Определение № 50 от 11.02.2025, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50 гр. К., 11.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Невена К. Калинова

Боян Б. Ешпеков като разгледа докладваното от Пламен Ал. Александров Въззивно частно гражданско дело № 20245100500315 по описа за 2024 година Производството е по чл. 278 във връзка с чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „И.С.К.“ ООД гр. С. против определение № 1160 от 11.10.2024 г., постановено по гр. д. № 206/2023 г. по описа на Районен съд – К., в частта, с която е допълнено по реда на чл. 248 от ГПК решение № 287 от 19.06.2024 г. по гр. д. № 206/2023 г. на Районен съд – К. в частта за разноските, като се осъжда, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, „И.С.К.” ООД гр. С. да заплати на адв. К. И. Б. сумата от 432 лева – разноски за осъществената в полза на ответника правна защита и съдействие по ч. гр. д.

№ 999/2022 г. на PC – К., както и да заплати на адв. Н. И. И. сумата от 1037.62 лева – разноски за осъществената в полза на ответника правна защита и съдействие по гр. д. № 206/2023 на РС-К.. Счита се, че определението в обжалваната му част е неправилно – постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В частната жалба се излагат съображения, че неправилно е бил определен размерът на адвокатско възнаграждение за процесуални представители както в заповедното, така и в исковото производство, за всеки един от съединените искове. Счита, че в случая следва да се определи едно възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв въз основа на общия размер на вземанията във всяко от двете производства. По отношение на възнаграждението за подаденото в заповедното производство възражение 1 счита, че същото следва да бъде определено по аналогия, капо се изходи от вида и същността на процесуалното действие, като в конкретния случай трябва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради изложеното се иска отмяна на атакуваното определение в обжалваната му част, като се намалят разноските, присъдени в заповедното и исковото производство, до по-нисък размер, съразмерно на отхвърлената част от исковете, на база аритметичния сбор от всички претенции.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от адв. Н.

И. и адв. К. Б., в който се излага довод за недопустимост на частната жалба, поради непредставяне на списък на разноските от страна на заявителя, като се позовават на т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2021 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност излагат съображения и за неоснователност на частната жалба.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните, както и данните по делото, приема следното:

Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Неоснователно е в тази връзка позоваването на адв. Н. И. и адв.

К. Б. на т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2021 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 от ГПК, е недопустима. Цитираното се отнася за страната, която е инициирала искането за изменение на съдебното решение в частта за разноските. В случая, производството по чл. 248 от ГПК, по което е постановен съдебния акт в неговата обжалвана част, с която е присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Н. И. и на адв. К. Б., е инициирано именно от последните, а не от частния жалбоподател, поради което представянето на списък на разноските от страна на частния жалбоподател не е предпоставка за допустимост на подадената частна жалба, а цитираното тълкувателно решение е неприложимо в случая.

По същество:

По гр. д. № 206/2023 г. по описа на Районен съд – К. са били предявени от „И.С.К.“ ООД гр. С. против С. З. С. три иска, както следва: 1.) иск за 2 главница в размер на 2 500.02 лева, 2.) иск за договорна (възнаградителна) лихва в размер на 286.50 лева, 3.) иск за законна лихва за забава в размер на 184.72 лева.

В първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 18.04.2023 г., с който е договорено на ответника С. З.

С. да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – материално затруднено лице. Във връзка с оказаната му безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА , пълномощникът на ответника – адв. Н. И. е направил искане за присъждане на възнаграждение, съгласно инкорпориран в отговора на исковата молба списък по чл. 80 от ГПК, в размер на 660 лева за иска за главница и по 480 лева за иска за договорна лихва и иска за законна лихва за забава.

Видно от приложеното заповедно производство – гр. д. № 999/2022 г. по описа на Районен съд – К., подадено е възражение по чл. 414 от ГПК от адв.

К. Б., в качеството й на пълномощник на длъжника С. З. С.. Към възражението е приложен договор за правна помощ и съдействие от 10.11.2022 г., с който е договорено на длъжника С. З. С. да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – материално затруднено лице.

С постановеното по делото решение № 287 от 19.06.2024 г. районният съд е уважил иска за главница за сумата в размер на 2 206.02 лева, като го е отхвърлил за разликата над 2 206.02 лева до 2 500.02 лева, както и е отхвърлил иска за договорна лихва в размер на 286.50 лева и иска за законна лихва за забава в размер на 184.72 лева. С решението съдът не се е произнесъл по направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.

С молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК адв. Н. И. е направил искане за допълване на постановеното решение и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 77.62 лева по иска за главница, съобразно отхвърлената част, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на по 480 лева за всеки един от иска за договорна лихва и иска за законна лихва за забава.

С молба по чл. 248 от ГПК, депозирана от адв. К. Б., е направено искане за допълване на постановеното решение и присъждане на адвокатско 3 възнаграждение на адв. К. Б. в размер на 23.52 лева по иска за главница, съобразно отхвърлената част, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на по 200 лева за всеки един от иска за договорна лихва и иска за законна лихва за забава.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение № 1160 от 11.10.2024 г., първоинстанционния съд е допълнил решение № 287 от 19.06.2024 г. по гр. д. № 206/2023 г. на Районен съд – К., в частта за разноските, като е осъдил, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, „И.С.К.” ООД гр. С. да заплати на адв. К. И. Б. сумата от 432 лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие по ч. гр. д. № 999/2022 г. на PC – К., както и да заплати на адв. Н. И. И. сумата от 1 037.62 лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие по гр. д. № 206/2023 на РС-К..

Видно от обжалваното определение районният съд е присъдил на адв.

Н. И., за предоставената на ищеца безплатна правна помощ в първоинстанционното производство, адвокатско възнаграждение за всеки един от отхвърлените три иска – два изцяло и един (за главницата) – частично.

В тази връзка следва да се посочи, че съобразно изхода на спора пред първата инстанция на процесуалния представител на ответника се дължи адвокатско възнаграждение в минимален размер, определено по реда на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съгласно съдебната практика, от значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор. Съобразно чл. 68 ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси се предявяват обективно или субективно съединени искове. Според чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, като за всеки иск се определя минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на 4 отговорността за разноски.

В този смисъл е актуалната съдебна практика – определение № 50 от 17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4735/2022 г., ІІІ г. о., ГК, определение № 146 от 4.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., ІІ т. о., ТК, определение № 88 от 9.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 446/2022 г., ІV г. о., ГК и др.

Ето защо, неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено върху целия интерес, а не да бъде определяно възнаграждение за всеки един иск.

Предвид гореизложеното, на адв. Н. И. се дължи адвокатско възнаграждение, за предоставената на ищеца безплатна правна помощ в първоинстанционното производство, в минимален размер, което с оглед размера на отхвърлената част на иска за главница (294 лева) и размера на двата изцяло отхвърлени иска – за договорна лихва (286.50 лева) и за законна лихва за забава (184.72 лева), е в размер общо на 864.68 лева, от които 64.68 лева – адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на иска за главница, и по 400 лева за всеки един от отхвърлените изцяло два иска. Тук следва да се посочи, че по делото не са представени доказателства, установяващи, че върху така определеното възнаграждение следва да бъде начислен ДДС.

Ето защо, следва да се отмени обжалваното определение в частта, с която на адв. Н. И. е присъдено адвокатско възнаграждение, за предоставената безплатно правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство, за разликата над 864.68 лева до присъдения размер от 1 037.62 лева, като в тази част молбата се остави без уважение.

При преценка дължимостта на разноските, сторени в заповедното производство от длъжника, и конкретно в случая, тези дължими на адвоката, осъществил в негова полза безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата, следва да се има предвид, че същите са по повод подадено възражение срещу издадената в полза на „И.С.К.“ ООД гр. С. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, а процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК. Следва да се възприеме разрешението, дадено в Определение № 102 от 14.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г. на ВКС, ТК, I т.o., че разноските следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за 5 минималните размери на адвокатските възнаграждения по аналогия на основание §1 от Допълнителните разпоредби. Правилото на чл. 11 урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство. Необходимо е да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл. 419 от ГПК, искане за спиране - чл. 420 от ГПК и възражение - чл. 414 от ГПК, все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод извършване на сочените действия не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид разписаното правило в чл. 7, ал.

7 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Едва с отговора на исковата молба по чл. 422 от ГПК ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право. В този смисъл са и определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., ТК, ІІ т. о., определение № 45 ОТ 23.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., ТК, І т. о.