Решение № 13 от 01.02.2023, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Търговище, 28.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бонка Янкова

Членове:

АНГЕЛ Г. ПАВЛОВ

ЙОРДАН П. ИВАНОВ при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА в присъствието на прокурора Д. П. С. като разгледа докладваното от Бонка Янкова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20223500600235 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 313 и следващите от НПК.

Образувано е по ЖАЛБА на подсъдимия по НОХД № 89/2022 г. по описа на РС Попово А. М., подадена от упълномощения защитник– адв. Е.Б. от АК Благоевград, против присъда от 18.11.2022г., постановена по посоченото първоинстанционно дело, с която същият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.210,ал.1,т 5 от НК във връзка с чл.209,ал.1 от НК, поради което и съдът на основание посочените разпоредби и във връзка с чл.58а,ал.1 от НК му наложил наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което отложил с изпитателен срок от три години. С присъдата, съдът осъдил подсъдимия да заплати сумата от 75 000лв,представляващи обезщетение за претърпени от ощетеното юридическо лице - „Роса“ АД имуществени вреди, ведно със законната лихва от дена на увреждането, както и да заплати направените от същото разноски за повереник в размер на 2800лв.

С въззивната жалба се оспорва законосъобразността на постановената първоинстанционна присъда, като в условията на алтернативност се правят две искания- 1/ за отмяна на същата и оправдаване на подсъдимия, по съображения за игнориран от РС съд принцип ne bis in i d e m и 2/за намаляване размера на наложеното наказание и определяне на същото в условията на чл.55 от НК към минималния предвиден размер, изпълнението на което да бъде отложено за изпитателен срок от три години.

1

В съдебно заседание, възз..А.М., редовно призован се явява лично и поддържа въззивната жалба, с молба да бъде уважена, респективно въззивният съд да го оправдае. В същият смисъл е изявлението и при предоставеното право на последна дума.

Упълномощените защитници - адвокат Е.Б. и адв.Д.М. от САК, редовно уведомени не се явяват. От същите, в срока по чл.320,ал.4 от НПК – до даване ход на делото в съдебно заседание, е постъпило становище съдържащо както допълнителни съображения към посочените в жалбата оплаквания, така и становище по процесуални въпроси относно разглеждането на делото в тяхно отсъствие, както и развити защитни съображения. С идентични на изложените в пледоарията пред РС доводи (л.91-92,НОХД), се оспорва законосъобразността на присъдата в две посоки: първо, че подсъдимият неправилно е осъден, аргументирано с допуснато при постановяване на присъдата нарушение на чл.24,ал.1,т.6 от НПК и по-конкретно, за повторно осъждане по същите факти, за които възз.М. вече е бил признат за виновен с присъдата на РС Плевен и второ, за неправилно приложение на материалния закон при определяне на наказанието, като се настоява за приложение на чл.58а,ал.4 във вр. с чл.55 от НК

Представителят на Окръжна прокуратура счита въззивната жалба за неоснователна и като такава счита, че следва да бъде оставена без уважение .

Съдът, след преценка на развитите оплаквания за неправилност на атакуваната с въззивната жалба присъда на РС Попово и като я провери изцяло, по реда на чл. 314, ал. 1 от НПК, установи следното:

Производството пред първата инстанция е протекло по правилата на глава ХХVІІ от НПК и доколкото при инициирането за провеждането му и по същината на същото не е допуснато нарушение на процесуалните правила, то и признатите, възпроизведени в мотивите към присъдата фактически положения са установени по несъмнен начин. Поради което и след като въззивният съд установи пълно изпълнение на правните предписания, обхванати в нормите на глава ХХVІІ от НПК, то и съгласно задължителните указания на т.8.2 от ТР 1/2009 на ОСНК „ не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти“. В контекста на очертаните и допустими предели на въззивната проверка, настоящият състав дължи отговор на предложената правна преоценка на установените факти и по-конкретно на заявеното, с осъждането на подсъдимия нарушение на правилото, заложено в чл.24,ал.1,т.6 от НПК.

Доводите не се възприемат от въззивния състав и съответно искането за оправдаване на подсъдимия на това основание не може да бъде удовлетворено.

