Решение № 501 от 20.09.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 501 гр. К., 20.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20245510100469 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявените искове са с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.21 от ЗПК вр. с чл.10а, ал.2 от ЗПК и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че на *** г. между нея в качеството на заемополучател и “С. ООД в качеството му на заемодател е сключен договор за паричен заем К.

№***, в чл.3 на който са уговорени основните параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза размерът на заема бил 400 лв. с краен срок за погасяване *** г. За предоставения кредит дължала възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно, като в чл.3, т.5 от договора бил посочен годишен процент па разходите в размер на 48.63%.

Съгласно чл.3 от договора заемът следвало да бъде върнат на 1 месечна вноска, с падеж: неделя. Съгласно чл.3.10 от договора дължала такса за бързо разглеждане в размер на 209.97 лв. С оглед качеството на заемателя, бил налице договор с потребител но смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намирали приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Счита договорът за кредит за нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.22 oт ЗПК, защото не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, тъй като в договора бил грешно посочен размер на ГПР, а действителния такъв бил и пъти но-висок о т посочения и над максимално установения праг на ГПР, предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК. Още със сключване па договора било посочено, че потребителят дължал възнаграждение за допълнителна услуга от момента на подписване на договора и следвало да се включи в ГПР тъй като 1 това били разходи за потребителя по договора за потребителски кредит но смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, а с невключването му “С. ООД заобиколило изискванията на ЗПK за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК. Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в Република Б., въз основа на присъединяването ни към ЕС и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Неизпълнението на задължението за правилно посочване размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредите и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор па потребителя. Гореописаната такса безспорно попадала в изискванията на Директивата, била предвидими общ разходи, които обуславяли сключването на договора при тези условия и били предварително заложени и размерът им следвало да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.

Неправилното изчисляване и посочване на ГПР било самостоятелно основание за недействителност на договора. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС като в този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело (2—453/10 на СЕС. Клаузата, с която било уговорено, че като заемополучател се задължава да заплати на кредитиращото дружество такса за експресно разглеждане на кредита била нищожна. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема била регламентирана в чл.10а от ЗПК и била предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице била изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. В случая не била налице допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПK . Допълнителни били тези услуги извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение, възникнало в резултат на договора, а именно o т пускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги били свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаляла изискванията на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, поради което била нищожна съгласно чл.21, ал.1 от З П K . Същата не представлявала и реално предоставена допълнителна възможност или преференциални условия, от които кредитополучателят да можел да се възползва и да носи допълнителни ползи за него. Съгласно ЗПК 2 кредиторът нямал право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването па кредита. Същата представлявала начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне па императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулирало допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаграднтелна лихва. Всичко това било в пряко нарушение на разпоредбата на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като тези клаузи били неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение. Предвид гореизложеното бил налице правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл.26 от ЗЗД за обявяване на клаузата предвиждаща заплащане на такса експресно разглеждане за недействителна, както и иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на заплатените суми при начална липса на основание. С уточняваща молба от *** г. ищцата уточнява, че цената на установителния иск е 209.97 лева и основанията за нищожност на договорната клауза били предявени в следната последователност и при условие на евентуалност: Главно основание Нищожна била като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП съдържаща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряло на изискването за добросъвестност и водило до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя; неравноправна била защото задължавала потребителя да заплати висока такса за услуга, която реално не получава /чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП/. Моли съда да постанови решение, с което: -Да провъзгласи за нищожна клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане предвидена в договора, сключен между В. И. П. и “С. ООД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***, ***, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и да осъди на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД “С. ООД, с ЕИК:*** да заплати на В. И.

П., с ЕГН-**********, сумата от 5 лв., частична от 209.97 лв. недължимо платени суми по договор за кредит, ведно със законната лихва, считано oт далата на депозиране на искова молба до окончателното й изплащане.

Претендира съдебни разноски.

