Решение № 31 от 03.01.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София,

№ ................./.................г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на десети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА мл. съдия

ИВА НЕШЕВА при секретаря Антоанета

Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 15110 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД срещу Решение № 169669/17.07.2019 г., постановено по гр.д. № 81008/2017 г., с което е отхвърлено искането за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 492509/20.09.2018 г. по същото дело, направено от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД.

В жалбата се излагат аргументи за неправилност на решението, като се посочва, че в случая се касае до грешно пресмятане на дължимите разноски от ответника в полза на въззивника – ищец. Според въззивника грешката се изразява в грешно пресмятане на платената от дружеството държавна такса – като се сочи, че е заплатена такса в размер на 297,62 лева, а не както е приел в решението си съда- 112,58 лева. Също така се посоча, че съдът не е взел предвид, че страната е претендирала и доказала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 793,28 лева с включено ДДС. Сочи се още, че неправилно е отказано искането по чл. 247 ГПК поради това, че в мотивите на решението по същество на спора не може да се направи извод за евентуално разминаване между формираната воля на съда и нейното външно изразяване. Поради изложеното се мили за отмяна на решението и допускане на поправка в диспозитива на Решение 492509/20.09.2018 г. по гр.д.

№ 81008/2017 г.

Уведомена за подадената въззивна жалба на 25.10.2019 г. въззиваемата страна „ЗК Л.И.“ АД не е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК.

Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД срещу „ЗК Л.И.“ АД за сумата от 6190,68 лева – представляваща изплатено от застрахователя обезщетение по застраховка „Каско +“ по щета 44011011605712, както и сумата от 425,60 лева – мораторна лихва за периода от 14.03.2017 г. до 15.11.2017 г.

Ответникът е признал исковите претенции, поради което СРС е постановил решение № 492509/20.09.2018 г. при условията на чл. 237 ГПК. По отношение на разноските съдът е приел, че следва да се присъдят разноски в полза на ищеца за адвокатско възнаграждение и държавна такса в общ размер на 905,86 лева.

На

04.04.2019 г. е депозирана молба от ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка, с която се моли да се допусне поправка, като в диспозитива се чете вместо сумата 905,86 лева – 1090,90 лева – представляващи сторените по делото разноски.

СРС е приел, че не се касае до противоречие между мотиви и диспозитив, поради което не е налице очевидна фактическа грешка. Така постановеният акт е правилен поради следното:

На първо място, следва да се подчертае, че с оглед диспозитивното начало съдът е ограничен от искането на страната, която в случая твърди наличие на очевидна фактическа грешка, петитумът, както на молбата, така и на въззивната жалба, е да се допусне поправка по реда на чл. 247 ГПК. Това се твърди и в съдебното заседание пред въззивния съд. Поради това правилно молбата от ищеца е била разгледана в производство по реда на чл. 247 ГПК, а не такова по чл. 248 ГПК.

Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая не се касае до неправилно изразяване на волята на съда в диспозитива на съдебния акт.

По реда на чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс, както правилно е приел СРС, следва да се обсъди единствено дали формираната от съда воля е правилно обективирана в актовете му, а не дали същата воля е правилно формирана. Очевидна фактическа грешка е всяко едно несъответствие между формираната от съда воля и нейното външно изразяване в текста на решението. Очевидна фактическа грешка би имало в случай на погрешно отразяване в диспозитива на извод, направен в мотивите на акта. Не е налице очевидна фактическа грешка в случаите, когато съдът е допуснал грешка при самото формиране на изводите, а не само на нейното обективиране.

Правилни са правните доводи на въззивника, че и в случай на грешно пресмятане е налице очевидна фактическа грешка. В случая обаче не е налице грешка в пресмятането, доколкото СРС е посочил изрично, че следва да се присъди сума в размер на 793,28 лева – разноски за платено адвокатско възнаграждение – и сума в размер на 112,58 – размер на платена държавна такса, сборът на тези суми се равнява на 905,86 лева, както е изчислил и СРС.

Не е налице противоречие между мотивите и диспозитива на акта, тъй като сумите изцяло съвпадат, поради което не е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на закона.

Доводите на въззивника за платената държавна такса в размер, надхвърлящ определения от СРС, са доводи за изменение на решението в частта за разноските, доколкото се касае до промяна на вече формираната от съда воля за размера на разноските, които следва да се присъдят на страната. Както беше посочено, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и изричното изявление на страната, съдът не е могъл да разгледа молбата като такава по реда на чл. 248 ГПК. Извод в тази насока, както изрично е посочил и СРС, е представеният по делото списък с разноски, в който страната ясно е посочила, че претендира държавна такса в размер на 112,58 лева. Именно по списъка се е ръководел съдът и е формирал изводите си.

Поради изложените съображения доводите във въззивната жалба са неоснователни, а решението на СРС е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските пред въззивната инстанция:

При този изход на спора и неоснователността на подадената въззивна жалба не следва да се присъждат разноски на въззивника. Въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на разноски, поради което не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Софийски градски съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 169669 от 17.07.2019 г., постановено по гр.д. № 81008/2017 г. на Софийски районен съд, 119-ти състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 247, ал. 4 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.