Решение № 594 от 20.05.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 594 гр. София, 20.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диляна Господинова при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело № 20211100901553 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът - „С.С.К. и Е.Х.“ АД, твърди, че сключил на 10.02.2017 г. с ответника - Д., представлявана от М. на туризма, договор, с който последният му предоставил за временно и възмездно ползване обект - изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Сахара 1“, община Варна, област Варна. По силата на този договор ищецът поел задължение да заплаща годишна наемна цена, която за 2020 г. е уговорена в размер на 30 386, 08 лв. с ДДС. Посочва, че в изпълнение на това свое задължение на 06.02.2020 г. заплатил на ответника сумата от 30 386, 08 лв. С оглед пандемията от Ковид-19 обаче на 13.08.2020 г. страните подписали допълнително споразумение, с което постигнали съгласие за намаляване на дължимата наемна цена за 2020 г. на 15 496, 90 лв. с ДДС. Предвид това част от престираната на 06.02.2020 г. сума в размер на 14 889, 18 лв. се явява получена от ответника без правно основание за това и подлежи на връщане.

Ищецът твърди, че наемната цена, която се е задължил да заплати по сключения договор за 2021 г. възлиза на сумата от 16 013, 46 лв. с ДДС. Заявява, че в изпълнение на това задължение предал на 11.02.2021 г. на ответника парична сума в размер на 16 013, 46 лв. с ДДС. Посочва, че през 2021 г. договорът за наем бил прекратен с настъпване на едно от уговорените в него основания за това, а именно сключване на 09.04.2021 г. на договор за концесия на морския плаж, който е предмет на наемната сделка. С оглед на този факт ищецът твърди, че през 2021 г. не е ползвал наетия обект и не е възникнало задължение за заплащане на наемна цена за този период, което означава, че сумата от 16 013, 46 лв. е платена без наличие на правно основание за това и подлежи на връщане. Посочва, че 1 поканил ответникът да му върне описаните суми, но последният не направил това до момента на предявяване на иска, поради което в негова тежест е възникнало задължение да заплати на ищеца и обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за периода от 16.04.2021 г. до 02.08.2021 г. е в размер на 935, 74 лв. Заявява, че след предявяване на иска на 19.10.2021 г. ответникът му възстановил част от сумата, получена от него без правно основание за това, която част е в размер на 12 196, 55 лв. Поради изложеното моли съдът да осъди ответника да му заплати сума в размер на 18 706, 99 лв., представляваща неизпълнената част от задължението за връщане на сума в общ размер от 30 902, 64 лв., която е платена на неосъществено правно основание, както и сума в размер на 935, 74 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 902, 64 лв., начислено за периода от 16.04.2021 г. до 02.08.2021 г.

Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по исковете - Д., представлявана от М. на туризма, ги оспорва. Твърди, че е погасил задължението, което е възникнало за него да върне на ищеца платената без основание сума в размер на 14 889, 18 лв. чрез прихващане с част от задължението на ищеца за заплащане на наемна цена за 2021 г., което е в общ размер на 30 902, 64 лв. с ДДС.

Посочва, че договорът за наем е прекратен на 08.05.2021 г., на която дата плажът е предаден на наемодателя от наемателя, поради което последният дължи наемна цена за периода от 10.02.2021 г. до 08.05.2021 г. Ето защо счита, че ищецът му е заплатил на правно основание сумата от 3 816, 91 лв., която е престирана в изпълнение на задължението за заплащане на наем за 2021 г. Признава, че в негова тежест е възникнало задължение да върне на ищеца сума в размер на 12 196, 55 лв., като в допълнителната искова молба заявява, че е възстановил на ищеца получената без правно основание парична сума до посочения размер.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД:

При съобразяване на посочените в исковата молба обстоятелства, се налага извода, че правопораждащите факти, от които ищецът твърди, че е възникнало вземането му за получаване от ответника на сума в размер от 18 706, 99 лв., по предявения иск са следните:

