Решение № 544 от 02.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 544 гр. София , 26.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на седемнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Дачев

Мария Георгиева

Асен Воденичаров като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20201000502604 по описа за 2020 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 847 от 31.01.2020 г. постановено по гр.дело № 9296/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 19 състав е признато за установено на правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, че Т. И. К. дължи на К. Й. Д. сумата по 11 000 лева, представляващи главница по договор за заем от 16.06.2010 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, считано от 12.03.2013 г. до окончателното изплащане, като са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от 50 000 лева – договорна неустойка по договора за периода от 02.07.2010 год. до 11.03.2013 год., предявена като частичен от сумата 108 240 лева; за сумата от 200 лева, дължими по заемен договор от юни 2009 год.; за сумата от 800 лева, дължими по заемен договор от 16.09.2009 год.; за сумата от 800 лева, по заемен договор от 11.12.2009 год. и за сумата от 200 лева, по заемен договор от 10.11.2010 год. С решението са разпределени разноските по делото.

Решението е обжалвано в установителната му част от ответницата Т. И. К., като се правят оплаквания за неправилност. Излага доводи, че е погасила задължението си преди образуване на заповедното производство.Моли за отмяна на решението в обжалваната установителна част и постановяване на ново с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.

Решението е обжалвано и от ищеца К. Й. Д. в отхвърлителните части. Твърди, че неправилно съдът е възприел липса на заемни договори досежно сумите за които исковете са отхвърлени. Наемния договор е неформален, а разпитаните по делото свидетели установили 1 сключването им. Поддържа, че договорената неустойка не е нищожна, като съдът не е взел предвид отношенията между страните и липсата на дадени обезпечения. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и постанови нова с което исковите претенции да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемите депозират отговори с които взаимно оспорват жалбите на другата страна.

Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира решението в обжалваните части за валидно и допустимо. По очертаните от оплакванията в жалбите предмет на въззивен контрол намира следното:

Пред първоинстанционният съд е предявен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл.240 от ЗЗД, като ищецът К. Й. Д. излага в исковата си молба, че през 2009 г. ответницата го помолила да му даде на заем сумата от 4 900 лв., която сума щяла да върне в едноседмичен срок. Парите дал в присъствие на сина си и без да подпишат документ за получаването й. След известно време ответницата му съобщила, че не може да върне парите и му поискала нов заем от 8 500 лв. със срок за връщане до един месец и за двата дадени такива. Твърди се, че на 16.09.2009 г. изтеглил парите от банковата си сметка и ги дал на ответницата срещу разписка. В уговорения срок същата отново не върнала заетите суми, но поискала нов заем в размер на 22 000 лв. Познат на ищеца, банков служител, му дал бланка за договор, който страните подписали, а ищецът изтеглил парите от банковата си сметка и ги предал на ответницата с уговорката да ги върне в срок до 01.05.2010 г. Дадената в заем парична сума и по този договор не била върната от ответницата. Вместо това, същата поискала нов заем като на 16.06.2010 г. ищецът се съгласил да и даде в заем сумата от 11 000 лв. въз основа на нотариално заверен договор за заем, в който била договорена и неустойка за плащане. Сумата била изтеглена от банка и предадена на ответницата в брой.

Твърди се в исковата молба, че през целия този период страните по договорното правоотношение се виждали и ответницата не отричала, че му дължи пари. През ноември 2010 г. отново разговаряли и тя му съобщила, че е пред голяма сделка, за която й трябвала сумата от 4 000 лв., за да покрие разноските по нея затова ищецът отново дал в заем исканата сума. Ответницата в уговорения срок за връщане отново не върнала заетата сума.

Предвид което ищецът инициирал производство по реда на чл. 417 от ГПК досежно сумите, предмет на нотариално заверения договор като в производството му била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В срока по чл. 414 от ГПК ответницата депозирала възражение. Въз основа на изложеното моли съда да признае за установено по отношение на ответницата, че същата дължи сумата от 11 000 лв. – главница по договор за заем от 16.06.2010 г., сумата от 50 000 лв. – неустойка за забава от 02.07.2010 г. – 11.03.2013 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 108 240 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК, както и да осъди ответницата да му заплати сумата от 200 лв. - дадена в заем през юни 2009 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 4 900 лв., сумата от 800 лв. - дадена в заем на 16.09.2009 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 8 500 лв., сумата от 800 лв. – дадена в заем от 2

11.12.2009 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 22 500 лв., сумата от 200 лв. – дадена в заем от 10.11.2010 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 4 000 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ответницата Т. И. К., чрез процесуален представител оспорва исковите претенции, като твърди недължимост.

Фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и е следната:

От сключен на 16.06.2010 год. договор за заем се установява, че К.Д. е дал в заем на Т.К. сумата от 11 000 лева, в брой срещу насрещното задължение на заемателя да я върне, ведно със уговорената лихва /2% месечна лихва/ в срок до 01.07.2010 г., като договорът служи като разписка за получената сума.

