Решение № 2759 от 07.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2759 гр. София, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100512059 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 10938 от 25.06.2023 г., постановено по гр. д. № 69916/2022 г. по описа на СРС, 41-ви състав, частично са уважени предявените от В. А. В. срещу Д. Т. И.а – М. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. за заплащане на сумата от 1500,00 лв., представляваща незаплатен остатък от адвокатско възнаграждение, дължимо по договор за правна защита и съдействие, сключен между страните на 15.04.2022 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска - 22.12.2022 г. до окончателното плащане на сумата, като този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1500,00 лв. до пълния предявен размер от 4000,00 лв.; с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 51,67 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатеното адвокатско възнаграждение за периода 20.08.2022 г. - 21.12.2022 г., като този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 51,67 лв. до пълния предявен размер от 140 лв. и на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 285 ЗЗД – за заплащане на сумата 102,26 лв., представляваща сторени от В. А. В. в качеството му на адвокат разноски във връзка със сключения договор за правна защита и съдействие, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 22.12.2022 г. до окончателното заплащане на сумата.

Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 84,06 лв., представляваща разноски по делото пред СРС, съразмерно на уважената част от исковите претенции, както и да заплати на адв. Ив. Г., на основание чл.

38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв., сумата от 600,00 лв., представляваща възнаграждение за безплатната (за ищеца В. А. В.) правна помощ в исковото производство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, 1 вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 1 ЗАд. за разликата над уважения размер от 1500,00 лв. до пълния предявен размер от 4000,00 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 51,67 лв. до пълния предявен размер от 140 лв., е подадена въззивна жалба от ищеца В. А. В., чрез пълномощника си – адв. Ив. Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че в представения договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение в общ размер от 5000,00 лв., платим на 5 /пет/ равни вноски , всяка в размер на 1000,00 лв., както следва : на 19.04.2022г., 19.05.2022г., 19.06.2022г., 19.07.2022г. и 19.08.2022г., като към датата на т.нар. „отказ“ на довереника от дадения му мандат, всяка една от вноските е падежирала. Поддържа, че никъде в решението, съдът не е обсъдил причината за отказа, която всъщност е неизпълнението на задълженията на доверителя да заплати възнаграждението, така както е уговорено, което става ясно и от разменената имейл кореспонденция, видно от която, няколко месеца след падежа и на последната вноска по договора, въпреки неизпълнението на доверителя, адвокатът е продължил да изпълнява задълженията си, като е подготвил проект на споразумение по делото. Нито в ЗЗД обаче, нито в Закона за адвокатурата има правила относно последиците от отказ от мандата, поради неизпълнение на задълженията от страна на доверителя при уговорено възнаграждение на вноски. Изтъква, че съгласно Наредбата на Висшия адвокатски съвет, при уговорено възнаграждение, което не е разсрочено, то следва да бъде платено авансово и да не е под минимума, като до заплащането му адвокатът изобщо не трябва да започва работа. Счита, че същото трябва да се прилага и при разсрочено задължение – при падеж на вноска и неплащане от страна на клиента, адвокатът да има право да преустанови правомерно работата си по случая. Сочи още, че от падежа на първата вноска, която ищцата е трябвало да заплати и не го е направила, за адвоката възниква правото правомерно да се откаже от защитата и да търси падежиралите вноски, така както са уговорени, ако до техния падеж е изпълнявал добросъвестно и с грижата на добрия стопанин своите задължения, съгласно ЗЗД и ЗАдв. Поддържа, че в случай, че първоинстанционният съд действително е следвало да приложи 162 ГПК и да определи възнаграждението за положения от адвоката труд, то така определеното възнаграждение е неправилно, тъй като видно от събраните в хода на делото доказателства, още на 02.12.2022г. извънсъдебно споразумение между страните е подписано, което впоследствие става и причина за прекратяване на делото, като съдържанието на споразумението е съгласувано с адвоката и единствената останала работа по делото е била да се проведе едно съдебно заседание, в което да се прекрати делото. Твърди, че първоинстанционният съд погрешно е пресметнал възнаграждението на основа на данъчната оценка на имота, като е цитирал нормите чл.7 ал.2 т.4 във вр. с ал.5 от Наредбата, съгласно която възнаграждението се определя първо на база пазарната цена на имотите, а ако имотите нямат пазарна цена - на база данъчната оценка, доколкото съдът е нямало как съгласно чл.

