Решение № 2069 от 27.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2069 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Х. като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100503256 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20911 от 19.11.2024г., постановено по гр. дело № 47368/2023г. по описа на СРС, 67-ми състав е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че В. Н. А. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл.79, чл. 86, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД сумата от 468,78 лева, представляваща дължима главница по Договор за паричен заем № 550665 от 26.07.2021г., ведно със законна лихва за период от 07.03.2023г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 03.04.2023г. по ч.гр.дело № 12079/2023г. по описа на СРС, 67 състав, като е отхвърлен иска за дължима главница до пълния предявен размер от 1400 лева като погасен поради прихващане, иска за сумата от 261,44 лева, представляваща договорна лихва за период от 26.08.2021г. до 28.03.2022г., както и иска за сумата от 134,28 лева, представляваща мораторна лихва за период от 27.08.2021г. до 07.03.2023г. С решението е осъдена В. Н. А. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл.78, ал. 1 ГПК сумата от 96,61 лева, представляваща разноски за държавна такса, депозит и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата от 22,43 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с която се обжалва решението в частта, с която е уважено възражението за прихващане. В жалбата са изложени съображения, че бил неправилен извода на първоинстанционния съд, че ответницата не била изразила съгласие за 1 прехвърляне на задължението си към „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В чл. 9, ал. 2, т. 2 от договора такова съгласие било дадено изрично с полагане на подписа на ответницата върху договора. Поддържат, че при извършена цесия било допустимо релевиране на възражение за прихващане, но това изявление следвало да се адресира, както до цедента, така и до цесионера. В случая цедентът следвало да бъде привлечен в производството, за да бъде обвързан от решението. Сочат, че ответницата не била представила доказателства такова възражение да било отправяно до цедента, както и не била привлякла последния като подпомагаща страна, поради което „Сити кеш“ ООД не можело да се ползва от постановеното решение. Твърдят, че недействителността на договора за потребителски кредит № 508270 от 22.03.2021г., представен към отговора на исковата молба, била установена с обжалваното решение, доколкото нямало данни да било проведено друго съдебно производство, което да било приключило с акт в този смисъл. Поради което надвнесената от ответницата сума била изискуема от влизането в сила, което към настоящия момент не се било осъществило. Считат, че към момента, в който било направено изявлението за прихващане, не била налице една от предпоставките, които законът изисква, а именно изискуемостта на едното от насрещните вземания. Искането към съда е да отмени решението в частта, с която е уважено възражението за прихващане и да се произнесе по същество. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Н. А..

Решение № 20911 от 19.11.2024г., постановено по гр. дело № 47368/2023г. по описа на СРС, 67-ми състав в частта, с която е признато за установено, че В. А. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 468,78 лева, главница по договор за паричен заем № 550665 от 26.07.2021г., ведно със законната лихва за период от 07.03.2023г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.04.2023г. по ч.гр. дело № 12079/2023г. по описа на СРС, 67-ми състав, както и в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 261,44 лева, представляваща договорна лихва за период от 26.08.2021г. до 28.03.2022г., както и иска за сумата от 134,28 лева, представляваща мораторна лихва за период от 27.08.2021г. до 07.03.2023г. като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. По правилността на решението намира следното:

СРС е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: наличие на валидно правоотношение по договор за заем между цедента и ответника, предоставянето на заетата сума, размера на претендираните главница, възнаградителна и мораторна лихва, както и че вземанията са му прехвърлени с договор за цесия.

В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените обстоятелства да докаже плащане на вземанията, както и възраженията си. В конкретния случай с отговора на исковата молба е релевирано възражение за прихващане на основание чл. 103, ал. 3 ЗЗД със сумата от 901,22 лева, представляваща заплатена въз основа на нищожна клауза неустойка поради непредоставяне на обезпечение, начислена на основание чл. 8 от договор за потребителски кредит от 22.03.2021г., сключен между В. Н. А. и „Сити кеш“ ООД /цедент/.

На етапа на въззивното производство между страните не са спорни следните обстоятелства: че между „Сити кеш“ ООД и В. А. е бил сключен Договор за потребителски кредит № 550665 от 26.07.2021г., по силата на който на ответницата е бил отпуснат заем в размер на 1400 лева, както и че по същия са извършвани плащания в общ размер от 30 лева; че вземанията по процесния договор за потребителски кредит са били прехвърлени от „Сити кеш“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от 12.04.2022г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 26.08.2021г.; както и че между В. А. и „Сити кеш“ ООД е бил сключен Договор за потребителски кредит № 508270 от 22.03.2021г., по който е била начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение чрез поръчители в размер на 901,22 лева, която сума е била заплатена от В. А., както следва: сумата от 529,57 лева с 2 броя приходни касови ордери на 28.05.2021г. и на 21.06.2021г., а сумата от 371,65 лева чрез рефинансиране с процесния договор за потребителски кредит от 26.07.2021г. В този смисъл са и изводите на вещото лице по приетата ССчЕ, която съдът кредитира като пълно и компетентно дадена на основание чл. 202 ГПК. В проведеното съдебно заседание на 19.06.2024г. експертът е посочил, че има закриване на вземанията на „Сити кеш“ ООД със сумата на рефинансиране, тоест закриване на оставащите неплатени вноски към 26.07.2021г. Източникът на сумата 1305 лева бил от отпуснатия договор за заем.

