Решение № 6402 от 23.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6402 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20261100505061 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт П., срещу Решение № 5481/23.03.2026г., постановено по гр. д. № 46513/2025г. на СРС, 82 с-в, с което СРС е признал за установено по предявените от М. В. Г., Г. В. Г. и В.

В. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК, че М. В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г. не дължат на „Топлофикация София“ ЕАД по 1/3 от сумите по изпълнителен лист от 16.02.2011 г. по гр. д. № 228/2010 г. на СРС, 80 състав, а именно следните суми: 1819,57 лева – главница за потребена топлинна енергия, 654,76 лева – мораторна лихва за периода 01.07.2003 г. – 03.11.2009 г., 170,38 лева – сторени съдебни разноски, въз основа на който е образувано изп. д. № 20118380403196 на ЧСИ М.Б., поради погасяването им по давност.

Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: твърди се, че първоинстанционният неправилно приел, че исканията за изпълнителни действия по преперемирано дело не прекъсват давността, тъй като в ТР № 2/2023 г. и ТР № 2/2015 г. било прието, че прекъсването на давността от предприето валидно изпълнително действие не се засяга от настъпилата по-късно перемпция. Сочи се, че демонстрирал активност и е 1 депозирал молби с посочени конкретни изпълнителни способи на 09.02.2016 г., 16.04.2020 г. и 17.06.2025 г. Поддържа се, че спрямо молбата от 16.04.2020 г. давностният срок е спрял да тече за периода на извънредното положение (69 дни от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.), поради което същия следвало да изтече на 23.06.2025 г., но преди това с нова молба от 17.06.2025 г. давността била прекъсната отново и е започнал нов 5-годишен срок, който към момента не бил изтекъл. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемите , в който се излага становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че последното валидно действие по принудително изпълнение било предприето на 27.05.2011 г.

(изпращане на запорни съобщения до банки), след което не били извършвани нови действия и вземането е погасено по давност. Сочи, че дори да се приеме, че молбата от 16.04.2020 г. е прекъснала давността, в периода от 16.04.2020 г. до 16.04.2022 г. взискателят не е поискал никакви нови действия, поради което на 16.04.2022 г. изпълнителното дело било прекратено по силата на закона. Счита, че дори като се отчете спирането на давностните срокове по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г.), новата 5-годишна давност е започнала на 21.05.2020 г. и е изтекла на 21.05.2025 г. Предвид горното моли съдът да потвърди решението на СРС.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат като по същество съдът намира следното:

2

За да постанови така обжалваното решение СРС приел, че изпълнителното дело било образувано на 20.05.2011 г., а последното валидно изпълнително действие било налагането на запори със запорни съобщения на 27.05.2011 г., като в следващия двугодишен период не били предприемани нови изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността, поради което изпълнителното производство се прекратило по право на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК. Посочено е още, че последващите молби от взискателя за извършване на изпълнителни действия (подадени през 2016 г., 2020 г. и 2025 г.) били направени по вече перемирано изпълнително дело и не са от естество да прекъснат давността. С оглед на това СРС е приел, че тъй като от 27.05.2013 г. са изтекли повече от 5 години без прекъсване на давността, вземането е изцяло погасено по давност, а предявеният иск по чл. 439 ГПК е основателен.

От фактическа страна по делото се установяват следните обстоятелства:

Изпълнително дело № 3196/2011 г. по описа на ЧСИ М.Б. е било образувано по молба на взискателят „Топлофикация София“ ЕАД на 20.05.2011 г., въз основа на изпълнителен лист издаден на 16.02.2011 г. по гр. д. № 228/2010 г. на СРС, 80 състав, с който В.Г.Г. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 5458,71 лева – главница за потребена топлинна енергия, 1964,29 лева – мораторна лихва за периода 01.07.2003 г. – 03.11.2009 г., 511,15 лева – разноски по делото. На 27.05.2011 г. съдебния изпълнител изпраща запорни съобщения до всички банки на територията на Република Българския с искане да бъде наложен запор върху сметките на длъжника. С молба от 09.02.2016 г. взискателят е поискал насрочване на опис на движими вещи на длъжниците и налагане на запор върху трудовите им възнаграждения/пенсии. От представеното по делото удостоверение за наследници се установява, че длъжникът В.Г.Г. е починал на 11.01.2017 г., и е оставил за свои наследници М. В. Г. (съпруга), Г. В. Г. (син) и В. В. Г. (син). С молба от 16.04.2020 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжника. С молба от 17.06.2025 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банкови сметки и пенсия на длъжниците и насрочване на опис на движимите им вещи.

При така установената фактическа страна от правна съдът намира следното:

С ППВС № 3/1980 г. се прие, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.С т.10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК се обяви ППВС №3/1980 г за изгубило сила и се възприе постановката, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, както и че перемпцията настъпва по право. С ТР №3/2020 г. на ОСГТК се прие, че погасителната давност не тече докато трае 3 изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

В т.10 от мотивите на ТР №2/2013 г. на ОСГТК е прието още, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В последващата си практика ВКС доразви тези постановки като прие, че давността е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Когато взискателят поиска от съдебния изпълнител да образува изпълнително дело и да приложи определен изпълнителен способ ( което е и изискване към редовността на молбата за образуване на изпълнителното дело), взискателят не бездейства и неговата активността е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. За да бъде прекъсната давността е необходимо сезиращото искане да отговаря на предвидените в закона изисквания за неговата редовност- да бъде направено в писмена форма, пред орган на принудителното изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул, посочване на изпълнителен способ или направено възлагане по чл.18 от ЗЧСИ и заплащане на дължимите авансово такси. Дължимото авансовото заплащане на такси за осъщестяването на способа обаче е от значение, само ако невнасянето им е довело до връщане на молбата ( в този смисъл са мотивите на т.3 от ТР № 3/2023 г. на ОСГТК). С оглед на това е видно, че според актуалната практика на ВКС, за прекъсване на давността по чл.116, б. „В“ от ЗЗД е достатъчно взискателят да е проявил активност и да е поискал извършване на определено изпълнително действие, като е без значение дали това изпълнително действие в действителност е било извършено / в този смисъл е константната казуална практика на ВКСРешение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК и Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 2245 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 282/2025 г., II т. о., ТК и множество други).

Давността по отношение на процесните вземания е била прекъсната на 27.05.2011 г. и е започнала да тече нова пет годишна давност , когато е бил наложен запор върху сметките на длъжника В.Г.Г.. В съответствие с постановките съдържащи се в ППВС № 3/1980 г. и ТР №3/2020 г. на ОСГТК в периода от образуването на изпълнителното дело на 20.05.2011 г. до неговото перемиране по право на 27.05.2013 г. давност не е текла. От изложеното следва, че към 09.02.2016 г. давността за процесните вземания не е била изтекла и че същата е била прекъсната отново с молбата на взискателя за прилагане на изпълнителни способи от същата 4 дата. С молбата си от 16.04.2020 г. взискателят отново е прекъснал давността, като е поискал да бъде наложен запор върху сметките на длъжника. Трябва да бъде и отчетено обстоятелството, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/.

Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с пар. 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020 г., поради което течението на давностния срок е възобновено на 21.05.2020 г. Следователно петгодишната давност по отношение на процесните вземания е започнала на 21.05.2020 г., когато е влязъл в сила пар.

13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето. Давността за процесните вземания е изтекла на 21.05.2025 г., преди взискателят да поиска извършване на нови изпълнителни действия на 17.06.2025 г. Предвид горното и доколкото изтекла давност не може да бъде прекъсната настоящия състав намира, че процесното решение следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба оставена без уважение.