1) извършено плащане от ищеца в полза на ответника на парична сума в общ размер на 30 902, 64 лв.; 2) неосъществяване на валидно правно основание за ответника да получи престираната парична сума, с оглед на която тя е била платена. Предвид тези факти, съдът счита, че ищецът се позовава на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. В доклада по делото съдът е посочил правна квалификация на предявения иск за главница чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, която не е в съответствие с всички твърдения на ищеца, който не се позовава на начална липса на правно основание за разместването на благата към момента на 2 плащането, а на това, че сумата е предадена с оглед очакваното ползване на недвижим имот съобразно сключен договор, което обаче не се е осъществило. Така дадената квалификяция на иска трябва да се поправи, което може да стане с решението, защото не води до промяна на подлежащите на доказване от страните факти, които са правилно определени в доклада по делото. Съдът следва да се произнесе по въпроса дали правото по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, което се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, е възникнало в полза на „С.С.К. и Е.Х.“ АД към ответника. При съобразяване на изявлението на ищеца, направено в допълнителната искова молба, че поддържа предявения иск за главница само за сумата от 18 706, 09 лв., а не за сумата от 30 902, 64 лв., съдът счита, че този иск трябва да се разгледа до размера от 18 706, 09 лв., като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 30 902, 64 лв. делото следва да бъде прекратено с нарочно определение, след като ищецът уточни изявлението си за намаляване на иска, като посочи дали го оттегля или заявява отказ от иск за тази част.

За да бъде уважен иска по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, в производството трябва да бъде доказано наличието на две предпоставки: 1) получаване на нещо от обогатилото се лице ответника, което му се дава от обеднялото лице-ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД основанието, с оглед на което е направена престацията между страните, следва да не се е осъществило, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство по предявения главен иск, който сочи, че процесната сума е престирана за заплащане на наемна цена за ползване на недвижим имот по силата на сключен договор за наем, което ползване обаче не се е осъществило, тъй като договорът за наем е прекратен предсрочно.

По делото не е спорно, че на 06.02.2020 г. и на 11.02.2021 г. ищецът е заплатил по сметка Министерство на туризма парични суми в размер на 14 889, 18 лв. и в размер на 16 013, 46 лв., чийто общ размер възлиза на 30 902, 64 лв., която обща сума се твърди, че е получена без правно основание за това. Този факт се заявява от ищеца като настъпил в исковата молба, като не се оспорва от ответника нито в писмения отговор, нито в който и да е друг момент от развитие на производството. Следователно съдът приема посочения факт за доказан в процеса като безспорен. Сметките на Министерство на туризма са такива, по които постъпват суми в полза на Д. във връзка с правоотношения, при възникването на които Д. се представлява от М. на туризма, поради което и паричните средства в размер на 30 902, 64 лв. са постъпили в патримониума на Д.. Това означава, че по делото е установено настъпването на първата от посочените две предпоставки, при които в полза на ищеца възниква парично вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД срещу ответника.

От представените по делото писмени доказателства, а именно фактура № 3000000298/ 03.02.2020 г. и платежно нареждане от 06.02.2020 г., фактура № 3000000387/ 01.02.2021 г. и платежно нареждане от 11.02.2021 г., както и договор за отдаване под наем на морски плаж „Сахара 1“ в община Варна и допълнително споразумение от 13.08.2020 г. към него, се установява, че паричните суми от 14 889, 18 лв. и от 16 013, 46 лв. са престирани от ищеца по банкова сметка на Министерство на туризма в изпълнение на задължение, което е 3 възникнало за него по сключен с Д., представлявана от М. на туризма, договор за заплащане на годишна наемна цена за ползване на морски плаж, дължима авансово, т.е. преди изтичане на периода от време, за който този недвижим имот е използван и за който се дължи цената.

