Определение № 56 от 27.01.2026, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 56 гр. Шумен, 27.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Теодора Енч. Димитрова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно частно гражданско дело № 20253600500748 по описа за 2025 година

Производство с правно осн. чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. № 6356/22.12.2025г. депозирана от „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С..., чрез пълномощник юрисконсулт Е.С.К. срещу разпореждане № 1351 от 14.12.2025г. по ч.гр.д. № 20253610100942 по описа на РС – Велики Преслав, с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Б. С. Г. с ЕГН ********** от гр. К., за сумите както следва: 206.05лева – договорна лихва дължима от 20.04.2024г. до 20.03.2025г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на задължението.

Жалбоподателя твърди, че заповедния съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителя черпи права и същия е превишил своите правомощия, като е нарушил съдопроизводствените правила.

Процесният договор отговарял на всички законови и нормативни изисквания и на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, в който е предоставена преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра били посочени същите параметри, както в договора. В договора подробно били описани всички параметри, задължения като основания и размер на разбираем и достъпен език. Счита, че уговорения лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави и е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ГПР е фиксиран за целия срок на договора и е в законовите граници. В договора ясно бил посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точния размер на дължимите суми от длъжника и при условие, че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то нямало как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. По отношение на законната лихва сочи, че присъждането й е последица от уважаване на главния иск и неоснователно съда е отхвърлил присъждането й, както и неправилно е отхвърлил искането за присъждане на лихвата за забава, тъй като кредитора имал право да 1 получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР счита, че процесния договор е изцяло действителен, поради което моли въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане, в частта в която се отхвърля заявлението и вместо него да постанови да бъде издадена заповед за изпълнение срещу длъжника, относно обжалваните вземания за договорна лихва в размер на 206.05 лева, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на задължението. Претендира и разноски за настоящото производство в размер на 15лв. - държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 20253610100942 по описа на РС – Велики Преслав е образувано по депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр. С., ЕИК ..., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Н. М. Л., с което се иска издаване на заповед за изпълнение срещу Б. С. Г. с ЕГН ********** от гр. К. за сумите, както следва: 206.05 лева – договорна лихва, дължима за периода от 20.04.2024г. - 20.03.2025 г., 34.11лева - мораторна лихва за периода от 21.04.2024г. до 04.12.2025г., законна лихва от датата на входиране на заявлението в съда до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 351.25 лева, от които 21.25 лева – д.т., 230 лева – юрисконсултско възнаграждение и 100 лева за подготовка на документи. Посочено е, че вземането произтича от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит Стандарт № 40024420139 от 21.03.2024г., сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – кредитор и Б. С. Г. с ЕГН ********** от гр. К.

- длъжник.

С разпореждане № 1314/07.12.2025г. заповедния съд е, констатирал, че с оглед вида и размера на претендираните суми, по кредита са извършвани плащания, но доколкото не са посочени данни за това, е оставил без движение заявлението, като е дал на заявителя три дневен срок, в който да конкретизира за частичното, респ. пълното погасяване на кои вземания по пера (съответно за главница, договорно възнаграждение, възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ и др.) са разнесени изплатените от длъжника суми, да уточни върху кои суми е начислено претендираното договорно възнаграждение - само върху главницата и/или и върху други суми, респ. кои и ако в случай, че е начислено върху различни вземания, да посочи размер и период поотделно върху всяко от тях, в рамките на глобално заявената сума и период, да уточни върху кои суми е начислена претендираната мораторната лихва – само върху главницата и/или и върху други суми, респ. кои, като в случай, че лихвата е начислена върху различни вземания, да посочи размер и период на лихвата поотделно върху всяко от тях, в рамките на глобално заявената сума и период, да уточни какъв е бил пълният размер на мораторната лихва, начислена от датата на изпадане 2 на забава на длъжника до датата на подаване на заявлението в съда, в случай, че се различава от размера, претендиран със заявлението, както и да уточни били ли са начислявани такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава по-голяма от 14 дни за плащане на вноска по договора за кредит, респ. при забава с повече от 90 календарни дни, какъв е бил техният размер и извършвани ли са плащания от длъжника на тези такси. Със същото разпореждане е предупредил заявителя, че при неизпълнение ще остави искането за издаване на заповед за изпълнение без уважение.

В даденият срок, заявителя е депозирал молба, в която е посочил, че длъжникът не е изпълнил задължението, което е поел и по договора нямало нито едно извършено плащане.

Уточнил е, че договорното възнаграждение е начислено само върху главницата, представляваща заемната сума, но не и върху сумата за предоставени допълнителни услуги.

По отношение на претендираната лихва за забава в размер на 34.11лева е посочил, че същата е начислена от 21.04.2024г. – датата на изпадане на длъжника в забава до датата на входиране на заявлението в съда върху вземането за договорното възнаграждение.

В обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане първоинстанционния съд е приел, че в договорът за кредит, не е посочен дължимият с всички разходи по кредита ГПР, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК и на осн. чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Посочил е, че независимо че, в случая заявителят не претендира издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за главницата по договора за кредит, за възнаграждението за допълнителни услуги и други суми извън договорната и мораторна лихва, това обстоятелство, не освобождавало заповедния съд да извърши преценка относно наличието на неравноправни клаузи по представения договор за кредит, респ. относно приложимостта на нормите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. Приел е, че съгласно представеният договор, кредитополучателят дължи заплащане на възнаграждение при предоставяне от кредитора на посочената допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 540 лева, която по същество всъщност изобщо не е „допълнителна“, а услугите описани в нея, имали характера на действия свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси. Невключвайки разходът за допълнителна услуга при изчисляване на ГПР по процесния договор за потребителски кредит, кредиторът е нарушил императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и на практика е въвел в заблуждение потребителя относно действително поетата от него финансова тежест по договора, което от своя страна представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6 § 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и като нарушаване на изискването за добросъвестност. Посочил е, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК и съобразно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, но доколкото заявителят не претендира главница, не било налице предпоставка за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми – договорна лихва и 3 мораторна лихва, с оглед констатираната недействителност на договора, поради което и е отхвърлил заявлението изцяло.

Отделно от това е изложил и мотиви, че с претендирането за издаване на заповед за изпълнение в отделно производство, само за договорна лихва и мораторна лихва (начислена само върху договорната лихва), което е принципно допустимо, заявителят се опитвал да заобиколи възприетата в съдилищата в цялата страна практика относно приложението на нормите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК в рамките на заповедното производство, като освен това в случай, че претенцията бъде уважена, заявителят без каквото и да било основание ще кумулира 2 пъти разноски относно вземания по един и същи договор за кредит – веднъж в настоящото такова и втори път в друго заповедно производство относно главницата и други евентуално претендирани плащания по кредита.

От изложеното в жалбата се установява, че жалбоподателя, обжалва разпореждането, само в частта, с която е отхвърлена претенцията за сумата от 206.05 лева – договорна лихва, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното изплащане, като в останалата част разпореждането, като необжалвано е влязло в законна сила.

Доводите на жалбоподателят, че първоинстанционният съд е излязъл извън пределите на проверката, която следва да се извършва в заповедното производство, са неоснователни предвид разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 о т ГПК, която изрично вменява на съда задължение да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, съотв. дали не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411, ал. 2 от ГПК. Съобразно чл.411, ал.2, т.1 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 от ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза. С даденото задължително тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, се прие, че съдът е длъжен 4 да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че: "С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. ". В горния смисъл и Решение № 50206 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., и др. Според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за правилното приложение на императивни правни норми. Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, както и нормите на ЗПК, касаещи формата, действителността на договора за кредит и последиците от установяване на недействителността му, са именно от такъв характер - императивни.