Решение № 117 от 11.06.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. Велико Търново, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНЕТА ИЛИНСКА

Членове:

ЖЕНЯ ИВАНОВА

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от ЖЕНЯ ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20264000500165 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 62 / 04.02.2026 г. по гр. д. № 266 / 2025 г. по описа на ОС Велико Търново е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на М. Г. К. следните суми: сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.143, ал.1 от НК, по което М. Г. К. е оправдан с влязла в законна сила присъда по НОХД № 415/2023 г. по описа на ВТРС, потвърдена с решение № 49/27.03.2024 г. по ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ВТОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен, като неоснователен, искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 22 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева; сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.143, ал.1 от НК, по което М. Г. К. е оправдан с влязла в законна сила присъда по НОХД № 415/2023 г. по описа 1 на ВТРС, потвърдена с Решение № 49/27.03.2024 г. по ВНОХД №131/2024 г. по описа на ВТОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

Присъдени са разноски.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство М. Г. К., чрез процесуалния му представител, против горепосоченото решение, в отхвърлителната му част за сумата над 22 000 лева до претендираната от 150 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху него, като неправилно. Релевира се оплакване за неправилно приложение на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение било занижено, несъответно на конкретно установените по делото неимуществени вреди, а именно: продължителността на воденото срещу ищеца наказателно преследване; същественото засягане на неговото достойнство, добро име и известността му в обществото; влошаване на здравословното му състояние и подлагането му на постоянен стрес и остро психо-емоционално напрежение, вследствие воденото разследване, а впоследствие и след внасянето на делото в съда; изпитването на унижение и срам, предвид това, че бил познат и известен в обществото и сред своите съграждани, приятели и близки като човек, достоен за подражание и уважение и винаги, както по време на изпълнение на служебните си задължения, така и в личния живот, е бил даван за пример; изпълнявал в един сравнително малък град длъжността заместник - директор на ТД на НАП, което предполагало и изисквало по-високо обществено доверие, както и по-широка обществена известност; разгласяването и неминуемото узнаване на случая в обществото и т.н. Искането до въззивния съд е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на предявения иск за заплащане на неимуществени вреди над размера от 22 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от другата страна Прокуратурата на Република България.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Прокуратурата на Република България, против горепосоченото решение в частта, в която е уважен предявеният иск за заплащане на неимуществени вреди, като неправилно. Твърди се, че при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, не били съобразени от съда всички важни за това обстоятелства и не бил извършен анализ на събраните доказателства, което довело до погрешни фактически и правни изводи на съда. Периодът от 2 години, един месец и 11 дена от привличането на ищеца като обвиняем до постановяване на решение № 49 от 27.03.2024 г., което било окончателно, бил с номинална продължителност, спрямо ищеца не 2 били взети мерки за процесуална принуда, за престъплението, за което му е било повдигнатото обвинение (чл. 143, ал. 1 от НК) се предвиждало наказание до 6 г. лишаване от свобода, без предвиден минимум, трите явявания за предявяване на разследването по ДП № ЗМ 160/2020 г. по описа на ОД на МВР Велико Търново не били задължителни за ищеца, ищецът не бил отстранен от работа, не била отчетена и съдебната практика по подобни случаи, представените разпечатки от публикации в пресата не съдържали информация за конкретното лице, на което му било повдигнато обвинение.

Всички тези обстоятелства, сочили, че интензивността на наказателната репресия била по - ниска от обичайното, с което следвало да бъде съобразен и размерът на присъденото обезщетение, като се намали. Излагат се съображения и за липса причинно - следствена връзка между сърдечносъдовите заболявания на М. Г. К. и полученият от него инсулт и воденото срещу него наказателно преследване, тъй като това състояние било налице, преди да му бъде повдигнато обвинение и инсултът се явявал закономерна последица с напредването на възрастта му. В решението съдът изобщо не бил коментирал и наличието на други фактори, източник на тревоги и страдания.

Искането до въззивния съд е за отмяна на решението, като бъде отхвърлен предявеният от ищеца иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди, като недоказан по основание и размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от другата страна М.

Г. К..

Първоинстанционното решение досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като необжалвано, е влязло в законна сила и е изключено от въззивен контрол.

В открито съдебно заседание М. Г. К., лично и чрез процесуалния си представител, поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения, които доразвива, както и оспорва въззивната жалба на другата страна.

В открито съдебно заседание представителят на Прокуратурата на Република България оспорва въззивната жалба на К. и поддържа тази, подадена от Прокуратурата. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка, съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните му части - и допустимо.

3

Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл. 271, ал.1 ГПК на правилността на решението, в обжалваните му части, съобразно правомощията си.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от М. Г. К. против Прокуратурата на Република България, кумулативно обективно съединени искове с правни основания чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лева и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 лева, и искове с правни основания чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава /мораторна лихва/ върху тях, считано от 27.03.2024 г. /влизане в сила на оправдателна присъда/ до окончателното им изплащане.

В исковата молба ищецът М. Г. К. е изложил следните обстоятелства досежно претърпените от него неимуществени вреди и претендираната законна лихва за тях, които само са предмет на разглеждане във въззивното производство, както следва:

Твърди, че работил като държавен служител в ТД на НАП - Велико Търново 21 години и 8 месеца на различни длъжности, с отлични характеристики и постигнат най – висок ранг, като последно заеманата от него длъжност била „заместник - директор“ в ТД на НАП - Велико Търново.

Твърди още, че е бил привлечен като обвиняем с постановление от 16.02.2022 г. на прокурор при Районна прокуратура - Велико Търново, предявено му на 01.03.2022 г., по ДП № ЗМ-160/2020 г. по описа на ОД на МВР - Велико Търново, за това, че в периода 22.08.2019 г. - 23.08.2019 г., в гр.

Велико Търново, принудил Й. Д. Д. - гл. юрисконсулт на ТД на НАП - Велико Търново, да изготви жалба от името на дружество „Булкарто “ ЕООД, чрез Териториалния директор на ТД на НАП - Велико Търново, до Административен съд - Габрово против действията на органи по приходите в ГД „ Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, като за това злоупотребил с власт използвал йерархическа зависимост на подчинения му Й. Д. спрямо заеманата от него длъжност на заместник-директор на ТД на НАП - Велико Търново престъпление по чл.143, ал.1 НК. След привличането му като обвиняем, бил разпитан в това качество и му била извършена криминалистическа регистрация - вземане на отпечатъци от пръстите на двете ръце, изготвяне на фотоснимки в различни позиции на тялото, вземане на материал за ДНК анализ, от което се почувствал много унизително. Освен това, се явявал три пъти за предявяване на разследването в сградата на ОД на МВР - Велико Търново. След това, бил предаден на съд с внесен обвинителен акт против него за горепосоченото деяние и било образувано НОХД № 415/2023г. по описа на РС – Велико Търново. Били проведени 6 съдебни заседания, като с присъда № 08/05.02.2024 г. бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан изцяло. Последвал протест на прокуратурата, образувано било ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ОС – Велико Търново, като с постановеното по него решение № 49/27.03.2024 г. била потвърдена 4 оправдателната присъда.

Ищецът твърди, че това незаконно наказателно преследване му се отразило изключително тежко на здравословното му състояние, като изживял изключителен стрес, изразяващ се в безсъние, напрежение и срам, наложило посещения на лекари – специалисти и прием на медикаменти. Вследствие представянето му в съда като личност с висока степен на обществена опасност, след проведеното открито съдебно заседание пред ОС – Велико Търново, се наложило да бъде приет в Спешно отделение при МОБАЛ „ Д-р Стефан Черкезов “ - Велико Търново за стабилизиране на състоянието му.

Стигнало се и до сериозно влошаване на неговото здраве, получил исхемичен мозъчен инсулт. Наложило се лечение в неврологично отделение на МОБАЛ „ Д-р Стефан Черкезов “ - Велико Търново, а след това се наложило лечение и в СБАЛ по Кардиология - Велико Търново. Развил и смесено тревожно депресивно разстройство, с трайни негативни и продължаващи последици в неговата психика. Станал раздразнителен, потиснат, изолирал се, вял, с негативни мисли, загубил увереност и самочувствие.

Повдигнатото му обвинение и предаването на съд придобило широка гласност, чрез публикации в различни вестници и в резултат на това съседи, приятели и познати започнали да странят от него. Били уронени достойнството му и доброто име в обществото.

Оценява нанесените му неимуществени вреди на сума в размер от 150 000 лева, като претендира и законна лихва върху това обезщетение, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 27.03.2024 г. до окончателното му изплащане.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Прокуратура на Република България, с който се оспорва иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, както по основание, така и по размер. Претендираните неимуществени вреди не били подкрепени с доказателства, не била доказана и причинната връзка между твърдяното увредено здравословно състояние на ищеца и воденото наказателно производство. Твърди се, че Прокуратура на Република България не можела да носи отговорност във връзка с медийните публикации за ищеца.