162 ГПК да знае пазарната цена на имота и по този начин да определи размера на възнаграждението. Изтъква, че възнаграждение от 5000 лв. за иск за такъв имот е напълно в реда на нормалното възнаграждение по подобен тип дела. Изтъква, че дори и при евентуалност да се приеме, че възнаграждението следва да се определи съобразно Наредбата и за отправна точка при определянето му се вземе данъчната оценка, то минималният размер е 4650 лв., без ДДС, съгласно § 2а от Наредбата. Посочва, че ако ответникът е бил заплатил възнаграждението, съобразно уговореното във времево отношение, то нямаше да подлежи на връщане, въпреки че делото е приключило със спогодба, с оглед разпоредбата на чл. 3 от Наредбата. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата по жалбата на ищеца – ответницата Д. Т. И.а – М., не е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

2

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са частично уважени предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 1 ЗАд. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена въззивна жалба и от ответницата Д. Т. И.а – М., чрез пълномощника си – адв. Г. Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Счита, че е неправилен изводът на първоинстанционният съд, че предявявайки иск по чл. 108 ЗС, макар и да е знаел, че процесният имот е бил продаден, не са били застрашени интересите на неговата доверителка от страна на нейния адвокат – сега ищец. Поддържа още, че е било налице отклонение от възложената задача, съгласно сключения между страните договор и то не е било в най-добрия интерес на доверителката, сега ответник, а тъкмо обратното и в тази връзка е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че адвокатът не се е отклонил от възложената му защита и че е защитил интереса на клиента.

Твърди, че неправилен и необоснован, постановен в противоречие с доказателствата по делото е и фактическият и правен извод на първоинстанционният съд, че именно ответницата се е била отказала от водената защита. Също така счита, че неправилно е приложен и материалния закон, а именно чл. 36 и сл. ЗАдв., като вместо това първоинстанционният съд е приложил общите правила и разпоредбите на договора за поръчка по ЗЗД. Изтъква, че според въпросните разпоредби от ЗАдв., договореното възнаграждение е за цялата инстанция и ако адвокатът се откаже от по-нататъшно изпълнение на процесуалната защита, той има право само да задържи изплатената му част от договореното възнаграждение, в случая 1000,00 лв. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски, съгласно представен в о.с.з. от 31.01.2025 г. списък по чл. 80 ГПК.

Ищецът В. А. В., чрез пълномощника си - адв. Ив. Г., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е уважен изцяло предявеният от ищеца срещу ответницата иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.

285 ЗЗД за сумата 102,26 лв., представляваща сторени от ищеца, в качеството му на адвокат, разноски във връзка със сключения договор за правна защита и съдействие, и в тази си част е влязло в законна сила.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица – страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ищеца за неоснователна, а въззивната жалба на ответницата за частично основателна, по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

3

По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства по делото е установено, че на 15.04.2022 г. са сключили договор за правна защита и съдействие, с предмет предявяване на искове по чл. 26, ал. 2, предл. второ, чл. 40 и чл. 42 ЗЗД, във връзка с притежавано от ответницата жилище, пред СРС и СГС и процесуално представителство по делото, до приключване на производството пред първа инстанция.

Съгласно договора, ответницата се е задължила да заплати на ищеца адвокатски хонорар в размер на сумата от 5000,00 лв., платими на пет вноски, по 1000,00 лв. с падежи на плащанията съответно на 19.04.2022 г., 19.05.2022 г., 19.06.2022 г., 19.07.2022 г. и 19.08.2022 г.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 224 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 102 от 16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3762/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 50009 от 7.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1988/2022 г., I т. о., ТК, която настоящият състав на съда напълно споделя, основните характеристики на договора за процесуално представителство го определят като договор за поръчка, като в отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги – чл. 36, ал. 1 ЗА.

Следователно, отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, са уредени не само от ЗЗД – чл. 280 и сл., но и при специалната регламентация по ЗАдв. (в този смисъл Решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., ГК).