Решение № 80 от 05.05.2023, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Габрово, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Полина Пенкова

Симона Миланези при участието на секретаря Веселина Й. Венкова като разгледа докладваното от Симона Миланези Въззивно гражданско дело № 20234200500077 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 259 и сл. от ГПК.

С решение № 573 от 29.11.2022 г., постановено по гр. д. № 767/22 г., Габровският районен съд е признал за установено, че В. И. П., с ЕГН **********, с адрес гр. Габрово, ул. *** дължи на „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, с ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к 1421, ул.

„Димитър Хаджикоцев" № 52 – 54, СУМИТЕ: 2 177,28 лева - главница, ведно със законната лихва от 30.08.2021 г. /датата на подаване на заявлението/ до изплащане на вземането; 677, 04 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 15.09.2020 г. до 15.08.2021 г.; 606, 75 лв. - лихва - обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 23.08.2021 г., за които е издадена заповед № 753/07.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1508/2021 г. по описа на РС Габрово, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 20а ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.9, ал. 1 от ЗПК и чл.86 от ЗЗД. В тежест на ответницата са възложени разноските по делото.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от В. И. П., чрез адв. М.

Л.а, в която се твърди, че решението е неправилно е незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуалния закон, както и необосновано и недопустимо. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че договорът за потребителски кредит е действителен, тъй като клаузата за възнаградителна лихва в договора е нищожно и тя следва да влече нищожност на целия договор. Излагат се подробни доводи за нищожност на клаузата, 1 регламентираща възнаградителната лихва по договор. Излагат се подробни доводи и се твърди, че не следва да се прилага разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.

Освен това се излагат подробни доводи за противоречие на договора с редица клаузи на ЗПК – чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 20, чл. 10а, ал. 2 във вр. с чл. 143, т. 19 от ЗПК. Възразява, че не са настъпили предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита и същата не е била уведомявана за нея. Не са подписани Общите условия от жалбоподателката. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново, с което да се отхвърли предявения иск.

В срок е постъпил отговор от ответната страна „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в който жалбата се оспорва по подробно изложени доводи и се моли, решението да бъде потвърдено. Претендират се разноските за юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск по чл. 422 от ГПК, предявен от „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, с ЕИК 131134023, срещу В. И.

П., за установяване на дължимостта на присъдени със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК суми за сумите от 2 177,28 лева - главница, ведно със законната лихва от 30.08.2021 г.

/датата на подаване на заявлението/ до изплащане на вземането; 677, 04 лв. договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 15.09.2020 г. до 15.08.2021 г.; 606, 75 лв. - лихва - обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 23.08.2021 г. Изложено е, че с ответницата е сключен договор за потребителски кредит, с цел рефинансиране на други задължения на същата, за сумата от 2 442, 22 лв., която следвало да върне на 14 вноски по 237, 86 лв. илил общо 3 330, 04 лв., като уговорения лихвен процент е в размер на 53, 20 %.

В постъпилия отговор ответницата възразява, че исковата молба е неоснователна. Възразява се, че договорът е недействителен, респ. нищожен, съгласно разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, тъй като не са спазени редица императивни разпоредби на ЗПК. Излагат се възражения за противоречие на договор с нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 20, чл. 10а, ал. 2 ЗПК във вр. с чл. 143, т. 19 от ЗЗЗП. Навежда се възражение за нищожност на клаузата за уговорена лихва в размер на 53, 20 % поради противоречие с добрите нрави, за което се излагат подробни доводи.

За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че по договора кредиторът е изправна страна, а възраженията на ответницата са неоснователни, като е обсъдил всяко от възраженията. Приел е, че от договорът се установява, че ответницата е декларирала, че е получила СЕФ, същият е съставен на ясен и разбираем начин, като няма пасажи, които да са нечетливи или трудно разбираеми и същият отговаря на изискванията на чл.

10, ал. 1 от ЗПК. Договорът не е сключен при общи условия, поради което и не е било нежно приемането на такива. Лихвеният процент на ден е определяем – 53, 20 % на 1/360 дни. Погасителният план е инкорпориран в 2 договор, за което няма забран в закона. Не е предвидена еднократна такса „оценка на риска", поради което в тази част договорът не е нищожен.

Безспорно е установено, че договорът е предоставен за рефинансиране на задължения на ответницата, видно от нейното заявление до кредитора, поради което е прието, че сумата по него е реално предоставена на ответницата. За неоснователно е прието наведеното възражение за ненастъпила предсрочна изискуемост, тъй като кредиторът се позовава на изтекъл срок на договора.

Приел е, че погасителния план е ясен и в него е посочена дължимата главница и лихва, като договорът съдържа клауза даваща право на длъжника да се откаже от същия. Съдът е намерил за неоснователно наведеното възражение за нищожност на процесната клауза определяща ГЛП на 53, 20 %, тъй като ГПР не надвишава определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер от пет пъти размера на законната лихва или 50 %. Годишният процент на разходите по договора е в размер на 49,35%, т.е. по - нисък от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, който е 50%.