Вещото лице е посочило, че старият кредит е бил погасен чрез рефинансиране чрез отпускане на новия заем.

С оглед доводите и пределите на въззивната жалба извън предмета на въззивна проверка са изводите на първоинстанционния съд за недействителност на Договора за потребителски кредит № 550665 от 26.07.2021г. на основание чл. 22 ЗПК, както и недействителността на неустоечната клауза, уредена в чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 508270 от 22.03.2021г.

Предмет на въззивна проверка е единствено правилността на извършеното от СРС прихващане, по което настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно чл. 103, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на 3 вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор. По приложението на горецитираната разпоредба е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 247/02.03.2018г. по т.д. № 1873/2016 г. на I ТО, в което е разяснено, че „В чл. 103, ал. 3 ЗЗД се установява правото на длъжника, независимо от настъпилата спрямо него след съобщаването на цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД смяна на титуляра на вземането, да извърши прихващане на дълга си към новия кредитор (цесионера) с вземане, което има към стария кредитор (цедента). Очертаното право на компенсация не възниква, съответно се погасява, ако длъжникът към момента на уведомяването му от прехвърлителя за цесията или по – късно изрази съгласие с нея. Законът не изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презюмира.

Съобразно правилото на чл. 154 ГПК, тежестта на доказване на дадено от длъжника съгласие с извършване на прехвърлянето на вземането се носи от лицето, което иска да се ползва от този факт. Ако цесионерът или цедентът оспорват извършено от длъжника прихващане на дълга му с негово вземане към стария кредитор, основано на твърдение за наличие на съгласие на длъжника с цесията, в тежест на оспорващия правото на компенсация е да докаже наличието на съгласие по чл. 103, ал. 3 ЗЗД и то при условията на пълно и главно доказване.”. В същия смисъл е Решение № 330/11.02.2019г. по т.д. № 2839/2017г. на II Т.О. на ВКС. С Решение № 114/10.10.2019г. по т.д. № 2704/2018 г. на II Т.О. на ВКС е разяснено следното: „В съдебната практика и в доктрината не съществува спор, че с постигане на съгласие между цедента и цесионера за прехвърляне на съществуващо прехвърлимо вземане, цесионерът не става страна в договорното правоотношение. По силата на валидно сключен цесионен договор старият кредитор на длъжника се замества с нов кредитор. Макар в резултат на цесията цесионерът да не придобива качеството на правоприемник /универсален или частен/ на цедента, длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл. 103, ал. 3 от ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения.

Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл. 103, ал. 3 от ЗЗД предпоставки”. В същия смисъл са и Решение № 50118/07.11.2023 г. по т.д. № 1371/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 50151/01.12.2022 г. по т.д. № 344/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 50050/23.06.2023 г. по т.д. № 519/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 50048/13.06.2023 г. по т.д. № 605/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 313 от 11.11.2025г., постановено по к.т. д. № 396/2024г. по описа на ВКС.

Тоест според трайната практика на ВКС длъжникът по цедираното вземане може след съобщаването на цесията да направи всички възражения, които е имал спрямо цедента, стига да не е приел извършването на цесията. Възраженията на длъжника, вкл. това за 4 прихващане, се погасяват само ако той изрично се е съгласил с прехвърлянето на вземането.

Липсата на такова съгласие, обаче, не може да се приравни на приемане на цесията.

Предвид гореизложените разрешения въззивният съд намира доводите на въззивника, че ответникът е дал съгласие за извършената цесия, обективирано в самия договор за заем, сключен с цедента „Сити кеш“ ООД, а именно в разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 2, за неоснователно. Съгласно цитираната разпоредба кредиторът има право да прехвърли вземанията си по договора за кредит на трето лице, включително да ги заложи в полза на трето лице съгласно изискванията на Закона за особени залози. Както беше посочено, законът изисква съгласието на длъжника да е дадено при съобщена му цесия, т.е. едва след като до неговото знание е достигнало обстоятелството, че вземането спрямо него е прехвърлено на друг кредитор, да изрази съгласие/несъгласие по отношение на извършената цесия. Тълкуването дадено от въззивника не съответства на смисъла на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, доколкото горецитираната разпоредба в договора за потребителски кредит урежда единствено принципната възможност за прехвърляне на вземанията по договора за заем.