Решение № 150 от 19.06.2026, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. Шумен, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Въззивно гражданско дело № 20263600500157 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба рег. № 1790/20.02.2026 г. на НПРС, депозирана от М. М. М. с ЕГН **********, действащ чрез назначения му особен представител – адв. К. Ш. от ШАК против решение № 36/06.02.2026 г. по гр.д. № 503/2025 г. по описа на Районен съд – Нови пазар, с което предявените от Н. Т. Х. с ЕГН ********** ЕАД срещу него обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК са уважени.. Жалбоподателят счита, че постановеното решение се явява неправилно. Излага подробни съображения. Моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна – Н. Т. Х., действащ чрез пълномощника си – адв. Г. Х.-А., е депозирал отговор на въззивната жалба, в който намира същата за неоснователна. Сочи, че правилно първоинстанционният съд уважил претенциите срещу ответника. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени направените разноски.

Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Въззивният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на насрещните страни и всички събрани по делото доказателства, прие за установено следното:

1

Гр.д. № 503/2025 г. по описа на Районен съд – Нови пазар е образувано въз основа на искова молба, депозирана от Н. Т. Х. срещу М. М. М. с искане да бъде признато за установено, че съществуват следните вземания на ищеца срещу ответника, за чието плащане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1501/2024 г. по описа на НПРС: в размер на 9200,00 лв., представляващо задължение на заемател за връщане на отпусната парична сума – главница по договор за заем от 30.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.12.2024 г.; в размер на 1840,00 лв., представляващо задължение за плащане на неустойка за неизпълнение на задължение по договора за заем.

Твърденията в исковата молба са, че на 30.11.2022 г. ищецът сключил с ответника договор за заем. По силата на същия, Х. предоставил на М. сума в размер на 9200,00 лв., като бил уговорен срок за връщане на сумата – до 30.07.2024 г. В договора била предвидена неустойка при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на сумата в размер на 20% върху сумата – 1840,00 лв. Поради неизпълнение на задълженията на ответника, ищецът депозирал пред РС – Нови пазар заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, което било уважено изцяло чрез издаване на такава по ч.гр.д. № 1501/2024 г. по описа на съда. Заповедта била връчена на М. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

След изпращане на преписи от исковата молба и приложенията към нея, по реда на чл. 47 от ГПК по делото е удостоверено, че ответникът М. М. не пребивава на посочения в исковата молба адрес и на установените му постоянен и настоящ адреси. Извършено е уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Изтекъл е срокът за получаване на преписите от канцеларията на НПРС. Поради това, по отношение на същия била приведена в изпълнение процедурата по ЗПП и му бил назначен особен представител на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК – адв. К. Ш. от ШАК.

В срока за отговор, особеният представител на ответника подал отговор на исковата молба, с който оспорил предявените искове като неоснователни. Направил възражение за нищожност на клаузата от договора, предвиждаща плащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 415 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД, като с решението си ги уважил изцяло. Приел е, че възражението на особения представител на ответника за нищожност на неустоечната клауза в договора за заем, сключен между страните, е неоснователно.

След извършена проверка по чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че атакуваното решение е валидно и допустимо.

По същество:

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното: видно от приложения по делото договор за паричен заем от 30.11.2022 г., сключен между Н. Т. Х. и М. М. М. е, че Х. се задължил да предостави на М. сума в размер на 9200,00 лева. В чл. 1 от договора е предвидено, че 2 заемателят се задължава да върне сумата в срок до 30.07.2024 г. Страните са уговорили начините на предаване и връщане на сумата, като в документа се съдържа ръкописно изписан текст, подписан от М., в който същият удостоверява, че на 30.11.2022 г. получил цитираната сума от заемодателя. Според чл. 6 от договора, ако заемателят не върне сумата в срок, дължи неустойка в размер на 20% от заемната сума.

От приложеното ч.гр.д. № 1501/2024 г. по описа на ШРС се установява, че Н. Х. подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 02.12.2024 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 851/23.12.2024 г. срещу ответника за сумите, предмет на предявените в настоящото исково производство искове, законната лихва, считано от 02.12.2024 г. до окончателното плащане и за разноски в общ размер 1140,80 лв., направени в заповедното производство.

Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

Предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство са предявените от Н.

Т. Х. срещу М. М. М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сума в размер на 9200,00 лева /4703,89 евро/ и чл. 422, ал. 1 вр. чл.

124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сума в размер на 1840,00 лева /940,78 евро/.

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.

1 от ЗЗД:

Установи се по делото, че Н. Х. и М. М. са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, създадено чрез сключване на договор за заем от 30.11.2022 година. Тоест, по смисъла на приложимия в случая чл. 240 от ЗЗД, между посочените страни е налице валидно сключен договор за заем. Доказа се от съдържащата се в договора разписка, подписана от ответника, че ищецът изпълнил задълженията си по договора като предал в собственост на М. пари, чиято стойност възлизала на 9200,00 лева. От своя страна, ответникът се задължил да върне цитираната сума в срок до 30.07.2024 г.. Доказа се, че и понастоящем, заемателят не е изпълнил задължението си за връщане на цитираната сума.

Възраженията на особения представител на ответника, наведени в жалбата са преклудирани. Същите се обосновават с липса на съдействие от страна на кредитора поради непосочване в договора на банкова сметка и местоизпълнение на задължението за връщане на заетата сума. Подобни възражения не са направени с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд и не следва да бъдат обсъждани от ШОС.

Предвид доказаното пълно неизпълнение на договорните задължения на заемателя, съдът счита, че М. М. дължи на Н. Х. изпълнение по силата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен и доказан.

Досежно претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1, вр. чл.

92, ал. 1 от ЗЗД:

Доказа се, че при сключване на обсъждания по-горе договор за заем, страните по 3 сделката са уговорили неустойка в полза на заемодателя в размер на 20% от стойността на договора, в случай на виновно неизпълнение на задълженията по договора от страна на заемателя.

Възраженията на особения представител на ответника са, че така уговорената клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В същото е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави а приори нищожна поради накърняване на добрите нрави.

При преценка на тези, относими обстоятелства, съдът констатира следното:

Задължението на ответника е за парично плащане; липсва обезпеченост на задълженията на ответника с други правни способи като поръчителство, залог, ипотека; вида на уговорената неустойка – компесаторна; липсата на уговорена възнаградителна лихва; вида на неизпълнение на задълженията – пълно; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; каква е формата на вина на задължилата се да заплати неустойката страна; има ли съпричиняване от страна на 4 кредитора; кредиторът имал ли е възможност да сключи заместваща сделка, с която да удовлетвори интереса си; дали неустойката се използва от кредитора да реализира значим доход, без да дължи и полага грижи за изпълнение на собственото си задължение.

При съобразяване на всичко изложено, настоящият състав намира, че преценена към относимите към случая факти и обстоятелства, договорената неустойка не е противна на морала.

Предвид гореизложеното, считайки направеното възражение за нищожност на неустоечната клауза в договора за неоснователно, ШОС намира, че депозираната претенция за сума в размер на 1840,00 лв. с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се явява основателна и следва да бъде признато за установено, че съществува това вземане на ищеца срещу ответника за парична сума в посочения размер, представляваща неустойка по договора от 30.11.2022 г. поради неплащане от ответника на дължимата сума.

Предвид всичко изложено, настоящият състав счита, че решението на Районен съд – Нови пазар е правилно и следва да бъде потвърдено.