Разходите по кредита са в рамките на законовата регламентация, а което е законно, то е и морално, съгласно прогласения още от римското право принцип. Прието е, че претендираното вземане не е погасено по давност.

Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, приема за установено следното:

Не е спорно между страните, че на 14.04.2020 г. между ищеца „ТИ БИ АЙ Банк'" ЕАД, в качеството на кредитор и ответницата В. И. П., ЕГН **********, в качеството на кредитополучател е бил сключен Договор за потребителски кредит № 7001192239. Със заявление за рефинансиране кредитополучателката е пожелала да рефинансира свои задължения по договор 7001056895 и 7001152483, за което била използвана цялата кредитна сума от 2 442,22 лева, което се установява от заключението на вещото лице.

В чл. 7 ал. 1 от договора е посочен размерът на предоставения кредит – 2 442, 22 лв. Съгласно чл. 7, ал. 2 от договора за потребителски кредит, средствата по кредита се превеждат от кредитора по банкова сметка на потребителя в тридневен срок. Съгласно чл. 10 от договора общото крайно задължение по него е 3 330,04 лв., състояща се от главница 2 442,22 лева и 887, 82 договорна лихва, която сума съгласно посочения в чл. 11.2 от договора погасителен план е разсрочена на 14 погасителни месечни вноски, по 237, 86 лв. всяка, за периода от 15.07.2020 г. до 15.08.2021 г. вкл., на която дата изтича и срокът на договора съгласно чл. 6 от него.

От договорът се установява, че същият е сключен на 14.04.2020 г., а падежа на първото плащане от страна на длъжника, съгласно инкорпорирания в него погасителен план, е определен на 15.07.2020 г., т.е. три месеца по – късно от подписването му.

Видно чл. 9, т. 1 от договора годишният лихвени процент е определен в размер на 53, 20 %., като всяка от месечните вноски, посочени в погасителния план, включва два компонента: главница и договорна лихва. В чл. 10 от договора е посочено, че ГПР по кредита е в размер на 49, 35 %.

От заключението на вещото лице, се установява, че в срока на договора, 3 размерът на платеното е в общ размер на 475, 72 лв., като тази сума включва сумата 264, 94 лв. платена главница и 210, 78 лв. платена договорна лихва.

Датите на погасяване на задължението са съответно: 14.07.2020г. - 237,86 лв. и 18.08.2020г. - 237.86 лв. (129, 60 главница и 108, 26 лв. лихва) Остатъчното задължение по договора е за главница в размер на 2 177, 28 лева и за договорна лихва 677, 04 лева по дължимите вноски за периода 15.09.2020 г. до 15.08.2021 г. Върху просрочените вноски за главница за периода от датата на просрочието до 23.08.2021 г. се дължи мораторна лихва в общ размер на 606,76 лева. Вещото лице е приело, че ГПР е в определения размер от 49, 35 %, тъй като договорът е с отложено плащане.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. По същество постановеното решение е правилно и законосъобразно, постановено при всестранно и задълбочено обсъждане на доказателствата по делото, като настоящата инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд и по реда на чл. 272 от ГПК препраща към тях.

Освен, че споделя изводите на първата инстанция, настоящият състав на съда намира, че уговорения годишен лихвен процент в размер на 53, 20 % не е в противоречие с добрите нрави, тъй като не води до нищожност на договора по см. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действително ГПР в договора се определя в размер на 49, 35 %. Годишният процент на разходите се изчислява към момента на сключване на договора, като се посочат взетите допускания съгласно формулата на приложение № 1 към ЗПК. В конкретния случай, единствения разход по договора е възнаградителната лихва и доколкото е предвидено погасяването на заетата сума по договора да започне в един по – късен момент, а именно три месеща след сключването на договора, то определения годишен лихвен процент към момента на сключването на договора ще бъде по – нисък на годишна база от посочените 53, 20 %. В този смисъл договорената възнаградителна лихва, доколкото при отчитането й, при определяне на годишния процент на разходите по договора не надвишава 50 %, то не се установява твърдяната нищожност на клаузата и противоречието й с добрите нрави.

Предвид гореизложеното, решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение, като неоснователна.

С оглед изхода на делото, следва да се присъдят в полза на ответника по въззивната жалба разноските за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за настоящата инстанция.

Воден от гореизложеното, Габровският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 573 от 29.11.2022 г. постановено по гр. д.

4

№ 767/22 г. от Габровския районен съд, като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА В. И. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. *** № *** ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, с ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к 1 4 2 1 , ул. „Димитър Хаджикоцев" № 52 – 54, сумата 100 лева, на осн. чл. 78, ал. 3 вр. Ал. 8 от ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5