В хода на производството на основание чл.214, ал.1 от ГПК е допуснато увеличение на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД на 209.97 лв.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва исковата молба като неоснователна и заведена в условията на злоупотреба с право, като моли съда да я отхвърли. В рамките на един и същи ден- *** г. били депозирани от ищцата две искови молби срещу дружеството, а месец по-късно на ***. били депозирани още четири искови молби срещу него, с една единствена цел, а именно да му се възложи в тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. Счита процесуално поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл.3 от ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължали по силата на чл.3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със 3 средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Счита за неоснователни претенциите на ищеца за обявяване недействителността на клаузата на чл.3.10 от процесния договор за потребителски кредит, поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК. Действителността на клаузите на процесния договор за потребителски кредит била обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. .7 - 12 и 20 и ал.2 от ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен договора. Приложен бил Логфайл по договор за паричен заем №***/*** г., който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития по кредитното правоотношение.

Заедно с Л. приложено и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения му на *** г. в *** ч. на имейл адрес * Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „С.” ООД за заеми „К.” пък били публично достъпни на ***, но също били разгледани на няколко етапа от процеса по кандидатстване за кредит, респективно приети, както се виждало от Л.. Оспорената клауза за такса за експресно разглеждане била възможност за потребителите на продукта К. да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит до два часа, считано от момента на неговото отправяне. Кредитополучателят имал възможността да сключи договор и да получи искания от него кредит и без тази услуга, но осъзнато избрал краткия срок за разглеждане на искането.

Това, което получил, било цялостно обслужване в рамките на 44 минути.

Искането било подадено в информационната система на "С." ООД, с ЕИК: *** в *** ч. на *** г., а стойността на кредита била наредена чрез Изипей в ***ч.

Така дружеството изпълнило точно в количествено и качествено отношение поетото задължение за бързо разглеждане на искането за кредит.

Едновременно с това, изцяло в полза на потребителя между страните бил уговорен гратисен период за връщане на заемната сума, в който при погасяване на пълния размер на главницата по кредита, кредитополучателят не дължал лихва и такса за експресно разглеждане. От така уговорените клаузи ставало ясно, че в случая не било налице нарушение на принципа за справедливост, еквивалентност на насрещните престации и добрите нрави.

Съгласно процесния договор уговорената клауза за експресно разглеждане била дължима единствено, в случай че кредитополучателят върнел предоставената му сума след гратисния период по договора – чл.5.2.

Гратисният период бил уговорен от датата на сключване на договора *** г. до датата, предхождаща падежа, а именно *** г. Вместо да упражни правото си да не плаща таксата за експресно разглеждане, ищецът по своя воля решила да погаси задължението си точно на *** г. - един ден след гратисния период.

Следвало да се отбележи, че потребителят разполагала и с право на отказ от договора в 14-дневен срок от сключването му. Това право било уредено в чл.29 от ЗПК, като потребителят бил изрично информирана за него от кредитодателя и то няколко пъти. Възможността за отказ от договора гарантирал в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният преценил, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. Не била налице твърдяната нищожност на договора поради неправилно посочване на ГПР. Оспорената такса представлявала допълнителната услуга за експресна обработка и не било задължително 4 условие за получаване на кредит. Предвид това не следвало да се включва в ГПР. Ищцата имала възможността да сключи договор и да получи искания от нея кредит и без тази услуга, но осъзнато избрала краткия срок за разглеждане на искането й. Таксата за експресно разглеждане била възможност за потребителите на продукта К. да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит до два часа, считано от момента на неговото отправяне. Тази услуга била незадължителна за усвояване на кредита съгласно чл. 31 от раздел IX “Допълнителни услуги“ от приетите Общи условия, съответно за включването й в предмета на услугата ищцата изразила изрично желанието си, за което свидетелствала позиция 14 от Л.. Таксата била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да бъде сключен Договора за кредит. Поради това още към момента на избирането на допълнителната услуга ищцата знаела какви плащания ще трябва да извърши в срока на договора за конкретния продукт и допълнителната услуга към него. Счита, че не е налице и заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл.