Решение № 7678 от 26.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7678 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско дело № 20231110134259 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 415 от ГПК.

Образувано е по искова молба на К. И. М., с ЕГН: **********, подадена чрез процесуалния й представител – адв. Г. Г., срещу „УИЗ ЕЪР Унгария Црт“ АД чрез „УИЗ ЕЪР Унгария Црт. клон България“ КЧТ, с ЕИК:

200830927, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от общо 250 евро, представляваща обезщетение за отменен полет № W 64316 от дата 19.08.2022 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ по ч.гр.д. № 13238/2023 г. по описа на СРС – 14.03.2023 г. до окончателното плащане на сумата. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че ищецът закупил билети за полет № W 64316 на ответната авиокомпания – с направление от гр. Рим /Чемпино/ до гр.

София на дата 19.08.2022 г. – при час на излитане 21.30 часа местно време.

Полетът обаче бил отменен, за което обаче ищцата не била уведомена 14 дни по-рано, каквито били нормативните изисквания. Нямало и непредвидени обстоятелства, който да оправдават отмяната на полета. Поради това и ищцата счита, че й се дължи обезщетение от 250 евро съобразно Регламент № 261/2004 г. – чл. 7, ал. 1.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по делото е постъпил писмен отговор, с който исковата претенция се оспорва по основание. Посочва се, че не се оспорват фактическите твърдения в исковата молба – а именно, че ищцата имала закупен билет за процесния полет и че същият не бил изпълнен по разписание.

1

Поддържа се обаче че на ищцата вече била заплатена сумата от 250 евро за неизпълнения полет, както и разноските по заповедното дело вкл. за адвокатски хонорар.

С тези аргументи се иска претенцията да бъде отхвърлена.

В даден от съда срок ищцата е депозирала становище, с което признава, че действително е получила плащане в размер на 1023.96 лева, което включвало – главницата от 488.75 лева, 30.21 лева – законна лихва за забава, както и 25 лева разноски за държавна такса в заповедното производство и 480 лева разноски за адвокат.

Не били обаче заплатени разноските по настоящото исково дело – отново в размер на 25 лева за държавна такса и 400 лева за адвокат – по ЗАдв. за безплатна правна помощ. Същите се дължали, доколкото претендираните суми били платени едва на 13.09.2023 г., а исковото производство било образувано на 20.06.2023 г.

В съдебно заседание, проведено на 02.04.2024 г., процесуалният представител на ищеца изразява писмено становище като счита иска за доказан. Посочва, че са му заплатени и разноските в исковото производство от 25 лева държавна такса и 400 лева адвокатски хонорар. Счита обаче че му се дължат и още 80 лева ДДС върху хонорара, доколкото адвокатското дружество било регистрирано по ДДС.

Ответникът не изпраща свой представител в насроченото открито съдебно заседание. Изразява писмено становище с вх. № 106209/01.04.2024 г., в което посочва, че признава иска и е платил и разноски от 425 лева на ищцата. Прави възражение за прекомерност на допълнителни разноски, претендирани от ищеца.

Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

От ищеца е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за вземането, което е предмет на настоящото производство. В тази връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед № 8757/23.03.2023 г. по ч.гр.д. № 13238/2023 г. по описа на СРС. Последната е връчена на длъжника, който е депозирал възражение.

Страните не спорят, че помежду им имало сключен договор за въздушен превоз за полет № W64316, по направление от гр. Рим /летище Чемпино/ до гр. София, определен за изпълнение по следното разписание – с планиран час на излитане 21:30 часа /местно време/ на 19.08.2022 г. Не е спорно и че полетът не бил изпълнен по разписание.

Във възражението по ч.гр.д. № 13238/2023 г. по описа на СРС длъжникът е посочил, че това се дължи на ограничения във въздушния трафик – наложени от летището в гр. Рим /Чемпино/.

По исковото дело обаче ответникът посочва, че признава претенциите на ищеца. Видно от платежно нареждане от 13.09.2023 г. сумата от 1023.96 лева 2 е заплатена на ищеца.

В тази връзка и самият ищец изряза становище, че на 13.09.2023 г. ответникът е заплатил главницата и обезщетението за забава по заповедното дело, както и разноските по заповедното дело. Доколкото обаче това станало след образуване на делото – а именно едва на 13.09.2023 г. при искова молба, подадена на 20.06.2023 г., то ищецът счита, че му се дължат и разноски по исковото производство от 25 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв.

