Определение № 18088 от 26.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18088 гр. София, 26.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-А, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Богдана Желявска

Членове:

Цветелина Евг. Георгиева

Екатерина Стоева като разгледа докладваното от Екатерина Стоева Въззивно частно гражданско дело № 20251100508057 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, гр.София против разпореждане от 19.05.2025г., постановено по гр.д.№ 26179/2025г. по описа на СРС, 113 състав, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК поради липса на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на Република България.

Жалбоподателят счита обжалваният акт за неправилен, тъй като с позоваване на ТР № 4/2013г. ОСГТК на ВКС уредените в чл.411, ал.2, т.4 и т.5 ГПК предпоставки не подлежат на изследване от съда преди връчване на издадената заповед за изпълнение.

Съгласно съдебната практика за издаване на такава заповед е достатъчно формална или фактическа връзка на длъжника с територията на страната. В случая длъжникът сам посочил адрес за кореспонденция в гр.Пловдив в отношенията с него, което е достатъчно за извод за трайна връзка в България.

Съдът, след като разгледа частната жалба и съобрази данните по делото, намира следното:

Производството по гр.д. № 26179/2025 г. по описа на СРС, 113 състав, е образувано по заявление на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Г.М.Ш. за парични суми за неплатена стойност на потребена електрическа енергия и мрежови услуги за клиентски номер на длъжника, отнасящ се за обект в гр.Пловдив, ул. ****.

Според извършената от съда служебна справка от 2017г. длъжникът е с вписан постоянен адрес в гр.София, ул.****, а за настоящ адрес е посочено Израел. При тези данни СРС отхвърлил заявлението с мотиви, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в България, а това съставлява пречката по чл.411, ал.2, т.5 ГПК за издаване на заповед за изпълнение. В тази връзка се позовал на дадената в чл.48, ал.7 КМЧП дефиниция за „обичайно местопребиваване“ и значението на това понятие 1 според правото на ЕС с позоваване на Решение на СЕС по дело С-523/2007г. по тълкуване на чл.8, §1 от Регламент № 2201/2003г. досежно съдебните решения по брачни дела и делата за родителска отговорност.

Разпореждането е правилно.

На основание чл.411, ал.2 ГПК заповед за изпълнение се издава, освен когато е налице някоя от изброените в т.1-5 хипотези, в частност, когато длъжникът няма постоянен адрес или седалище /т.4/, респ. няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България /т.5/. Регламентирането им в правната норма като пречки предполага извършването на проверка и при наличието на посочените обстоятелства задължение за съда да откаже издаването на заповед.

Посоченото в т. 3б от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС, че обстоятелствата по чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК /сега т.4 и т.5/ не подлежат на проверка преди издаване заповедта за изпълнение, а липсата на тези предпоставки може да се установи при нейното връчване не намира приложение. По преюдициално запитване на национален съд в сходен казус, с решение от 16.05.2024г. по дело С222/2023г. СЕС е постановил, че чл.4, §1 и чл.5, §1 от Регламент № 1215/2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, трябва да се тълкува в смисъл, че не допускат национална правна уредба, както тълкуваната в националната съдебна практика /посоченото ТР/, да предоставя на съд в държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта е имал местоживеене на територията на друга държава членка, в случаи непредвидени в глава II, раздели 2-7 от този регламент. Според същото решение чл.62, §1 от регламента трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.

В случая към деня на подаване заявлението длъжникът няма регистриран настоящ адрес на територията на Република България, а посочване на държавата Израел, в която живее съгласно чл.94, ал.3 ЗГР. Налице е постоянен адрес, но той съвпада с адреса на администрацията на Столична община - район „Средец“ и вписването му осъществено в съответствие с разпоредбата на чл.93, ал.4 ЗГр.Р, според която български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр.София. Разпоредбата е пряко свързана с нормативно установеното положение, че всеки български гражданин трябва да има регистриран адрес в страната и приложението й предпоставено от неизпълнение задължението по чл.90, ал.1 ЗГр.Р на лицето да заяви такъв.

Следователно формално длъжникът има вписан постоянен адрес, но доколкото не е заявен от него и при липсата на настоящ адрес на територията на България не може да се приеме, че отразява неговото местоживеене като реална връзка с населеното място не само за наличие предпоставката по чл.411, ал.2, т.4 ГПК за да бъде издадена заповед за изпълнение, а и с оглед предвидените от процесуалния закон като гаранция условия за последваща възможност за защита в заповедното производство.

На самостоятелно основание наличните данни сочат, че длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на страната, съставляващо пречката за издаване на заповед за изпълнение по чл.411, ал.2, т.5 ГПК и в тази връзка въззивният 2 съд препраща към мотивите на СРС, обосновани с чл.48, ал.7 КМЧП и практика на СЕС. Друго не следва от представената с частната жалба декларация, в която, по повод договорното правоотношение по доставка на ел.енергия за конкретен имот, длъжникът посочил пред него адрес за кореспонденция в гр.Пловдив. Само по себе си това обстоятелство не означава фактическа и/или трайна връзка на длъжника с територията на Република България, което би могло да бъде определено като обичайно местопребиваване.

По изложените съображения обжалваното разпореждане следва да се потвърди.

Водим от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 19.05.2025г. по гр. д. № 26179/2025 г. по описа на СРС, 113 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3