Решение № 4853 от 11.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4853 гр. Пловдив, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330119157 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Л., ЕГН: **********, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 202250289, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал.

1 от ЗПК и чл.26, ал. 1, пред. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем №** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, поради противоречието и със закона.

Ищецът сочи, че сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който получил в заем сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент 40 % и ГПР 48,69% .

Излага, че съгласно чл.4 от договора същият следвал да бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения, а съгласно чл. 4, ал. 2 от същия при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение, същият дължал неустойка в размер на 305,80 лева, която следвало да се заплати разсрочено с погасителните вноски по кредита. Твърди се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото неустойката не е включена в размера на ГПР по процесния договор, от което следвала и недействителността на клаузата за неустойка. В условията на евентуалност се твърди, че неустойката е загубила присъщата за неустойка обезпечителна функция и е уговорена с противоречие с добрите нрави, доколкото възлиза на 90 % от заемната сума.

1

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор на искова молба от ответника.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Страните не спорят относно факта на сключване на процесния договор за потребителски кредит, както и неговите параметри. Тези факти се установяват и от събраните по делото доказателствени материали.

Няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, за ищеца е възникнало задължение да представи обезпечение на кредита, подробно описано в самия договор за паричен заем, като при неизпълнение на това негово задължение, съгласно ал.

2 на чл. 4 от Договора, същият дължал неустойка в размер на 305, 80 лева, която следвало да се заплаща разсрочено с месечните погасителни вноски.

Видно от приетото по делото заключение по ССчЕ на вещото лице Й. П., което се кредитира от настоящия съдебен състав, договорът за паричен заем ще се оскъпи с 323, 91 %, ако в размера на ГПР се включи и сумата за неустойка.

Неустойката за непредставяне на обезпечение по договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита неустойката следва да бъде включена в ГПР. Макар и да няма яснота за това какви компонентни са включени в ГПР, то признанието на ответника, че неустойката не е включена в ГПР, както и самият размер на неустойката спрямо размера на кредита и договорната лихва, са достатъчни, за да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не е действително прилаганият.

С включването на неустойката в ГПР процентът на ГПР щеше да надхвърля този, посочен в договора за кредит. Изложеното налага извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С невключване на неустойката в ГПР, а представянето й на потребителя като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, кредитодателят нарушава посочената законова разпоредба и въвежда потребителя в заблуждение. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало 2 изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР. Размерът на ГПР, посочен в договора, съдът намира, че не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение.

В обобщение, процесният Договор за паричен заем № ** г. е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , а оттук е недействителна и клаузата на чл. 4, ал. 2 от същия. Всичко изложено води до извод за основателност на предявения иск.

При този изход на спора, разноски се дължат в полза на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат в размер на 250 лева, от които 50 лева – ДТ и 200 лева – депозит за ССчЕ.

На ЕАД Е. И. ще се присъди и адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ЗАдВ. в минимален размер от 480 лева с ДДС, като съдът отчита липсва фактическа и правна сложност по делото, множеството на брой подобни казуси в съдилищата в Република България и неявяването на адвоката в открито съдебно заседание.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Н. Г. Л., ЕГН:

********** и „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 202250289, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения помежду им Договор за паричен заем №** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНА, поради противоречието й със закона.

ОСЪЖДА Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 202250289 да заплати на Н. Г. Л., ЕГН: ********** сумата от 250 лева /двеста и петдесет лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

3

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 202250289 да заплати на ЕАД Е. И., с ЕИК: ** сумата от 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Н. Г. Л., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4