Решение № 848 от 14.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 848 гр. София, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Недева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100503437 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20031805/21.04.2022 г. по гр. д. № 60380/2020 г. на Софийски районен съд, 141-и състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. И. С. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Р. И. С. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1580,81 лева, представляваща стойността на топлинни услуги за периода от м. 06.2017 г. – м.

04.2019 г., както и главница в размер на 24,32 лв. за извършено дялово разпределение за същия период за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 368060, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението – 15.07.2020 г., до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 31190/2020 г. на СРС, 141 състав. Със същото решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. И. С. искове с правно основание чл.

422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за стойността на топлинни услуги за разликата над уважения до пълния предявен размер от 2212,14 лв. и за периода 01.05.2016 г.

– м. 05.2017 г., както за главница за дялово разпределение за разликата над уважения до пълния предявен размер от 27,32 лв. и за периода 01.03.2017 г. – 30.05.2017 г. като погасени по давност, и исковете по чл. 422 ГПК, вр чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава върху главницата за доставена топлинна енергия в размер на 361,62 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 03.07.2020 г. и лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 5,73 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 03.07.2020 г., като ответникът е осъден да заплати на 1 ищеца сумата от 502,57 лв. – разноски в първоинстанционното производство, и 62,89 лв. – разноски в заповедното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.

С определение № 20066119/08.11.2022 г. районният съд е оставил без уважение искането на Р. С. за изменение на постановеното решение в частта за разноските, което не е било обжалвано в законоустановения срок. Вместо това е направено искане за допълване на постановеното определение по реда на чл. 248 ГПК, което е оставено без уважение.

В частта, с която исковете на „Топлофикация София“ ЕАД са уважени, решението е обжалвано от ответника Р. И. С. с въззивна жалба вх. № 25041058/23.05.2022 г., допълнена с жалба вх. № 25042087/27.05.2022 г. На първо място в жалбата се излагат подробни оплаквания за нищожност на първоинстанционното решение поради допуснати нарушения на чл. 9 ЗСВ, тъй като след първоначалното разпределяне на делото с протокол за избор на съдия-докладчик на 07.12.2020 г., със заповед на председателя на СРС от 10.05.2021 г. бил определен нов докладчик, който да поеме делата на състава, без да бъде извършен избор на случаен принцип. На следващо място се поддържа, че решението е недопустимо, тъй като не бил налице стабилизиран протокол от последното съдебно заседание по първоинстанционното дело. По същество на спора се оспорва изводът на районния съд за наличие на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, тъй като между страните липсва сключен писмен договор при общи условия. Не били представени и доказателства за откриване на партида на името на ответника. Оспорва се процесният имот, находящ се в сградата-етажна собственост, да е бил присъединен към топлопреносната мрежа, както и между етажната собственост и третото лице – помагач „Б.“ ООД да е сключен договор за извършване на услугата „дялово разпределение“ през процесния период. Оспорва се и изводът на районния съд за действителното доставяне на топлинна енергия до имота. При евентуален извод за наличие на облигационно отношение, се излага становище за недоказаност на претенцията за заплащане на суми за топла вода, начислявани при норма 140 литра на ден, тъй като за ответника не е било налице задължение да осигурява достъп на служителите на „Б.“ ООД.

Поддържат се доводи за неравноправност на клаузите на действащите през процесния период общи условия на Топлофикация София“ ЕАД. Оправя се искане към въззивния съд да постанови решение, с което да прогласи за нищожно първоинстанционното решение, а при условията на евентуалност – да го обезсили като недопустимо, или да го отмени и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Прави се искане към съда за преизчисление на присъдените по делото разноски, което искане следва да бъде ценено като искане за преразпределяне на разноските с оглед изхода на спора, доколкото постановените в първоинстанционното производство определения по чл. 248 ГПК не са били обжалвани в законоустановените срокове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД и третото лице-помагач„Б.“ ООД не вземат становище по жалбата.

2

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. Същото е постановено от състав на родово и местнокомпетентен съд, по правен спор, попадащ в правораздавателната компетентност на гражданския съд. Изготвено е в писмена форма, на български език, съдържа задължителните реквизити по чл. 236, ал. 1 ГПК, подписано е от постановилия го съдия. Неоснователни са доводите за постановяване на решението от незаконен състав поради нарушаване на нормата на чл. 9 ЗСВ. Видно от протокола за избор на съдия докладчик от 16.07.2020 г., ч. гр. д. № 31190/2020 г. на СРС, е било разпределено на И.А., 141-и състав. С протокол от 07.12.2020 г. за избор на съдия-докладчик гр. д. № 60380/2020 г. на СРС е ръчно разпределено на съдия И.А., 141-и състав, съгласно т. 13, б. „а“ от Правилата за разпределение на делата в СРС, приети на общо събрание на 01.11.2016 г., според която разпоредба разпределение на дела чрез опция „ръчен“ избор се прилага при постъпване на искова молба за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, като делото се разпределя на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника. Впоследствие, с оглед липсата на титуляр на 141-и състав в Трето гражданско отделение на СРС, със заповед № АС-213 от 10.05.2020 г. на председателя на СРС, на основание чл. 80, ал. 1 ЗСВ, председателството на 141-и състав в Трето гражданско отделение на СРС е възложено на съдия С.Х., която е постановила обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав не споделя доводите на въззивника за нищожност на обжалваното решение като постановено от незаконен състав поради преразпределяне на делото в нарушение в установения в чл. 9 ЗСВ принцип на случайно разпределение на делата.

Данните по делото налагат извод, че в случая определянето на съдия Х. за докладчик е извършено при спазване на изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и съдилища и Правилата за разпределение на делата в СРС, видно от протоколите за избор на съдия-докладчик, приложени към ч. гр. д. № 31190/2020 г. и гр. д. № 60380/2020 г. на СРС, 141 състав, и на основание издадената заповед на председателя на съда, която заповед е в изпълнение на правомощията с му по чл.

80, ал. 1, т. 2 ЗСВ да организира работата на съдиите в този съд.

За пълнота следва да се посочи, че дори твърдението на въззивника за преразпределяне на делото в нарушение на принципа на случайно разпределение на делата да беше вярно, то това нарушение няма за последица нищожност на постановения съдебен акт. Съгласно константната практика на ВКС, която настоящият състав споделя, евентуално допуснатото нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдия-докладчик или член на съдебния състав не се отразява на валидността на решението и не обуславя неговата 3 нищожност, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или, ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност (в този смисъл решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 346/30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. на ВКС, II г. о.).

В частта, с които предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени, първоинстанционното решението е влязло в сила като необжалвано. В останалата му обжалвана част същото е допустимо, доколкото не се констатира и наличие на пороци, обуславящи извод за недопустимостта му.

Несъстоятелни са доводите на въззивника за липса на стабилизиран протокол от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Видно от материалите по делото, това заседание се е състояло 22.03.2022 г. На 29.09.2022 г. Р. С. е направил искане за допълване и поправка на протокола от посоченото съдебно заседание, което искане е оставено без разглеждане с окончателно определение от 06.04.2022 г., тъй като определението, с което е оставена без разглеждане молба за поправка на протокол не е от категорията на актовете, подлежащи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (в този смисъл - определение № 18 от 11.01.2023 г. по ч. гр. д. № 53/2023 г. на ВКС, IV г. о.).

Софийски градски съд, след като взе предвид изложените в жалбата доводи за неправилност на постановеното решение, намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. По силата на дефиницията, закрепена в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ (след 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно това лице е задължено да монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

От изложеното следва, че договорът за продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл.

150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от КЕВР общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им 4 публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл.