Решение № 8077 от 28.11.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

28.11.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15301 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 465300 от 06.08.2018г. по гр.д. № 23478/2017г.

Софийски районен съд, 26 състав отхвърлил предявения от М.Т.Р., ЕГН **********, иск срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, че не дължи сумата 2 539.63 лв., представляваща продажна цена за потребена топлинна енергия за периода м. 01.2010г.

– м. 04.2012г., ведно със законната лихва от 05.12.2012г. до изплащане на вземането, сумата 302.38 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 03.03.2010г. - 08.11.2012г., дължими съгласно издаден изпълнителен лист по гр.д. 24861/2012г., СРС, 88 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 50 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата М.Т.Р., починала в хода на въззивното производство и на нейно място конституиран на основание чл. 227 ГПК наследника й по закон Н.Д.Н., ЕГН **********. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Неправилно СРС приел, че приложимата в случая е установената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД 5-годишна давност. Вземането не било установено със съдебно решение, а с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която не се ползвала със сила на пресъдено нещо. Позовава се на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

В случая от издаването на изпълнителния лист на 12.06.2013г. до 08.12.2016г., когато било образувано изпълнителното дело, не били извършвани никакви изпълнителни действия, поради което вземането било погасено по давност към м. юни 2016г., преди образуване на изпълнителното дело. Поради това моли съда да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 08.10.2019г. оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист от 12.06.2013г., издаден по гр.д. № 24861/2012г., СРС, 88 състав - 2 539.63 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода м. 01.2010г. – м.

04.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от 05.12.2012г. до изплащане на вземането, и сумата 302.38 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 03.03.2010г. - 08.11.2012г. В исковата молба се твърди, че за събиране на вземанията ответникът инициирал образуването на изп.дело № 20168580401708 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ. Към датата на образуване на изпълнителното дело - 08.12.2016г., процесните вземания били погасени по давност, тъй като преди подаване на молбата за образуване на изпълнително дело от страна на кредитора не били извършвани действия, които да са годни да прекъснат давността.

С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК факт – изтекла след издаване на заповедта погасителна давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Страните не спорят по фактите, а и по делото се установява, че процесният изпълнителен лист от 12.06.2013г. е издаден по гр.д. № 24861/2012г., СРС, 88 състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение от 06.12.2012г., като длъжникът М.Т.Р. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД исковите суми; Не се спори също, че след издаване на заповедта и влизането й в сила поради неподаване на възражение от длъжника, първото извършено от кредитора действие, годно да прекъсне давността, е подаването на редовна молба за образуване на изпълнително производство на 08.12.2016г. Видно от изискания препис от изпълнителното дело, след образуването му от ЧСИ са налагани запори по сметки на длъжника.

Спорът по делото е правен и се свежда до приложимия давностен срок относно вземания по влязла в сила заповед за изпълнение.

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години.

Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414&nbsp ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2&nbsp ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта се стабилизира /“влиза в сила“ по терминологията на закона/, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424&nbsp ГПК - новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424&nbsp ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423&nbsp ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл. 252&nbsp ГПК (отм.), чл. 254&nbsp ГПК (отм.), чл. 255&nbsp ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по търговски спорове възвражение за прихващане да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.

По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2&nbsp ГПК.

Според разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1&nbsp ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ &nbsp ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416&nbsp ГПК.

Съгласно действащата нормативна уредба, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, която теза е застъпена и в мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно признаване на вземането по издадената заповед.

В случая с влизане в сила на заповедта за изпълнение /което е станало най-късно на датата на издаване на изпълнителния лист на 12.06.2013г./, давността е прекъсната и от тази дата е започнала да тече нова, вече петгодишна давност за вземанията. С подаването на 08.12.2016г. на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, давността отново е прекъсната – в хипотезата на чл. 116, буква „в“ ЗЗД /в този смисъл са мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане/. Редовната молба на взискателя за образуване на изпълнително дело безспорно прекъсва давността, в който смисъл са и твърденията в исковата молба. По образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия – налагани са запори, с което давността отново е прекъсвана. като към датата на даване ход на устните състезания във въззивната инстанция не е изтекла.

По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. Предвид съвпадението на крайните извод на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.