Решение № 1157 от 17.10.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1157 гр. София, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Михаил Малчев при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело № 20231000501538 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.03.2023г по гр.д. № 5114/2021г СГС, ГО, І-5 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. К. С. сумата от 13 000лвобезщетение за неимуществени вреди и сумата от 6 000лв- обезщетение за имуществени вреди, на осн. чл. 2,ал.1, т.3 от ЗОДОВ и е отхвърлил предявения искове за заплащане на обезщетение за сумите съответно до 25 200лв и 6 800лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно разпоредбата на чл.10,ал.3 от ЗОДОВ и доказаните разноски на ищеца.

Решението на СГС е влязло в сила, като необжалвано, в неговата осъдителна част.

Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ищеца А. С., представлявана от баща си К. С., в отхвърлителната част. Въззивникът поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че съдът не е съобразил доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, че не е обсъдил доказателствата в съвкупност, че неправилно е преценил размера на дължимото се обезщетение за тези вреди. Счита още, че направените разноски за защита по наказателното производство са доказани по делото и същите следва да се 1 обезщетят като вреди от ответника. Моли първоинстнационното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат изцяло уважени.

Въззиваемата Прокуратура на РБ не депозира отговор на въззивната жалба на С.

М..

В о.с.з. въззивникът А. С. не се явява и не се представлява.

Въззиваемата страна Прокуратурата на РБ се представлява от прокурор П., която оспорва въззивната жалба и моли решението на СГС да бъде потвърдено като правилно , законосъобразно и справедливо.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са задължителните указания , дадени от ВКС по тълкуването и приложението на закона с ТР №1/2013г на ОСГТК – т.1.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат, първоинстанционното решение е неправилно по съображения изложени във въззивната жалба.

По делото се приема за установено от фактическа и правна страна следното:

ЗОДОВ предвижда специален ред за ангажиране отговорността на държавата за вреди причинени от държавни органи на граждани. Отговорността по този закон на държавата е обективна и реализируема чрез органите, от чиито действия или бездействие се твърди да са настъпили вреди. В разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е посочено, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Съгласно пар.1 от ЗОДОВ общите правила на гражданското законодателство намират субсидиарно приложение към неуредените от специалния ЗОДО В въпроси.

Следователно намира субсидиарно приложение нормата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се изхожда от изискванията на справедливостта.

Ищецът търси обезщетение за вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление – чл.325,ал.1 и чл. 274а,ал.3 от НК, като първото обвинение е преквалифицирано в такова по чл.325, ал.2 от НК- хулиганство и унищожаване или 2 повреждане на формено облекло, като твърди, че наказателното производството е продължило от 15.09.2013г до 03.06.2019г, когато е била оправдана окончателно.

Поддържа, че е била задържана за 24 часа в сградата на Първо РПУ. Поддържа, че незаконното обвинение се разстроило здравословоно й състояние, създало й трудности за намиране на работа, че изпаднала в депресивно състояние, чувствала се унизена, близки и познати се отдръпвали от нея, чувствала страх, стрес, тревожност.

Фактическата обстановка по делото е правилно установена от СГС и против същата няма развити въззивни оплаквания, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към тази част от мотивите на СГС като обосновка на собствения си акт.

По делото се установява, че със заповед от 15.09.2013 г на СДВР, на основание чл.63, ал.1,т.1 от ЗМВР, ищцата е задържана за срок от 24 часа, след което спрямо нея е взета мярка „подписка“ до края на наказателното производство.

Установява се , че наказателното производство против ищцата е започнало на 15.09.2013г, когато е привлечена като обвиняема за извършено на 15.09.2013г престъпление по чл.325, ал. 1 от НК и по чл.274а, ал.3 от НК. Срещу нея е внесен обвинителен акт в съда на 01.04.2014 г за престъпление по чл.325, ал.1 от НК и по чл.274а, ал.3, предл.3 от НК. В хода на процеса, с протоколно определение от 16.09.2015г, обвинението е изменено на такова по чл. 325,ал.2 от НК.

Софийски районен съд е провел двадесет о.с.з. и на 08.11.2018г постановява оправдателна присъда по повдигнатите на ищцата обвинения.

Наказателното производство е приключило с окончателно решение на СГС , постановено на 03.06.2019 г, с което оправдателната присъда е оставена в сила, като производството е продължило общо 5 години и 8 месеца.

По делото се установява разгласяване на повдигнатото на ищцата обвинение, чрез представени разпечатки на статии, публикувани в средства за масова информация -вестник „Капитал“ и вестник „Днес“, като в статиите се проследява и развитието на производството по подадените сигнали за нагласено разследване и полицейско насилие.

Представено са извлечение от Доклад за човешките права – България 2013 г и 2014г, в които, в раздел “Изтезания и друго жестоко, нехуманно или унизително отношение или наказание“, е отразено задържането на ищцата и нейните оплаквания, че полицаите са я заплашили със сексуално насилие, цитиран е началникът на полицейското управление, който е признал, че е била използвана сила, посочено е, че прокуратурата е отказала да повдигне обвинение срещу полицейските служители, участвали в малтретирането и последвалото задържане на ищцата.

В о.с.з. на 11.05.2022г е изслушан свидетеля Н. Т., съученик и съсед на ищцата, който установява, че след образуването на наказателното производство тя променила 3 поведението си – станала по-затворена, нямала доверие в хората, видимо била притеснена, ограничила контактите си, дистанцирала се от приятели, притеснявала се за бъдещето си. Установява,че преди инцидента ищцата била лъчезарен човек, имала планове за бъдещето си. След обвинението споделяла, че не се чувства добре. И след приключване на наказателното производство продължавала да посещава лекари.

Наказателният процес се отразил негативно на отношенията й с прителя й И.. Връзката им претърпяла криза. Според свидетеля, това се дължало на наказателния процес, защото И. също бил притеснен, както и ищцата.

Съдът кредитира показанията на свидетеля относно преживените от ищцата страх, безпокойство, недоверие към хората, ограничаване на социалните контакти и душевно страдание от незаконното обвинение, тъй като същите са непротиворечиви и житейски правдиви в тази част. Показанията са повърхностни, но свидетелят установява факти, които лично е възприел и изнесеното от него не се опровергава от доказателства по делото.

В същото съдебно заседание е изслушано заключение на СПЕ, изготвено от в.л. др М. , която установява, че психическото състояние на ищцата се е влошило след образуването на наказателното производство срещу нея. Установява,че на 16.09.2013 г и на 20.09.201Зг ищцата е била консултирана от психиатър, който я е насочил към стационарно лечение. Проведено е било лечение в дневен стационар през периода 24.09.201З г. до 30.09.201З г , продължило в амбулаторни условия.

Влошаването на здравословното състояние на ищцата е започнало с „Остра стресова реакция“, преминала в „Посттравматично стресово разстройство“.

Това състояние се характеризира с тревожно-депресивни симптоми, страхове, възобновяване на травматичните спомени от инцидента, проблеми съссъня и апетита, отбягващо поведение, социално оттегляне. Заболяванията са довели д е ползвала болничен лист за периода на стационарния й престой, както и 30 дни домашен отпуск. Според вещото лице, установените психически заболявания са в причинно-следствена връзка със задържането на ищцата в ареста и наказателното производство срещу нея. Според вещото лице посттравматичното стресово разстройство е с флуктуиращ хо д и п р и последния психиатричен преглед , проведен м.април 2021г, е отбелязано степенно подобрение. На проведения преглед ищцата е съобщи л а за епизоди на повишена тревожност и раздразнителност, ситуативно провокирани, епизодични нарушения на съня, възобновяване на спомените от инцидента, за които е приемала изписани медиК.ти. Според вещото лице, прогнозата за здравословното й състояние е добра – ще настъпи пълно отзвучаване на оплакванията.

С оглед така изложеното съдебният състав приема, че по делото е доказано правопораждащото основание по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на 4 обезщетение на ищеца за вредите, които е претърпяла от повдигнатото му незаконно обвинение, по което е била оправдан. С влязлото в сила в осъдителната си част решение на СГС се установява по обвързващ съда и страните начин, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за вредите, които е претърпял от повдигането на незаконно обвинение, по което ищецът е бил оправдан.

Спорен е единствено въпроса за размера на дължимото се обезщетение от Прокуратурата на РБ , определен по реда на чл.52 от ЗЗД.

Съгласно трайната практика на ВКС – например решения №№ 184/2015г по гр.д.

№ 7127/2014г , 138/2013г по гр.д. № 637/2012г , реш. № 48/2016г по гр.д. № 3537/2015г и трите на ІV ГО на ВКС, при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В този случай практиката приема, че искът за ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът , с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи , ако твърди настъпването на такива, претърпените вреди над обичайните размери за ситуацията.

С оглед изложеното и за да сформира своето вътрешно убеждение и като съобразява разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ съдът приема, че ответникът дължи обезщетение за психическите , физически и емоционални увреждания на ищеца , които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение.

Към момента на образуване на досъдебното производство против С. тя е била на 25години. Наказателното производство водено против ищеца е продължило 5 години и осем месеца. Обвинението повдигнато на С. е било първоначално за две леки престъпления , а измененото в хода на съдебното производство обвинение по чл.

325,ал.3 от НК е обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93,т.7 от НК .