При съобразяване на посоченото във фактурите основание за извършено плащане и съдържанието на уговорките, постигнати в посоченото допълнително споразумение, съдът намира, че и двете парични суми са престирани за изпълнение на задължението на ищеца по описания договор за заплащане на годишна наемна цена за ползване на морския плаж през 2021 г. Това е така, тъй като във фактура № 3000000387/ 01.02.2021 г. и платежно нареждане от 11.02.2021 г. за заплащане на сумата от 16 013, 46 лв. изрично е записано, че тези документи са издадени за удостоверяване възникването на задължение в тежест на ищеца за годишна наемна цена за ползване на морския плаж точно за 2021 г. и за неговото авансово изпълнение. За да приеме, че и сумата от 14 889, 18 лв. е платена от ищеца в изпълнение на задължението за наемна цена за 2021 г., съдът съобразява, че в допълнителното споразумение от 13.08.2020 г., страните по договора за наем на морски плаж „Сахара 1“ в община Варна са постигнали изрична уговорка, че с оглед намаляване на наемната цена за 2020 г., част от сумата, която е платена в изпълнение на задължението за 2020 г. ще бъде приспадната от задължението за заплащане на наемна цена за ползване на морския плаж за 2021 г., т.е. ще бъде отнесена за погасяване на това задължение, като размерът на тази част от заплатените средства възлиза на 14 889, 18 лв. с ДДС /чл. 1, ал. 2 от допълнителното споразумение/. С оглед на тези факти съдът счита, че паричните средства в размер на 30 902, 64 лв., са заплатени в изпълнение на задължение, което е възникнало за ищеца по сключен със Д., представлявана от М. на туризма, договор за наем на морски плаж, за заплащане на годишна наемна цена за 2021 г. Наличието на това правно основание за получаване на част от процесната сума се твърди и от ответника в хода на настоящото производство. Той заявява, че е получил част от процесната сума, която е в размер на 18 706, 09 лв., в изпълнение на ищеца на задължението, което е възникнало за ищеца по силата на сключен между страните по спора договор за наем на морски плаж, за заплащане на наемна цена за ползване на недвижимия имот, предмет на тази сделка, за периода от 10.02.2021 г. до 08.05.2021 г. Ето защо и за да се произнесе дали процесната сума е престирана на валидно правно основание за това съдът трябва да се произнесе по това дали от събраните в производството доказателства се установява, че такова задължение е възникнало за ищеца към ответника, както и какъв е неговият размер.

В чл. 7, ал. 5 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие /ЗУЧК/ е предвидено, че Министърът на туризма може да отдава морските плажове по ал. 4 или части от тях под наем за срок до 5 години, при условие че прогнозната стойност на приходите на наемателя не е по-голяма от европейския праг по смисъла на Закона за концесиите, като наемателят на морския плаж е длъжен да извършва задължителните дейности и да заплаща наемна цена. Следователно морските плажове, които не са предмет на концесия и се управляват от М. на туризма, могат да бъдат предмет на договор за наем. По делото не се спори, че морският плаж „Сахара 1“ в община Варна е плаж, който към 10.02.2017 г. не е бил отдаден на концесия и се е стопанисвал от М. на туризма, както и че на основание чл. 7, 4 ал. 5 ЗУЧК на 10.02.2017 г. между ищеца и М. на туризма е сключен договор, с който този плаж е предоставен за временно и възмездно ползване на ищеца. Това се установява и от приетия като доказателство в производството писмен договор от 10.02.2017 г., който е подписан от представители на двете страни по наемната сделката и обективира тяхното съгласие за сключването й и за съдържанието на всички съществени елементи от нейното съдържание – индивидуализацията на предоставения за ползване недвижим имот, представляващ морски плаж и размерът на наемната цена. При извършена служебна проверка за действителността на тази сделка не се установи тя да страда от порок, който да води до нейната нищожност. С този договор Министърът на туризма, като представител на Д., е предоставил на дружество „С.С.К. и Е.Х.” АД за временно и възмездно ползване недвижим имот изключителна държавна собственост, представляващ морският плаж „Сахара 1“, находящ се в община Варна. Между договарящите субекти е постигнато съгласие и по отношение на съдържанието на другата съществена престация на договора за наем – за размера на наемната цена, която наемателят се задължава да заплаща на наемодателя, като е уговорено тя да възлиза на сумата от 28 080 лв. с ДДС за първата година от действието на договора и да се индексира за всяка следваща година за срока на действие на договора съгласно Методиката за определяне на минималния размер на наемната цена за морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ЗУЧК. В чл. 2.1. от договора за наем е предвидено, че той е сключен за срок от пет години, който тече от датата на неговото подписване, като този срок е удължен до 10.11.2022 г. по общо съгласие на страните по сделката с чл. 2 от допълнително споразумение към този договор, подписано на 13.08.2020 г. Следователно сключеният на 10.02.2017 г. договор за наем на морски плаж „Сахара 1“ има действие за периода от 10.02.2017 г. до 10.11.2022 г., през който страни по него са обвързани от поетите с тази сделка задължения, сред които е и задължението на ищеца, в качеството му на наемател, да заплаща годишна наемна цена за ползване на плажа.