Решение № 422 от 28.12.2023, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 422 гр. П., 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20231230100678 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 422 ГПК.

Ищецът – Т. Д. Ж. , с адрес в гр. Р., ул. „Б.К.“ № *, вх. *, ет. *, ап. **, ЕГН **********, твърди, че с ответника (като негов работодател) са се намирали в трудово правоотношение, от 05.05.2017 г. до 01.01.2023 г. Изтъква, че е заемал и надлежно е изпълнявал длъжността „шофьор – товарен автомобил (международни превози)“.

Поддържа, че след прекратяването на трудовоправната връзка работодателят му дължи сумата от 10 851,69 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 75 работни дни, за времето от 12.09.2019 г. до 12.09.2022 г. Пояснява, че за визираната сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която е постъпило възражение. Иска дължимостта на вземането да бъде призната за установена. Претендира и съдебни разноски.

Ответникът – „С.Ш.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. П., ул.

„Ц. Б. ***“ № **, ЕИК ****, намира ищцовата претенция за неоснователна, настоява за нейното отхвърляне и за присъждане на съдебно-деловодни разходи. Излага доводи, че: трудовият му договор с ищеца е от 03.02.2021 г. и уговореният размер на основния платен отпуск е бил 20 работни дни на година; в периода от 13.12.2021 г. до 31.12.2021 г. ищецът е използвал 12 дни от платения годишен отпуск, полагащ се за 2021 г.; останалата част от този отпуск, отнасящ се за 2021 г., както и целият такъв отпуск за 2022 г., не е бил ползван; по тази причина, след прекратяването на трудовоправната 1 връзка, на ищцовата страна е било изплатено (на 15.02.2023 г.) дължимото обезщетение от 773,02 лв. В условията на евентуалност, смята, че платеният годишен отпуск за 2019 г. и за 2020 г. е погасен по давност.

Съдът приема следното:

1.) По съществото на делото:

1.1.) Предварителни въпроси:

1.1.1.) Предмет на разглеждане е установителен иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 224, ал. 1 КТ.

1.1.2.) От данните, съдържащи се в ч. гр. д. № 374/23 г. на Районен съд – гр.

П. (приложено към настоящото дело), се констатира, че:

- Вземането, за което е релевирана сегашната искова претенция, попада в обхвата на Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 232/29.03.2023 г., издадена по цитираното частно дело.

- Настоящият ответник (като длъжник в заповедното производство) е възразил срещу заповедта за изпълнение, при условията на чл. 414 ГПК, заради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от същия кодекс ищецът (като заявител в заповедната процедура) е предявил иска, насочен към признаване на съществуването на оспореното задължение.

1.1.3.) Уважаването на исковата претенция е предпоставено от кумулативната даденост на съответните законови изисквания, произтичащи от чл. 224, ал. 1 КТ, а именно: 1/ съществуването на трудово правоотношение между ищеца (като служител) и ответника (като работодател), през процесния период; 2/ наличието на твърдения неползван платен годишен отпуск за служителя, при прекратяването на трудовоправната връзка между него и работодателя; 3/ размер на обезщетението, дължимо поради неползването на този отпуск, и 4/ неплащането му от работодателя.

1.1.4.) Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ищеца да установи положителните предпоставки, пораждащи соченото задължение, а ответникът е нужно да докаже, че е погасил същото, респективно, че служителят реално е ползвал платения си годишен отпуск. Във връзка с възражението за погасяване по давност на част от платения отпуск ответникът следва да установи началния момент на давностния срок, а ищецът – отлагане на ползването на отпуска, до който се отнася това възражение.

1.2.) Фактологията, изведена от събрания доказателствен материал, която е значима за произнасянето по спора, поставен за решаване, е следната:

1.2.1.) От удостоверение с изх. № 010192301601627/28.03.2023 г. на ТД на НАП – гр. С., Офис – гр. Бл. е видно, че ищецът е работил при ответника на длъжност с код по НКПД 83322006 („шофьор – товарен автомобил (международни превози)“) за периодите от 05.05.2017 г. до 19.02.2020 г. и от 03.02.2021 г. до 01.01.2023 г.

2

1.2.2.) Съществуването на визираното трудово правоотношение за втория от така очертаните времеви диапазони се потвърждава и от представените трудов договор с № 433/03.02.2021 г. и заповед с № 5/01.01.2023 г. за неговото прекратяване, издадена от управител на ответното дружество.

1.2.3.) От съдържанието на трудовия договор допълнително се изяснява, че:

- уговореното основно месечно трудово възнаграждение е 650 лв.;

- предвижда се и допълнително такова, в зависимост от трудовия стаж на служителя – в размер на по 0,6 % за всяка прослужена година;

- размерът на основния платен годишен отпуск е 20 работни дни;

- допълнителен отпуск от този вид може да бъде договарян между страните отделно за всяка календарна година, но след предложение на прекия ръководител на служителя.

1.2.4.) За темпоралния отрязък от 12.09.2019 г. до 19.02.2020 г., през който страните също са били в трудовоправна връзка и който се обхваща от исковия период, няма писмени доказателства нито за уговореното трудово възнаграждение, нито за договорения основен платен годишен отпуск. По тази причина е нужно да се приемат за приложими минималните величини на тези параметри на трудовото правоотношение, предвидени в чл. 155, ал. 4 КТ – 20 дни основен платен отпуск, и в чл. 244, т. 1 КТ (в приложимата редакция от бр. 100/92 г. ДВ) във вр. с ПМС № 350/19.12.2019 г. – 610 лв. минимална работна заплата.

1.2.5.) Съобразно извлечение от личната банкова сметка на ищеца в „У.Б.“ АД и извлечение от личната банкова сметка на едноличния собственик на капитала на ответното дружество в „Б.ДСК“ ЕАД, става ясно, че на 08.09.2022 г. последният е превел на първия сумата от 1 855 евро (3 617,25 лв.), с отразено основание: „RZ I KOMAND M08 22“, което не би могло да означава друго освен работна заплата и командировъчни разходи за месец 08 на 2022 г., каквито разходи се следват на ищеца, предвид работата му като международен шофьор (чл. 215, ал. 1 КТ).

1.2.6.) Съгласно банково преводно нареждане, издадено на 15.02.2023 г. от „Б.ДСК“ ЕАД, ответникът е изплатил на ищеца сумата от 773,02 лв., с основание:

„редовен год. отпуск 2021/222,08 лв. и редовен год. отпуск 2022/550,94 лв.“.

1.2.7.) Според намиращите се в личното трудово досие на ищеца 14 бр. заповеди за разрешаване на отпуск, които изхождат от управител на дружеството ответник, на първия е било разрешавано ползването на отпуск, както следва:

- 5 дни неплатен отпуск – от 25.05.2021 г. до 31.05.2021 г.;

- 22 дни неплатен отпуск – от 01.06.2021 г. до 30.06.2021 г.;

- 1 ден неплатен отпуск – за 01.07.2021 г.;

- 12 дни платен годишен отпуск – от 13.12.2021 г. до 31.12.2021 г.;

- 20 дни неплатен отпуск – от 01.01.2022 г. до 31.01.2022 г.;

- 20 дни неплатен отпуск – от 01.02.2022 г. до 28.02.2022 г.;

3

- 20 дни неплатен отпуск – от 01.03.2022 г. до 31.03.2022 г.;

- 19 дни неплатен отпуск – от 01.04.2022 г. до 30.04.2022 г.;

- 9 дни неплатен отпуск – от 01.05.2022 г. до 16.05.2022 г., както и 9 дни неплатен отпуск – от 17.05.2022 г. до 31.05.2022 г.;

- 2 дни неплатен отпуск – от 01.06.2022 г. до 02.06.2022 г.;

- 18 дни неплатен отпуск – от 05.09.2022 г. до 30.09.2022 г.;

- 21 дни неплатен отпуск – от 01.10.2022 г. до 31.10.2022 г.;

- 22 дни неплатен отпуск – от 01.11.2022 г. до 30.11.2022 г., и - 19 дни неплатен отпуск – от 01.12.2022 г. до 31.12.2022 г.

1.2.8.) Процесуалният представител на ищеца е оспорил обстоятелството, че неговият доверител действително е ползвал отпуска, до който се отнасят коментираните заповеди, поради което процесуалният пълномощник на ответника е изтъкнал, че няма да се ползва от онези от тях, свързани с неплатения отпуск.

Същевременно в личното трудово досие на ищеца отсъстват писмени изявления, обективиращи волята му за заявяването на обсъждания отпуск. Ето защо и заповедите на ответника в тази насока не могат да послужат за пълно доказване, че отпускът (било неплатен, било платен) наистина е ползван, доколкото разрешаването му не е равнозначно на неговото ползване. Последното важи в пълна степен и за дванадесетте дни платен отпуск – от 13.12.2021 г. до 31.12.2021 г. Затова и няма как да се приеме, че ответната страна е доказала, че ищецът реално е ползвал отпуска, до който се отнасят анализираните заповеди.

1.2.9.) Въпреки указанията, дадени на ищеца по чл. 146, ал. 2 ГПК, същият не е ангажирал никакви надлежни доказателства за съществуването на трудово правоотношение между него и ответника за времето от 20.02.2020 г. до 02.02.2021 г., както и за размера на обезщетението, полагащо му се за неползвания платен годишен отпуск.

1.3.) Фактическите положения, приети за установени, създават опора за юридически заключения, че:

1.3.1.) Общият размер на платения годишен отпуск, полагащ се на ищеца за времето, през което е работил при ответника, определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, е 44 дни, от които:

- 4 дни – за времето на работа от 12.09.2019 г. до 31.12.2019 г.;

- 2 дни – за времето на работа от 01.01.2020 г. до 19.02.2020 г.;

- 18 дни – за времето на работа от 03.02.2021 г. до 31.12.2021 г., и - 20 дни – за времето на работа от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г.

1.3.2.) След като няма сигурни данни, че този отпуск е бил ползван от ищеца, за него е възникнало правото да получи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяването на трудовите му правоотношения с ответника.

1.3.3.) Неоснователно е възражението на ответника, че отпускът за 2019 г. и 4 за 2020 г. е погасен по давност. След като първото трудово правоотношение между страните е започнало на 12.09.2019 г. и е приключило на 19.02.2020 г., очевидно е, че към момента на финализирано му няма как да е изтекъл 2-годишният давностен срок по чл. 176а, ал. 1 КТ, а от последната дата пък вече се е породило правото за паричното обезщетяване и обсъжданата давност е неотносима.

1.3.4.) Обезщетението, дължимо на ищеца за неползвания му отпуск, е 1 466,36 лв. и то също е изчислено от съда, при условията на чл. 162 ГПК, както следва:

- 166,38 лв. – дължими за шестте дни неползван платен годишен отпуск при прекратяването на първото трудово правоотношение, при база от 27,73 лв. за един ден отпуск, с оглед среднодневното основно трудово възнаграждение за месец януари 2020 г., който предхожда прекратяването на трудовото правоотношение на 19.02.2020 г.;