Решение № 6388 от 03.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6388 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ........ при участието на секретаря .... като разгледа докладваното от ........ Гражданско дело № 20241110156825 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

Ищецът ........, ЕИК ........, твърди, че между .......... и ответника С. А. М., ЕГН **********, е бил сключен договор за потребителски кредит № ........... от 30.10.2021 г., по силата на който на ответника е била предоставена в заем сума в размер на 900 лв., при уговорена възнаградителна лихва 71.17 лв., годишен процент на разходите 48.19 %, фиксиран годишен лихвен процент 40.05 % и обща сума за плащане 971.17 лв., разсрочена в 17 седмични вноски. Поддържа, че по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.06.2023 г. вземането е било прехвърлено на ищеца, за което длъжникът е бил уведомен, както и че поради неизпълнение от страна на ответника се дължат и процесните договорна и мораторна лихва. Тези твърдения се поддържат от исковата молба, приложените към нея писмени доказателства и проекта за доклад по делото.

Ответникът, чрез процесуалния си представител адв. М. Л. Л., оспорва исковете по основание и размер. Навежда възражения за липса на активна материална легитимация на ищеца, като поддържа, че не е налице валидно и надлежно индивидуализирано прехвърляне на вземането. Оспорва да е налице надлежно доказано предоставяне на заемната сума, оспорва и самото сключване на договора, поддържа, че не е била надлежно предоставена преддоговорна информация, че договорът нарушава изискванията на Закона за потребителския кредит, че неустойката по договора представлява прикрит разход по кредита, който не е включен в годишния процент на разходите, както и че посоченият в договора ГПР е неверен. Поддържа още, че договорната лихва противоречи на добрите нрави, а при недействителност на договора не могат да бъдат присъдени претендираните 1 лихви. Ответникът е претендирал разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ, от който се установява, че защитата е осъществена безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Правната квалификация на останалите за разглеждане искове е по чл. 422, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане за договорна лихва, и по чл. 422, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане за обезщетение за забава.

По разпределението на доказателствената тежест съдът съобразява дадените с проекта за доклад указания, според които в тежест на ищеца е да докаже съществуването на валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за заем, качеството си на кредитор по същото, настъпването на изискуемостта на претендираните вземания, както и изпадането на ответника в забава по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а в тежест на ответника е да установи правоизключващите и правопогасяващите си възражения. Същевременно съдът още с доклада е обявил, че договорът ще бъде разгледан служебно и от гледна точка за наличие на неравноправни клаузи.

С проекта за доклад не са били изрично отделени обстоятелства като безспорни между страните. Впоследствие, в проведеното открито съдебно заседание на 11.12.2025 г., съдът е констатирал, че в заповедното производство ответникът е признал като дължима сумата 900 лв. главница, поради което в тази част производството е прекратено и спорът е останал ограничен само до претенциите за договорна и за мораторна лихва. Извън този процесуален факт, относно останалите обстоятелства спорът е останал изцяло висящ.

С определение, обективирано в протокола от съдебно заседание, проведено на 11.12.2025 г., производството по делото е прекратено като недопустимо по предявения установителен иск за сумата 900 лв., представляваща главница по договора, ведно със законната лихва, поради това, че в заповедното производство ответникът е признал главницата като дължима и заповедта за изпълнение в тази част е влязла в сила. След тази процесуална развръзка предмет на настоящото производство са единствено исковете за сумата 71.17 лв., представляваща договорна лихва за периода от 08.11.2021 г. до 28.02.2022 г., и за сумата 474.73 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 09.11.2021 г. до 04.06.2024 г.

По делото са приети писмените доказателства, представени с исковата молба, а впоследствие е прието и заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.

От представения договор за потребителски кредит № ........... от 30.10.2021 г. се установява, че като кредитор е посочено .........., а като кредитополучател – С. А. М.. В договора е отразено, че размерът на кредита е 900 лв., уговорени са 17 седмични погасителни вноски, ГПР е посочен като 48.19 %, фиксираният лихвен процент е 40.05 %, а общата сума за плащане е 971.17 лв. В чл. 4, ал. 1 от договора е вписано, че договорът има сила на разписка за получаване на заемната сума. В договора е предвидено и обезпечение по избор на кредитополучателя, а при непредоставянето му е уговорена неустойка в размер на 388.83 лв., разсрочена по начина, отразен в погасителния план. От приложението към договора се 2 установява, че всяка от погасителните вноски е посочена и с компонент „неустойка“, като общата сума при включване на тази неустойка достига 1 360.00 лв.

От приложения стандартен европейски формуляр се установява, че и в преддоговорната информация е отразен кредит в размер на 900 лв., срок 17 седмици, възнаградителна лихва 71.17 лв., обща сума 971.17 лв., ГПР 48.19 %, както и че при непредоставяне на обезпечение се начислява неустойка в размер на 388.83 лв. Този формуляр, заедно с договора и погасителния план, разкрива, че още към момента на сключване на договора кредиторът е предвидил като възможен и конкретно остойностен допълнителен разход задължение за неустойка, платима разсрочено заедно с погасителните вноски, като по делото не е налице спор, че тези суми не са взети предвид в договора при посочване размера на ГПР.

От договора за продажба и прехвърляне на вземания от 14.06.2023 г., както и от представеното потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, се установява, че между .......... и ........ е бил сключен договор за цесия, като прехвърлените вземания следва да бъдат индивидуализирани в приложение към него. Макар ответникът да е оспорил действителността и достатъчната индивидуализация на цесията, съдът намира, че за целите на настоящото решение е необходимо да се обсъди първо недействителност на договора в частта, релевантна за претендираните лихви на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК.

По съдебно-счетоводната експертиза съдът приема следното. Заключението е изготвено от вещото лице Д. Б. В., прието е в открито съдебно заседание на 20.02.2026 г. и не е било оспорено от страните. От него се установява, че върху задълженията по договора е било извършено едно частично плащане на 28.02.2022 г. в размер на 80.00 лв., като според начина на отразяване в счетоводната система след това е останала непогасена цялата главница от 900.00 лв., непогасена договорна лихва 71.17 лв. и остатък от неустойката 308.83 лв., или общо 1 280.00 лв. Експертизата е изчислила, че законната лихва за забава върху просрочените задължения възлиза общо на 386.92 лв., а не на претендираните 474.73 лв.

Същевременно вещото лице е посочило, че уговореният в договора ГПР 48.19 % включва единствено възнаградителната лихва, а при включване на неустойката от 388.83 лв. действителният годишен процент на разходите би бил 51.11 %. Експертизата е посочила още, че датата на усвояване на кредита следва да се приеме 30.10.2021 г., доколкото договорът съгласно неговата клауза има сила на разписка. Съдът кредитира заключението като компетентно, последователно, съответстващо на приложените по делото документи и неоспорено от страните.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Договорът има характер на договор за потребителски кредит, поради което спрямо него са приложими императивните правила на Закона за потребителския кредит, както и изискването съдът служебно да следи за законосъобразността и за евентуалната неравноправност на договорните клаузи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 ЗПК, 3 договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

Съдът на Европейския съюз в редица свои решението преима, че в общия разход по кредита следва да бъдат включени и онези разходи, които на практика представляват конструкция, прикриваща действителните разходи по кредита, както и че точната и ясна информация относно ГПР е от съществено значение за защитата на потребителя и за възможността той да прецени действителната тежест на поетото задължение.

В настоящия случай от самия договор, от приложения погасителен план, от стандартния европейски формуляр и от приетото експертно заключение се установява, че уговорената неустойка от 388.83 лв. е била предварително определена още при сключването на договора, била е разсрочена по седмични вноски и е следвало да се заплаща заедно с тях.

Едновременно с това в договора като ГПР е посочен процент 48.19 %, който, както експертизата изрично установява, не включва тази неустойка, а само възнаградителната лихва. Следователно посоченият в договора годишен процент на разходите не отразява всички разходи, които потребителят е следвало да понесе по кредита, ако не предостави предвиденото обезпечение, въпреки че размерът на този разход е бил известен и предварително фиксиран още към датата на сключване на договора. Това води до извода, че информацията за ГПР е невярна и непълна, а договорът не отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Този извод не се разколебава от обстоятелството, че в договора и формуляра формално е посочено число за ГПР. При потребителския кредит не е достатъчно само да бъде изписан процент, ако същият не отразява действителните разходи по кредита и по този начин не дава вярна представа за общата стойност на заемното финансиране. Именно в това се състои съществената защита на потребителя, която националният закон и правото на Съюза преследват.

Поради това съдът приема, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Последицата по чл. 23 ЗПК е, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, но не и възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

Тъй като производството относно главницата от 900 лв. вече е прекратено като недопустимо и не е предмет на настоящото решение, по делото остават за преценка единствено претенциите за договорна и за мораторна лихва, а те, при установената недействителност на договора, се явяват неоснователни. Исковете следва изцяло да бъдат отхвърлено, доколкото потребителя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, за която сума заповед за изпълнение на парично задължение в влязла в сила.

По разноските съдът намира следното.

При този изход на спора право на разноски има ответникът. От приложения към отговора на исковата молба договор за правна помощ и съдействие се установява, че процесуалното представителство е осъществено безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., а със 4 списъка по чл. 80 ГПК е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., пряко в полза на адв. М. Л. Л., в размер на 200 евро изцяло за предявените три обективно кумулативно предявини искове.

Съдът съобразява, че след прекратяване на производството за главницата предмет на делото са останали само два акцесорни иска с общ материален интерес 545.90 лв., че делото не е било с особена фактическа и правна сложност извън обсъждането на приложението на потребителското право, че защитата е осъществена в писмена форма и без явяване на пълномощника на ответника в открито съдебно заседание, както и че съгласно решението по дело C-438/22 националният съд не е длъжен да присъжда адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от минималния, предвиден в подзаконов нормативен акт, когато такава забрана противоречи на чл. 101 ДФЕС. С оглед на това съдът намира, че справедлив размер на дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е сумата общо сумата в размер на 200 евро, която следва да бъде присъдена пряко в полза на адв. М. Л. Л..