договора е уговорен начин на предаване на сумата, а именно - на 13.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата в размер на 9000 лв. в брой, на 14.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата в размер на 8000 лв. в брой, на 15.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата в размер на 3000 лв. в брой, което следва да се удостовери с подписани разписки от страна на заемополучателя. Уговорен е и срок за връщане на сумата, а именно – 30.05.2017 г. (чл. 3 от договора).

За изпълнение на задължението за предаване на сумата, предмет на договора, са представени от ищеца В. К. С. три броя разписки, подписани от В. К., намиращи се в държане на ищеца. Видно от разписка от 13.03.2017 г., В. В. К. е получил сумата в размер на 9000 лв. на 13.03.2017 г. Видно от разписка от 14.03.2017 г., В. В. К. е получил сумата в размер на 8000 лв. на 13.03.2017 г. Видно от разписка от 15.03.2017 г., В. В. К. е получил сумата в размер на 3000 лв. на 15.03.2017 г. В разписките е посочено, че получените суми касаят договор за заем от 15.03.2017 г., което е мотивирано районния съд да отхвърли претенцията, стигайки до извода, че същите касаят друг договор за заем, а не процесният, сключен на 13.03.2017 г.

Настоящият съдебен състав не споделя посочения извод. Действително, в разписките, представени по делото, е посочено, че същите касаят договор за заем от 15.03.2017 г., а по делото е представен писмен договор за заем между страните, сключен на 13.03.2017 г. В случая, обаче, разписките са подписани от заемополучателя по договора за заем от 13.03.2017 г. – В. В. К.. Датите на разписките и размера на сумите, получаването на които е удостоверено чрез тях, съвпадат изцяло с договорения начин на предаване на заемната сума, съгласно чл. 2 от договора от 13.03.2017 г., а 3 именно - на 13.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 9000 лв. в брой, на 14.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 8000 лв. в брой, на 15.03.2017 г. е предадена сумата в размер на 3000 лв. в брой, което е удостоверено с подписана на заемополучателя.

Разписките представляват частни свиделстващи документи, в които е удостоверено неизгодни за издателя им факти – получаването на суми по процесния договор за заем, поради което притежават материална доказателствена сила за доказване на материализираните в тях удостоверителни изявления, а именно – че описаните в разписките суми са получени реално от заемополучателя. Същите се намират в държане на кредитора по заемното правоотношение, поради което следва да се приеме, че именно заемодателят по процесния договор е предал паричните суми, посочени в разписките.

От друга страна, както беше посочено, за сключването на договора за заем е необходимо предаването на вещта, предмет на договора, а предвид обстоятелството, че последната сума от договорения заем е предадена на 15.03.2017 г., следва да се приеме, че и самият договор се счита сключен на 15.03.2017 г., както е посочено в разписките, въпреки че подписаният такъв е от 13.03.2017 г. Не се установява между страните да е налице друго правоотношение по договор за заем, сключен на 15.03.2017 г., поради което и при тълкуване на писмените доказателства, представени от ищеца – договор за заем от 13.03.2017 г. и три броя разписки, подписани от заемополучателя, то следва извод, че по делото се доказва при условията на пълно и главно доказване реалното предаване на сумата в размер на 20000 лв. от ищеца в полза на ответника в изпълнение на сключения между тях договор за заем.

Следователно, по делото се доказва безспорно, че заемодателят е изпълнил задължението си да предаде на заемателя паричната сума, предмет на договора за заем, съобразно уговорения в договора начин, като за заемателя е възникнало задължение да върне предадената парична сума в уговорения в договор срок – съгласно чл. 3 от договора до 30.05.2017 г.

По делото не са ангажирани доказателства за погасяване на задължението, който факт е в доказателствена тежест на ответника по иска, поради което следва да се приеме, че претенцията е основателна.

Във връзка с изложеното се налага извод, че обжалваното решение следва да бъде отменено, като искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.

Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, решението следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на В. В. К. са присъдени разноски в размер на 1200 лв.

По разноските:

4

Възражението на ответника по жалбата за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивника е неоснователно, тъй като същото е в близък до минималния размер, предвид в НМРАВ, поради което не се явява прекомерно.

При този изход на спора и на основание 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника следва да бъдат присъдените сумите, както следва: 1930 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и сумата в размер на 3000 лв. – разноски за въззивното производство (2600 лв. за адвокатско възнаграждение и 400 лв. за държавна такса).

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20064860/01.11.2022 г. по гр.д. № 71551/2019 г. по описа на СРС, 138 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. К. С. срещу В. В. К. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 20000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.05.2018 г., до погасяването, представляваща непогасена главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, за която в производството по ч.гр.д. № 28790/2018 г. по описа на СРС, 138 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.10.2018 г., както и в частта, с която В. К.

С. е осъден да заплати в полза на В. В. К. сумата в размер на 1200 лв. – представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. В. К., ЕГН **********, дължи на В. К.

С., ЕГН **********, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 20000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.05.2018 г., до погасяването, представляваща непогасена главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, за която в производството по ч.гр.д. № 28790/2018 г. по описа на СРС, 138 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.10.2018 г.