Решение № 379 от 17.10.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. Перник, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20231700500265 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Обжалва се Решение № 161 постановено на 17.02.2023 г. по гр.дело № 4509 по описа на Пернишкия районен съд за 2022 г.,с което е отхвърлен предявен на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на К. С. Г., ЕГН ********** от *** да заплати на И.

Д. И., ЕГН ********** от *** сумата от 5260 евро, дадена в заем - на 26.06.2020 г. и невърната в уговорения срок - до 26.09.2020, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 03.08.2022 г. до окончателното плащане, като неоснователен. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските.

В жалбата си, подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК ищецът в първоинстанционното производство иска отмяната на първоинстанционното решение, като намира същото за неправилно и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Навеждат се твърдения, че първата инстанция неправилно е оставила без уважение искането за евентуално съединяване на искове, направено в законовия срок. Сочи се, че при постановяване на акта съдът не се е съобразил със практиката на ВКС, касаеща проблеми с процедурата по изменение на иска в ГПК. Намира, че правилно районния съд е приел, че има предявен нов иск, наред с първоначалния, но в последствие в нарушение на чл. 214, ал. 1 от ГПК е заключил, че това е недопустимо изменение. Въз основа на изложеното във въззивната 1 жалба се иска отстраняване на допуснатия от първоинстанционния съд порок, като бъде допуснато исканото изменение чрез присъединяване на нов иск по чл. 59 от ГПК.

В условията на евентуалност се прави искане за произнасяне относно неговата основателност в претендирания размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е изразила становище по жалбата, като е изложила съображения за неоснователността й. Намира първоинстанционното решение за правилно, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което счита, че същото следва да бъде потвърдено. Оспорват се наведените с въззивната жалба твърдения за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е допуснато съединяване на искове. Моли за постановяване на решение, с което въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното производство бъде потвърдено като правилно и обосновано, постановено в съответствие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Прави искане за присъждане на сторените разноски в настоящото производство, включително за юрисконсулско възнаграждение. Във въззивната фаза на процеса не са събирани нови доказателства и доказателствени средства.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивната страна не се явява и не изпраща представител.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата редовно призована не се явява и не изпраща представител.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК - подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, въззивният съд съобрази следното:

С т.1 от ТР №1/2013г. на ГТК на ВКС е дадено следното разрешение относно правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба: "При преценката за правилността на обжалвания съдебен акт служебният контрол следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в 2 жалбата". В мотивите на ТР е обсъдена нормата на чл. 5 от ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, съобразно ТР следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.

При съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с оглед приложимостта им в настоящото въззивно гражданско производство, въззивният съд извърши служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд - гр. Перник, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

В разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД посочва, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество или качество.

Договорът за заем е реален (той се счита за сключен едва, когато има реално предаване на вещите), неформален ( за действителността ме не се изисква специална форма), безвъзмезден ( по принцип, ако не е уговорена изрично лихва). В тежест на заемателя е той да върне вещ по вид, качество и количество, отговарящи на получените.

В конкретният казус от наличните по делото доказателства се установява безспорно, че на 26.06.2020 г. са извършени следните банкови преводи от страна на И.

Д. И.: 1000 евро от сметка, с IBAN: ***, разкрита на името на ищеца в банка *** по сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ответницата, с основание за плащането семейна помощ; 1000 евро от сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ищеца в банка *** по сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ответницата, с основание за плащането - семейна помощ; 630 евро от банкова сметка с IBAN:***, разкрита на името на ищеца в банка *** по банкова сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ответницата, с основание за плащането - семейна помощ; 1000 евро от банкова сметка с IBAN:***, разкрита на името на ищеца в банка *** по банкова сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ответницата, с основание за плащането - семейна помощ; 1000 евро от банкова сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ищеца в банка *** по банкова сметка с IBAN: ***, разкрита на името на ответницата, с основание за плащането - семейна помощ.

О т представените разпечатани на хартиен носител съобщения, разменени чрез 3 приложението „Месинджър“, както и от назначената и изготвена във връзка с тях съдебно-техническа експертиза, се установява, че съобщенията са разменени между профили, регистрирани в приложението „Фейсбук Месинджър“ с имена „Т.М.“ и „Г.

Д.“. Установява се още, че потребител с профил „Т.М.“ е поискал от потребител с профил „Г. Д.“ да му изпрати банкова сметка. В отговор е изпратен е IBAN ***, с уточнение че сметката е на изпращача, но е на друго име. От проведената кореспонденция не става ясно каква уговорка имат.

По делото са разпитани и свидетелите Д. Г. Ц. и Д. И. Д., доведени от ищеца и Г.

О.Д. доведе от ответната страна. Правилна е преценката на съда относно достоверността на дадените показания, като първата инстанция е преценила показанията, дадени от Д. като „житейски нелогични, фаргментирани и не съдържащи достатъчно точност и яснота“, поради което същите не са кредитирани.

За правилна съдът намира и преценката на районния съд относно кредитирането на свидетелските показания, дадени от останалите двама свидетели по делото - Д. Г. Ц. и Д. И. Д., като намира същите за ясни и конкретни, допринасящи за изясняване на фактическата обстановка.

Правилни са доводите на съда относно теоретичните постановки в хипотезите на чл. 240 ЗЗД относно вида и изискванията към договора за заем и допустимостта на свидетелски показания предвид чл. 164 ГПК, поради което въззивния съд не е необходимо да ги преповтаря.

Съдът намира, че от съвкупната преценка на доказателствата - преки и косвени такива, може да се приеме за доказано превеждането на процесната сума от ищеца на ответницата, с основание за плащането - семейна помощ. Същевременно от представена от ответницата по делото разписка, се установява, че същата на 10.07.2020 г. е предала на свидетеля Д. парична сума в размер на 10 252 лв. Представената разписка не е оспорена от насрещната страна както по отношение на истинността и, така и по отношение на достоверността на посочената в нея дата. От наличните по делото доказателства се установява, че банковата сметка на ответницата е изпратена на ищеца от Г.О.Д. и по нея са постъпили суми в общ размер на 5 260 евро. Ищеца от своя страна не е успял да докаже, че съществува реална договорка между него и К. Г., по силата на която той й е превел процесната сума, срещу насрещното задължение от нейна страна тя да върне сумата. Предвид реалния характер на договора за заем, в тежест на ищеца е да установи по пътя на пълното и главно доказване предаването исковата сумата на ответницата, естеството на сумата – предоставянето й в заем, като с оглед цената на иска и предвид забраната по чл.164, ал.1 т.3 ГПК същото може да бъде установено единствено с писмени доказателства. Липсата на такова доказване, с оглед липсата на ангажирани писмени доказателства, води до отхвърляне на иска като неоснователен, което е сторил и първоинстанционния съд.

За неоснователни настоящия съдебен състав намира оплакванията във въззивната жалба, досежно твърдяното от жалбоподателя съществено нарушение на съдопроизводствените правила, осъществено чрез недопускане на поисканото от жалбоподателя-ищец изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК, доколкото суверенна е преценката на съда дали да допусне исканото изменение или не, ако прецени, че е уместно с оглед защитата на ответника. Съществено процесуално нарушение би било допускане от съда на недопустимо изменение на иска, а не обратното, доколкото във 4 втората хипотеза (каквато е и настоящата), не се прегражда пътя на защита на ищеца и същия би могъл да предяви иска си в отделно производство.

Направените от въззивния съд изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, право на разноски за сторените в настоящото производство разноски има ответника. Доколкото липсват доказателства за сторени такива, предвид липсата на приложен списък по чл. 80 от ГПК, то те не следва да бъдат присъдени.