Решение № 5879 от 27.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5879 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско дело № 20231110164993 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Д. И. Б. срещу Р. А. В. и М. Б. В..

С молба с вх. № 182380/04.06.2024 г. ищецът заявява, че поддържа единствено исковете срещу М. Б. В., поради което с влязло в законна сила Определение № 45082/05.11.2024 г. исковата молба е частично върната – в частта срещу Р. А. В., и производството е прекратено в тази част.

Следователно като предмет на делото са останали предявени от Д. И. Б. срещу М. Б. В. осъдителни искове за следните суми: 5 000 лв. – обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на ухапвания от куче на 05.12.2020 г. в гр. ***********, ведно със законната лихва за периода от 28.11.2023 г. до окончателното плащане; 1 613.66 лв.

– лихва за забава за периода от 05.12.2020 г. до 28.11.2023 г. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че на 05.12.2020 г., около 14:00 ч., паркирал автомобила си в гр.

*********, където се намирал домът на ответницата, която притежавала куче. По същото време В. разхождала кучето пред дома си, но то било без повод и намордник в нарушение на чл. 13 от Наредбата на Столичен общински съвет за придобиване, притежаване и отглеждане на животни – домашни любимци /кучета и котки/ на територията на Столична община.

Когато ищецът излязъл от автомобила, към него се затичало кучето на ответницата и го ухапало по лявото бедро. Той подал сигнал на телефон 112 за случая и бил прегледан от екип на ЦСМП, като му била поставена работна диагноза „Рана от ухапване и охлузване на лявото бедро“. Издадено му било съдебно-медицинско удостоверение, в което било посочено, че му е причинено увреждане на здравето, изразяващо се в кръвонасядания и охлузвания по предната и предно-вътрешната повърхности на горната трета на лявото бедро, преминаващи в ограничени кръгловати рани с диаметър 4 – 5 мм всяка, като същите са на фона на оток и тъмно мораво кръвонасядане, като уврежданията съответстват да са получени от действието на кучешка захапка. Посочва, че в продължение на близо месец след инцидента изпитвал силна болка в областта на нараняванията, не можел да се придвижва свободно и била засегната нормалната му походка, а първите 14 дни дори не можел да си 1 осигури необходимата почивка, защото болките и стресът нарушавали съня му. Твърди, че в резултат на разкъсването на крака има уплътнение, което се напипва, и изпитва болка при натоварване на крака. Излага, че след случката започнал да изпитва силен и неконтролируем страх при вида на куче, като разклатеното му емоционално състояние наложило да потърси медицинска помощ, а нападението оставило траен отпечатък върху поведението му и социалните му контакти – станал затворен и умислен и ограничил срещите с приятели, защото станал обект на обсъждане. Счита, че е налице причинно-следствена връзка между допуснатото от ответницата нарушение и причинените му неимуществени вреди.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата М. Б.

В., с който предявените искове са оспорени като неоснователни. Оспорва да е разхождала кучето си на твърдените място, дата и час. Заявява, че по това време кучето е стояло вързано в двора на нейната къща, намираща се на адреса. Възразява срещу твърдението на ищеца, че собственото куче го е ухапало и му е причинило физическо нараняване. Твърди, че на процесната дата ищецът е имал съприкосновение с друго куче, поради което липсва причинно-следствена връзка между нейно поведение и неимуществени вреди за ищеца.

Оспорва настъпването на неимуществени вреди за ищеца. При евентуалност оспорва претендираното обезщетение като прекомерно, във връзка с което оспорва твърдяния от ищеца интензитет на вредите. Излага, че дори и да е осъществено твърдяното физическо нараняване, то не е породило болки и страдания, които да са нарушили нормалното ежедневие на ищеца, като акцентира, че липсват болничен лист и медицински документи за лечение, както и заявява, че след процесната дата ищецът е виждан спокойно да се разхожда по улицата, включително и на твърдяното място на инцидента. Оспорва твърденията за създаден психически дискомфорт и фобия от кучета, като изтъква, че липсват доказателства за посещения при психолог, а дори самият ищец отглежда кучета в дома си. Релевира възражение за съпричиняване на вредите от ищеца. Моли за отхвърляне на исковете, евентуално – за присъждане на по-нисък размер на обезщетение. Претендира разноските по делото.

С влязло в законна сила Определение № 21252/14.05.2025 г. Р. А. В. е конституиран на мястото на починалата в хода на процеса ответница М. Б. В. по отношение на 1/2 от процесните вземания и производството е частично прекратено по отношение на другата 1/2 част от тях с оглед действията на ищеца по чл. 230, ал. 2 ГПК, обективирани в молба с вх. № 151580/30.04.2025 г.

Следователно предмет на разглеждане са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване от Д. И. Б. срещу Р. А. В., конституиран в качеството на наследник по закон на починалата в хода на процеса ответница М. Б. В., осъдителни искове за сумата от 2 500 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ухапване от куче на 05.12.2020 г. в гр. ***********, ведно със законната лихва за периода от 28.11.2023 г. до окончателното плащане, и за сумата от 806.83 лв. – мораторна лихва за периода от 05.12.2020 г. до 28.11.2023 г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

За да достигне до извод относно правната квалификация на предявения главен иск, съдът съобрази, че негов предмет е претендираното от ищеца право, индивидуализирано от него чрез посочване на страни, правопораждащи юридически факти и петитум. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. Дадената от ищеца цифром и словом правна квалификация не е обвързваща за съда.

В случая в исковата молба ищецът посочва, че кучето, което го е ухапало, е собственост 2 на ответницата М. Б. В. и на Р. А. В., но на процесната дата то е било разхождано от М. Б. В. без повод и намордник, като излага съображения кои нормативни разпоредби са нарушени по този начин, т.е. той твърди реализиране от нея на противоправно поведение – извеждане на домашно куче без повод и намордник, което е довело до ухапването, а след това допълнително уточнява с молба с вх. № 182380/04.06.2024 г., че иска да ангажира само нейната отговорност в качеството й на извършител на противоправното деяние. Не са наведени твърдения от ищеца, че вредите се дължат на специфични качества на животното, нито то да е избягало или да се е изгубило.

В ППВС № 17/1963 г., допълнено с т. 3 от ППВС № 4/1975 г., са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД и по чл.

50 ЗЗД. Налице е отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползуване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато при ползуване на вещта е допуснато такова нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.

За разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. Съгласно ППВС № 17/1963 г. възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице /в този смисъл – Решение № 367/12.05.2010 г. по гр. д. № 1140/2009 г. на ВКС, III ГО; Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на ВКС, III ГО/.

Отговорността по чл. 50 ЗЗД не е отговорност за лично деяние, нито е такава за чужди действия. Тя е обективна и безвиновна. При нея отговорността е солидарна за собственика на вещта и лицето, под чийто надзор тя се намира, според икономическата логика „комуто ползите, нему и тежестите“. Възможно е вредите да настъпят в резултат едновременно от вещта и от виновното поведение на дадено лице /в този смисъл – Решение № 266/07.12.2016 г. по гр. д. № 1298/2016 г. на ВКС, IV ГО/.

Отговорността по чл. 50 ЗЗД е за увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка с действия или бездействия на лицата, които я ползват, или на лицата, под чийто надзор е тя. В този смисъл отговорността е налице и в случаите, когато не е известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите, вкл. когато не е съществувала техническа възможност за пълното й обезопасяване. Ако причинените от вещ вреди на трети лица не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното й съхраняване или други човешки действия, отговорността е по чл. 45, съответно чл. 47, 48 и 49 ЗЗД. Както е изяснено в ППВС № 17/1963 г., когато вредите са настъпили в резултат едновременно на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице, тогава отговорността се дължи на две основания – чл. 50 и чл. 45, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл – Решение № 27/22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 50048/31.08.2023 г. по гр. д. № 2897/2022 г. на ВКС, II ГО/.

Съобразявайки изложените от ищеца фактически твърдения, на които основава претенцията си за обезщетение, и горепосочената съдебна практика, съдът намира, че главният иск не е по чл. 50 ЗЗД, както се сочи от него, защото ангажирането на отговорността на М. Б. В. не се иска в качеството й на собственик на домашно куче, което е нападнало Б. и го е ухапало в резултат на присъщи свойства на кучето /домашните кучета не нападат и не хапят дефинитивно/ или поради това, че то е избягало или се е изгубило. Искът е с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД, защото е предявен срещу нея в качеството й на 3 извършител на деяние, нарушаващо нормативните изисквания, които следва да се спазват при извеждане на домашни кучета, като се твърди от ищеца, че именно това е довело до ухапването му. Косвено този извод се потвърждава от обстоятелство, че Б. поддържа иска само срещу нея, но не и срещу другото лице, за което сочи, че също е собственик на нападналото го куче – Р. А. В., за когото не твърди също да го е разхождал непосредствено преди нападението, поради което В. не е ответник по делото в лично качество, а единствено като наследник на сочения извършител на деянието.

Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда чрез свои виновни действия и/или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму, произтичащо непосредствено от закона /чл. 45 ЗЗД/. При неизпълнение на това задължение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Деликтът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди другиму от конкретен извършител в качеството му на физическо лице.

Затова в случая, за да са налице основания за ангажиране на отговорността на ответника Р.

А. В. в качеството му на законен наследник на починалата ответница М. Б. В., по делото следва да се установят следните факти: извършване от починалата ответница М. Б. В. на процесното деяние – че на 05.12.2020 г. в гр. *********, тя е разхождала кучето си без повод и намордник; настъпването в резултат от това на неимуществени вреди за ищеца, техния вид и интензитет – че ищецът е бил ухапан от кучето на ответницата и произтичащите от това последици за него, за които са изложени твърдения в исковата молба. Единствено вината се предполага до доказване на противното /т.е. приема се за доказана при липсата на ангажирани доказателства от ответната страна за оборване на законовата презумпция/, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на пълно и главно доказване от претендиращия обезщетение съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Липсата на която и да е от посочените кумулативни предпоставки води до неоснователност на претенцията.