Решение № 836 от 05.10.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 836 гр. Стара Загора, 05.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20235530101091 по описа за 2023 година

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.6 ЗПФУР във връзка с чл. 9, ал.1 ЗПК и с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцовото дружество „Сити Кеш“ ООД се снабдило със заповед за изпълнение по чл.410 срещу В. Ж. А., като в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът В. Ж. А. билa депозирал възражение, което обусловило интереса от предявяване на настоящите установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК.

Излагат следните обстоятелства, на които основават вземанията си:

В. Ж. А., ЕГН ********** била отправила искане за сключване на договор за заем между нея и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 20253182. Искането било попълнено собственоръчно от заемателя посредством сайта на заемодателя – https://credirect.bg. Договорът за заем се сключвал съобразно законовите разпоредби на Закона за електронната търговия, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Заемателят, съобразно установената форма за кандидатстване от Заемодателя, бил предоставил своите лични данни, актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания 1 заем (размер на главница и период на погасяване), едно лице за контакт, както и бил посочил желания начин за изплащане на отпусканата заемна сума. По този начин заемателят бил обективирал волята си, че желаел да сключи договор за паричен заем със „Сити Кеш“ ООД.

„Сити Кеш“ ООД, изпращал на посочената от заемателя електронна поща Общи условия, както и предоставял чрез своя сайт проект на договора за заем, съдържащи цялата необходима преддоговорна информация за искания от заемателя паричен заем. С натискане на бутон „Изпрати“ съгласно Общите условия заемателят бил приел така предоставените му условия във връзка с договора, което действие се считало за подписване на всяка страница на предоставените по описания по - горе начин документи съобразно чл. 10 от Закона за електронния подпис и електронните удостоверителни услуги ЗЕДЕУУ, и то при условията, при които последните му били предоставени.

Съгласно чл. 10 от ЗЕДЕУУ електронното изявление било получено с постъпването му в посочената от заемателя информационна система.

Заемодателят потвърждавал сключването на договора за заем като изпращал на посочения от заемателя електронен адрес договор за паричен заем № 578876, заедно с погасителния план към него и Общите условия.

Съгласно Общите условия, приети от заемателя, договорът за паричен заем влизал в сила от датата на изпращането му от заемодателя на заемателя (0710-2021г.) и ставал задължителен и за двете страни.

Всички действия на потребителя можели да се проследят и от лог файла, част от електронното досие на клиента, от който файл се виждало кога и от къде било извършено всяко действие във връзка с кандидатстването за кредит през онлайн платформата.

Длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора и не бил заплатил дължимите суми. Длъжникът не бил погасил задълженията си по заема.

Искането до съда е постанови решение, с което да признае за установено, че В. Ж. А., ЕГН **********, дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 20253182, следните суми:

79.68 лв. - дължима и неплатена главница по договор за паричен заем № 578876/07-10-2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изпълнение на задължението;

2

59,24 лв. - дължима и неплатена законна лихва за забава за периода от 01- 05-2022 г. до 01-12-2022 г.

Претендира направените разноски, както по заповедното, така и по исковото производство.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор на исковата молба от процесуалния представител на ответницата, в който изразява становището, че предявените искове са неоснователни и недоказани при следните съображения:

Прави възражение за недействителност на Договор да заем №578876 от 07.10.2021 г., който нарушавал разпоредби от ЗПК.

За отпуснатия от ищцовото дружество заем от 800 лева и срок на погасяване 12 месеца била договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 40.05 % от стойността на заема. Лихвата по договора била възнаградителна за ползване на дадената парична сума. Договорената между страните годишна лихва в размер 40.05 % надхвърляла значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2021/2022г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречала на добрите нрави и била нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 48.24 %, също обосновавали нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушавали принципа на справедливост и създавали условия за неоснователно обогатяване на ответника. В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40.05 % годишно, което било близо до 50%, противоречало на добрите нрави.

В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и значително надвишавали трикратния размер на законната лихва. От исковата молба не се установявало, не се и твърдяло наличие на обстоятелства, които да давали основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер неколкократно над законната значително надхвърлял размера на действителните вреди.

На следващо място, в договора бил визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 48.24%. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по 3 определения в Приложение №1 начин, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразявала общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което водило и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В договора било указано, че ГПР на заема не включвал възможни разходи, които заемателят можел да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите, съгласно Тарифата за таксите на заемодателя. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не ставало ясно как бил формиран ГПР от 48.24%, т.е. какво друго било включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.05%.

Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагали правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе и това било служебно известно на съда от множеството дела, по които били представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично 4 се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11.1 от договора за паричен заем, според която се дължала неустойка в размер на 1068,57 лева при неизпълнение на задължението по чл.5 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаряло на определени условия, или банкова гаранция, се намирало в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл.16 ЗПК, била тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поискало обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключил договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

На последно място, по посочения начин се заобикалял законът - чл.33, 5 ал.1 ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна.

Отделно от това следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извод, че нито една от страните не била имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползвали правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът бил държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължала, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив – договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по – висока цена, прикрита като неустойка. Нещо повече, „неустойката“ била вписана в т.4.3., част III Разходи по кредита от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, а непредоставянето на обезпечение било посочено като условие, при което разходите по кредита можели да се повишат. Този факт бил индикация, че предоставянето на обезпечение било условие от което зависил размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явявала разход 6 по кредита, а не обезщетение.