С оспорената присъда на РС Попово, възз.М. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.210,ал.1,т.5 от НК, осъществено за времето от 1.09.2018г. до 3.10.2018г в град Плевен и град Попово. В кориците на делото са приложени, изпратени по имейл на РС Попово(л.80, НОХД), които съдът приел “служебно“ (л.91,НОХД), копия от Решение № 188/13.10.2022г на ОС Плевен, с което е потвърдена Присъда на РС Плевен, постановена по НОХД№ 1819/2019 г., с която възз.М. е бил признат за виновен в извършването на престъпление престъпление по чл.211 във вр. чл.209,ал.1,във вр. с чл.26,ал.1 от НК, 2 осъществено в периода 22.10.2018 - 25.10.2018 г. до 14.11.2018 г. в гр. Плевен, за което му е било наложено наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години, на основание чл.66,ал.1 от НК. Принципно, незаварени копия на документи, вкл. и съдебни актове не съставляват документи с правно значение по смисъла на чл.127 от НПК, но в случая общо достъпната информация относно публикуването на съдебните актове (чл.121,ал.3 от КРБ и чл.263,ал.4 от НПК) и наличната в платформата „Публикувани съдебни актове“ към ВСС информация както за присъдата на РС Плевен, така и за решението на ОС Плевен, установяват и възможността за легитимното им ползване. С оглед резултатът от въззивното обжалване, актът на ОС Плевен е останал извън пределите на редовния инстанционен контрол (вж чл.346 НПК), което предопределя и окончателност на осъдителната присъда на РС Плевен, респективно възможността за нейното коментиране.

Вярно е, че преценката на двете деяния, предмет на съдебните производства, водени в РС Плевен и РС Попово принципно разкриват признаците на правния институт по чл.26,ал.1 от НК, доколкото и двете съставляват квалифицирана измама и са извършени в рамките на една година, установен като обективен критерий за „непродължителен “ по см на чл.26,ал.1 от НК период ( ТР № 52 от 9.XI.1988 г. по н. д. № 34/88 г., ОСНК), а именно: 1.09.2018 3.10 2018г (РС Търговище) и 22.10 – 14.11.2018г (РС Плевен ).Посоченото обаче не предполага съгласие с доводите в жалбата, понеже не притежава предложеното в нея правното значение, респективно не обуславя претендираните правни последици – нарушение на чл.24,ал.1,т.6 от НПК, вкл. и в аспекта на предложения прочит на раздел VIII от ТР 3 /15.02.1971г по н.д. № 32/1970г, ОСНК

Идентичен довод е направен и пред РС и с основание съдът не го е възприел, като съображенията (мотиви,стр.4) са верни и споделими. Несъмнено се касае за различна престъпна деятелност, предмет на двете дела и съответно липсва каквото и да е припокриване между обхванатите в тях обвинителни факти, а трайно и последователно е разбирането, обективирано в съдебната практика – Решения на ВС и ВКС на РБ, че „Правилото "нон бис ин идем" се прилага с оглед на фактите, предмет на приключилото или висящо наказателно производство, а не с оглед на тяхната правна квалификация“ Р№ 559/ 31.I.1995 г. по н. д. № 463/94 г., ВС на РБ, I н. о., като в същият смисъл са Р № 517/ 14.01.2009 г. по н. д. № 437/2008 г., на ВКС, I н. о., Р№ 180/ 22.06.2012 г. по н. д. № 417/2012 г., на ВКС, II н. о., Р № 71/ 17.06.2015 г.по н. д. № 1958/2014 г., на ВКС, II н. о.

Установеното в принципен план субсимиране на елементите на двете деяния под признаците на правния институт на „продължаваното престъпление“ и мотивните съображения, съдържащи се в т.2 на раздел VIII от ТР 3/15.02.1971г, на ОСНК, с позоваване на които е доразвита защитната теза, също не позволява претендираното оправдаване на подсъдимия, като въззивният съд съобрази в тази посока следно:

Към момента на постановяване на посоченото ТР № 3/ 15.02.1971г. ОСНК, актуалната правна уредба на действалият тогава НПК( отм през 2006г) е предвиждала особени правомощия на съда, изрично посочени в чл.246,ал.1, т.4 от НПК(отм), а именно – да прекрати съдебното производство, когато „ ..следва .. да се включат в обвинението нови 3 престъпления или нови лица“. Нещо повече, с ТР № 61/13.12.1977г по н.д. № 60/1977г на ОСНК, с което е разрешен въпроса относно задължителността на указанията на съда при връщане на делото за доразследване, изрично е посочено, че ..“указанията на съда, дадени в разпоредително или в съдебно заседание относно извършването на определен процесуални действия (посочените указания по чл.246,ал.1,т.4 и чл. 286,ал.1 и ал.2, НПК (отм) – бел.ОС) са задължителни за органите на предварителното производство“. Несъмнено е, че към настоящия момент, процесуалната уредба в актуалния НПК не предвижда правомощие на съда за връщане на делото на прокурора, което да е идентично с предвиденото в чл.246,ал.1,т. 4 от НПК(отм) за „включване в обвинението и други престъпления на подсъдимия или и други лица, участвали в извършеното от подсъдимия престъпление“.

Съобразно принципните указания в уводната част на ТР 1/24.01.2022г на ВКС, ОСНК, постановено по въпроса – Необходима ли е отмяната изцяло или отчасти на общо 42 Постановления на Пленума на ВС на РБ, постановени в периода на 1953-1994г и поконкретно с оглед съображенията по т.1, касателна ППВС 3/1953г, че основание за отмяна на част от точките в диспозитива на същото съставлява обстоятелството, че „понастоящем,процесуалните норми, уреждащи правомощията на съдията докладчик от първоинстанционния съд и на въззивната инстанция, са с коренно различно съдържание в сравнение с тези, действали към момента на изготвяне на тълкувателния акт“, то и не може да бъде споделено, предложеното в жалбата буквално приложение на указанията, дадени в раздел VIII на ТР 3/1971г, указващи забрана виновният, който „ вече е осъден или оправдан с влязла в сила присъда за едно продължавано престъпление, през определен период от време, не може отново да бъде съден за отделни деяния, част от продължаваното престъпление, които не са били разкрити, или по други причини са изпуснати при разглеждане на делото“. Същите са дадени при отсъстваща към момента процесуална уредба, ангажираща съда с прекратяване на съдебното производство за включване в продължаваното престъпление на нови деяния или лица, с каквито правомощия (и задължения) към момента съдът не разполага, а гарантиране правата на осъдените лица, подсъдими по различни дела за престъпления, водени както е в случая в различни съдилища, принципно обхванати от признаците на чл.26,ал. от НК са защитени с правилата за определяне на наказание при реална съвкупност (чл.25 от НК) В допълнение към констатираната неоснователност на търсеното, на това основание – нарушение на чл.24,ал.1 т 6 от НПК, оправдаване на подсъдимия следва да се посочи и че в случая категорично отсъстват условията по чл.304 от НПК, понеже нито едно от предвидените в нормата предпоставки, допускащи оправдаване на подсъдимия не е налице.

По изложените съображения, първото оплакване за незаконосъобразно осъждане на подсъдимия, въззивният съд намира за неоснователно.Съответно, лишено от основание е и искането за отмяна на присъдата в гражданската и част и отхвърляне на предявения от ощетеното ю.л граждански иск.

Второто, наведено в алтернативност искане – за определяне на наказанието при условията на чл.58а,ал.4 от НК и по-конкретно с приложението на чл.55 от с.к, съдът намира също за неоснователно.

4

Необходимо е да се отбележи, че преценката относно това дали наложеното с проверяваната присъда наказание отговаря на изискването за съответност, регламентирано в чл.35,ал.3 от НК, предполага съдът първо да обсъди установените факти по случая, понеже, както е известно, наказанието е законова проекция както на степента на обществената опасност на дееца, така и на степента на обществената опасност на самото деяние. В случая, видно от приложените към присъдата мотиви, първостепенният съд е възпроизвел всички значими фактически положения, приети за установени, към които правилно е приложил закона, т.к фактическите действия, извършени от подс.М. безспорно покриват обективните признаци на престъплението „измама“, като причинената съставомерна щета несъмнено е в размер съотвестващ на квалификацията „големи размери“ и изложените в тази посока съображения в мотивите (стр 3) се споделят изцяло. Казаното е наложително, защото макар и в контекста на основното искане за определяне на наказанието в облекчените условия на чл.55 от НК, доводите за изключителност на смекчаващите обстоятелства изискват обсъждане и в аспекта за правилността на приложените материално правни норми. И това е така, понеже, независимо от процедурата, при която е протекло производството, признаването на фактите, не означава и признанието на квалификацията.