С писмено становище с вх. № 106209/01.04.2024 г. ответното дружество посочва, че е заплатило допълнително и сумата от 425 лева разноски по исковото производство.

Това обстоятелство също се потвърждава от ищеца с молба с вх. № 104646/29.03.2024 г.

Така установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:

Искът е с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 82 от ЗЗД вр. с чл. 4, ал. 3 вр. чл. 7 от Регламент (ЕО) 261/2004 г. – за установяване вземането на ищеца към ответника за обезщетение за закъснение на полет, за което е издадена заповед № 8757/23.03.2023 г. по ч.гр.д. № 13238/2023 г. по описа на СРС за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е депозирал възражение срещу същата в законоустановения едномесечен срок по чл. 414 от ГПК Това е наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство.

По предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице валиден договор за превоз на пътници, по който е изправна страна (в това число и явяване за превоза в указания час), закъснение на полета, както и че разстоянието на полета е до 1 500 км., поради което и дължимото обезщетение е в размера по Регламент № 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета.

В тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже плащането на обезщетение в претендирания размер, респ. извършването на въздушния превоз съгласно оповестеното разписание, в това число и възражението за настъпване на извънредни обстоятелства, които са в причинна връзка със закъснението на полета.

Съгласно чл. 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 същият се прилага за пътници, заминаващи от летище, 3 намиращо се в трета страна, до летище, разположено на територията на държава-членка, за която Договорът се прилага, освен ако те не са получили облаги или обезщетение и не им е предоставена помощ в тази трета страна, ако опериращият въздушен превозвач на съответния полет е превозвач от Общността.

По делото е безспорно, че процесният полет е бил от летище в Република Италия до летище в Република България – и двете държави-членки на ЕС. По делото липсват доказателства ищецът да е получил други облаги или обезщетение. Съгласно чл. 6, ал. 1, б. „б“ от същия Регламент на пътници, чиито полет е закъснял с три или повече часа при всички полети на територията на Общността над 1500 километра и при всички други полети между 1500 и 3500 километра, на пътниците се дължи обезщетение.

С Решение по съединени дела C-402/07 и C-432/07 от 19 ноември 2009 година Съдът на Европейския съюз е постановил, че членове 5, 6 и 7 от Регламент № 261/2004 трябва да се тълкуват в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че така те могат да се позовават на правото на обезщетение по член 7 от този регламент, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или поголяма от три часа, с други думи — когато достигат своя краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително планираното от въздушния превозвач време за пристигане по разписание.

В настоящия случай ответното дружество е заплатило пълния размер на исковите претенции още на 13.09.2023 г. – като е заплатило главницата – обезщетение за закъснял полет, както и обезщетение за забава върху същата.

С молбата становище с вх. № 106209/01.04.2024 г. исковите претенции се признават.

Това налага искът да бъде отхвърлен поради плащане на процесните суми до датата на съдебното заседание – което обстоятелство съдът съобразява съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК.

По исканията за разноски на страните:

Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл.

415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.

Искане за разноски е направила ищцовата страна:

По разноските в производството по ч.гр.д. № 13238/2023 г. на СРС /заповедно производство/:

В това производство заявителят претендира 25 лева държавна такса и 480 лева с ДДС – за адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата – който се иска да бъде заплатен на адвокатско дружество „Г. и Петров“, с БУЛСТАТ: 177338147 с регистрация по ЗДДС № BG 177338147.

4

Тези суми дружеството длъжник е заплатило по силата на заповед № 8757/23.03.2023 г. – на 13.09.2023 г., което обстоятелство се потвърждава от заявителя.

По разноските в производството по гр.д. № 34259/2023 г. по описа на /исково производство/:

В това производство ищецът претендира разноски в размер на 25 лева държавна такса. Отново се претендира адвокатски хонорар на основание чл.

38, ал. 2 от Закона за адвокатурата – като в списъка по чл. 80 от ГПК размерът на хонорара не е вписан /както това е сторено по заповедното дело/.

Поради това и съдът намира за справедливо да определи същия в размер от 400 лева – в която сума следва да се включва и ДДС /или в размер на 333 лева без ДДС/.

Тук следва да се отбележи, че в списъка с разноски по исковото дело – е посочено, че хонорарът се претендира съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. като не е вписан размер на същия. Такъв размер няма уговорен и в договора за правна защита и съдействие между страните. От своя страна ответникът е направил изрично възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищцовата страна.

Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.