Решение № 2132 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2132 гр. София, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100510015 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20116801 от 16.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 59 075/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 118 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, че С. Б. Д., ЕГН ********** дължи на Министерство на външните работи на Република България сумата от 770,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси за периода от 01.12.2015 г. до 31.01.2016 г., ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 2 250,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси за периода от 01.02.2016 г. до 30.06.2016 г., ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до изплащане на вземането и сумата 1 800,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси, изплатени с разходен касов ордер от 19.09.2016 г., ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.05.2019 г. по ч.гр.д.№ 25 996/2019 г. на СРС, 118 състав, като предявените искове по чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 154,88 евро – лихва за забава за периода: 01.02.2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 770,00 евро, за сумата 425,02 евро – лихва за забава за периода: 15.03.2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 2 250,00 евро и за сумата 243,18 евро – лихва за забава за периода: 19.09.2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 1 800,00 евро са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен С. Б. Д. е осъдена да заплати на Министерство на външните работи на Република България на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 273,57 лева – разноски по производството.

Така постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлени предявените установителни искове относно обезщетението за забавено плащане, е депозирана въззивна жалба от ищеца Министерство на външните работи. В жалбата се излагат оплаквания, че в обжалваната му част решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа се, че изложените от СРС мотиви, въз основа на които са отхвърлени исковете относно лихвата за забава, са несъстоятелни, тъй като се касае за извънсъдебно връчване на 1 покана от кредитор, правила за което не са уредени изрично в нормативен акт, а в ГПК са посочени критерии единствено по отношение на връчването на книжа и съобщения в рамките на исковото, обезпечителното, изпълнителното и охранителното производство, какъвто не е процесният случай. Твърди се и че доводите на първоинстанционния съд, че удостоверява-нето на отказа на ответника да получи поканата, извършено писмено в грама, не е годно доказателство са неправилни, предвид същността на грамата, представляваща служебна кореспонденция по смисъла на § 1, т.2 от ДР на Наредбата за дейността по организирането и осъществяването на електронните комуникации и криптографската сигурност на служебната кореспонденция, обменяна по електронни комуникационни канали между организационните единици в Република България и задграничните й представителства и като такава съставлява официален документ. Посочено е и че СРС не е обосновал защо приема, че предмет на грамата е друг документ, а не изпратената покана до г-жа Д., поради което решението му в тази му част е неправилно, както и че министерството е предприело този начин на връчване поради връщането на изпратената по пощата покана като „непотърсена“.

Моли въззивния съд да уважи жалбата и след като отмени атакуваното решение в обжалваната част, да постанови друго, с което да уважи изцяло претенциите по чл.86 ЗЗД.

Претендира разноски за двете инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.

Представя писмени бележки.

Ответникът по жалбата – С. Б. Д. в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал отговор на въззивната жалба и не е изразила становище по нея.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.

2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника вземания, за които на основание чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Постановеното от първоинстанционния съд решение № 20116801 от 16.05.2021 г. по гр.д. № 59 075/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 118 състав не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, с която е признато за установено, че С. Б. Д., ЕГН ********** дължи на Министерство на външните работи на Република България на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 770,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси за периода от 01.12.2015 г. до 31.01.2016 г., сумата от 2 250,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси за периода от 01.02.2016 г. до 30.06.2016 г. и сумата 1 800,00 евро, представляваща платени без основание командировъчни средства за училищни такси, изплатени с разходен касов ордер от 19.09.2016 г., ведно със законната лихва от 13.05.2019 г. до изплащане на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.05.2019 г. по ч.гр.д.№ 25 996/2019 г. на СРС, 118 състав, с оглед на което със сила на пресъдено нещо в производството е установено вземането на ищеца относно главницата и нейния размер.

При събрания по делото доказателствен материал решаващият състав на СГС намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата по предявените срещу нея при условията на обективно съединяване искове от Министерство 2 на външните работи с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му задължение.

Вземанията жалбоподателя-ищец относно главниците черпят своето основание от института на неоснователното обогатяване, правоотношението по което е с извъндоговорен характер.

Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вземането е изискуемо от момента на получаване на недължимото – т.7 от ППВС № 1/1979 г., тъй като неоснователността на разместване на благата съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при фактическия състав на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора за изпълнение, в който смисъл са и задължителните разяснения, дадени в ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълк.дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Поканата за изпълнение има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 218/29.12.2015 г. по гр.д.№ 7310/2014 г. на ВКС, I Г О , решение № 270/06.07.2015 г. по гр.д.№ 5923/2014 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.

По делото не е представена от страна на жалбоподателя-ищец връчена на длъжника покана преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 13.05.2019 г. В приложените писма-покани с изх.№ 55-30-7 от 27.04.2018 г. и с изх.№ 55-30-7 от 16.10.2018 г. не се съдържат данни за връчването им на посочения в тях адресат С. Д., каквито не са налице и в представеното писмо, изпратено по пощата. От извършеното удостоверяване от служителите на „Български пощи“ ЕАД е видно, че препоръчана пратка с бар код ИД РS 1040 074 UFY 4 е върната обратно на подателя като непотърсена.

Визираното обстоятелство не се установява и приетото заверено копие от открита, обикновена грама на Посолството на Република България в Дъблин с изх.№ Фв-0643/27.02.2019 г., неподписана от ответната страна или неин упълномощен представител.

Връчването на покана за изпълнение в дадения случай касае частноправни отношения, а не служебни такива, поради което по този въпрос същата не съставлява официален документ п о смисъла на § 1, т.2 от ДР на Наредбата за дейността по организирането и осъществяването на електронните комуникации и криптографската сигурност на служебната кореспонденция, обменяна по електронни комуникационни канали между организационните единици в Република България и задграничните й представителства. От друга страна, в грамата не се съдържат и никакви данни каква точно покана е била изпратена за връчване на С. Д., извод за което не може да се направи и от посочената изходящата грама - № 55-30-16/06.02.2019 г., тъй като последната не е ангажирана като част от доказателствения материал по делото.

За пълнота на изложението следва да се посочи и че в грамата от 27.02.2019 г. липсват данни и кога, от кого и на какъв телефонен номер е бил проведен твърдяният разговор с ответницата и каква информация й е била съобщена.

Предвид изложеното поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД исковите претенции по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите: 154,88 евро – лихва за забава за периода: 01.02.

2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 770,00 евро, 425,02 евро – лихва за забава за периода: 15.03.2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 2 250,00 евро и 243,18 евро – лихва за забава за периода: 19.09.2016 г. - 12.05.2019 г. върху главницата от 1 800,00 евро се явяват неоснователни.

Поради съвпадение на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение от разглеждането на спора в тази му част, първоинстанционното решение в обжалваната му част като правилно следва да бъде потвърдено.