По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК на К.Д. е образувано гр.д. № 10830/2013 г. по описа на СРС, 59 състав, по което на 03.04.2013 год. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 11 000 лв. – главница по нотариално заверен договор за заем от 16.06.2010 г., сумата от 117, 33 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.06.2010 г. – 01.07.2010 г., сумата от 108 240 лв. – неустойка за забава за периода 02.07.2010 г. – 11.03.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.03.2013 г. до изплащането и сумата от 2 387, 15 лв.

– разноски по делото. Вследствие възражение на ответника, направено в срок е образувано и исковото производство за установяване на задължението.

По делото са представени извлечения от банкови сметки на ищеца, от които се установява, че на 16.06.2010 г., на каса му е изплатена сумата от 10 000 лв. с посочено основание „сделка“; на 11.12.2009 г. на каса му е изплатена сумата от 22 500 лв. с посочено основание „сделка“; на 10.11.2010 г. на каса му е изплатена сумата от 3 900 лв. с посочено основание „сделка“ и на 16.09.2009 г. отново на каса му е изплатена сумата от 8 700 лв. с посочено основание „сделка“.

Представено е уведомително писмо по вх. № 1558/2013 г. на МВР, от съдържанието на което се установява, че на 27.06.2013 г. в 04 РПУ – СДВР е заведен заявителски материал № 1558/2013 г. от К.Д. за това, че на 27.06.2013 г. от незаключен лек автомобил „Субару Трибека“ е установил липсата на чанта, съдържаща портфейл със сумата от 2 000 лв., кредитна карта, ключове от трезори, ключ от офис, нотариални актове, акт за раждане и нотариално заверено копие на същия.

Пред първоинстанционният съд са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля К. Д., който е син на ищеца.

При така възприетата фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

3

Между страните по настоящия спор е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен на 16.06.2010 год. договор за заем. Договорът за заем е двустранен и реален, т.е. същия се смята за сключен с предаване на сумата в патримониума на заемателя. В случай не е спорно, че заетата сума е предадена на заемателя, а отделно от това в самия договор съществува клауза, че същия служи като разписка относно това обстоятелство. Въз основа на това съдът приема, че заемодателя е изправната страна по договора и заемателя дължи плащане на заетата сума в договорения срок – до 01.07.2010 г. В доказателствена тежест на ответната страна, съгласно нормата на чл.154 ГПК е да докаже, че на падежа е престирала дължимия резултат, т.е. че на падежа е изплатила изцяло или отчасти претендираната сума.

В настоящия случай ответната страна не ангажира доказателства за точно изпълнение на своето договорно задължение и в тази връзка заетата сума в размер на 11 000 лева е дължима.

Предмет на установителния иск по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК е и частична претенция за договорна неустойка в размер на 50 000 лв. и пълен заявен размер от 108 240 лв. Съгласно чл.10 от заемния договор при забава на заемателя се дължи неустойка в размер на 1 % на ден върху заетата сума. Неустойката е договорна уговорка за уреждане на отговорността при виновно пълно или частично неизпълнение. Нейната функция е да покрие вредите от неизпълнението. Неустойката винаги е форма на договорна отговорност. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо изправната страна по договора да доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Следователно, неустойката едновременно обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват - чл.92 от ЗЗД. В практиката си, постановена по чл.290 ГПК /например №776 от 05.01.2011 г. по гр.дело № 969/2009 г., ІV ГО на ВКС на РБ/ ВКС приема, че решаващият съд трябва да обсъди въпроса дали уговорената неустойката накърнява принципа на чл.9 ЗЗД, поради което е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като за спазването на тази норма съдът следи служебно. Преценката за това е винаги конкретна. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /в този смисъл ТР № 1от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Добрите нрави са неписани правила за поведение, съществуващи като общи принципи, един от които е принципът на справедливостта. При зачитане на този принцип и на функциите на неустойката, при преценка дали тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави трябва да бъдат взети предвид като например естеството на задължението, неговия размер, дали то е обезпечено с други способи /поръчителство, залог и др./, видът на неустойката /компесанторна или мораторна/, съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. В процесния случай се касае за мораторна неустойка, обезпечаваща изпълнението на задължението за връщане на заетата сума пари и чийто размер зависи от продължителността на забавата на длъжника /1% върху дължимото плащане за всеки ден 4 забава/. Въззивната инстанция приема, че така уговорена неустойката не нарушава принципа на чл.9 от ЗЗД и не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Базата върху, която се начислява 1 % за всеки ден забава на длъжника, е заетата сума пари. Неустойката е съответна на претърпените от кредитора вследствие на забавата на длъжника вреди от неизпълнението на задължението за плащане на сумата, а конкретният й размер е правопорционален на продължителността на забавата на длъжника - заемател. Вредите на заемателя са оценими съобразно уговорената в договора падежна дата, защото докато трае забавата той е лишен от ползването на паричните средства и едновременно с това не получава дължимата по договора цена за ползване на тези средства.